трудно го изчовърка от дупката. Без да се безпокои какво ще си помислят стопаните, той прекъсна тънките жички, които излизаха от датчика и отиваха в стената, и стиснал в шепа скъпоценната находка, бавно се приближи до масата. Едва сдържаше радостта си, на такъв подарък не беше се надявал, дори не смееше и да мечтае, и изведнъж този датчик… Ротанов отвори дланта си. Да, предположенията му се потвърждаваха. Не се забелязваха никакви световоди. В устройството с размери на кибритена клечка беше вграден оптически интегратор, които превръщаше светлинния поток в система от електрически. Нещо подобно на миниатюрна телекамера. И това „нещо“ беше много важно. От него можеше да си направи извода, че колонията разполага със съвършено електронно оборудване и не само разполага, но и е в състояние да то произвежда, защото датчикът беше местно производство. Подобно тясно специализирано устройство не влизаше в нито един експедиционен комплекс, а късият експлоатационен срок на такива миниатюрни датчици подсказваше, че е направен тук, и то съвсем скоро. А от всичко това следваше, че отпада проблемът за поправката на неговата корабна електроника, и всичко изведнъж стана съвсем просто, почти банално. Все някак щеше да се споразумее с тези хора. „Интересно диктатура ли имат тук? Или може би робовладелско общество? — весело си помисли Ротанов. — Не вярвам в това въпреки теоретическите проучвания на Горюнов. Хората от двадесет и трети век не биха могли да стигнат дотам, но дори и да предположим най-лошото, във всяко човешко общество винаги съществуват противодействуващите течения, сблъсък на интересите. Стига да потърся, веднага ще намеря онези, които ще ми помогнат. Щом сега знам най-важното, принципната възможност за такава помощ, няма защо да се безпокоя. Разполагам с достатъчно време. От шестте месеца, за които говореше Олег, са минали едва три дни.“
Стиснал в ръка своята находка, Ротанов се просна на леглото блажено усмихнат, без да предполага колко далеч е от истинското положение на нещата. Унесе се в сън почти веднага, но спа малко и лошо.
3
На Ротанов непрекъснато му се присънваха кошмари. Най-после се събуди, ала неприятното усещане, че някой го души, остана. Дъждовните капки барабаняха в тъмния прозорец. В стаята беше прохладно и влажно. Той се опита да си припомни какво сънува. Душеше го нещо лепкаво и вонящо, което нямаше нито форма, нито лице. После започна да пропада надолу. Мъчеше се да изплува от голямата дълбочина, да се измъкне на повърхността, и през цялото време не му достигаше въздух. Дори и сега тялото му беше покрито с лепкава пот. Обикновено когато човек пристигнеше на нова планета, му трябваха два-три дни, за да свикне с местния климат. Адаптация. Понякога се чувствуваш така обезсилен, че цяла седмица вървиш като есенна муха. И непрекъснато те измъчват кошмари. Наистина неговият сън беше прекалено реален, сякаш действително искаха да го удушат.
Стана от леглото. Цялото тяло го болеше като след продължително боледуване. Бавно отиде до прозореца. Беше онзи ранен час, когато в небето вече можеха да се видят първите отражения на настъпващата зора, забулени от монотонния дъжд. А и мъглата… Белезникавата мъгла, която изпълваше двора и бе пропълзяла досами прозореца. За миг дори му се стори, че когато се приближи, бялата пелена до решетката трепна и се отдръпна.
Само халюцинации му липсваха. „Утре ще помоля да ми донесат аптечката от кораба. Ваксинацията си е ваксинация, но аз май съвсем се разкиснах.“ Постоя до прозореца две-три минути, като вдишваше дълбоко влажния спарен въздух. Стана му по-добре. Сетне отново легна. Останалата част от нощта премина спокойно. Когато се събуди, с мъка си припомни нощните кошмари.
През прозореца нахлуваха лъчите на огромното жарещо слънце, нямаше и помен от дъжда. Дали и той, и мъглата не му се бяха присънили? Ротанов още веднъж погледна през прозореца. Долу под перваза тъмнееше ивица влажна земя, значи през нощта все пак беше валяло. Той приглади косите си, после решително почука на вратата. Оказа се, че банята е до неговата стая. Там намери комплект бръснарски принадлежности. Когато се обръсна, той се почувствува по-уверен. Почти веднага го заведоха при Берг. Този път координаторът го посрещна някак угрижен. Изглежда, не беше предразположен към дипломатически любезности, защото незабавно премина към същността на въпроса.
— Каня се да ви направя едно съвсем конкретно предложение, но са ми необходими някои сведения. Те имат, тъй да се каже, чисто теоретичен характер и аз мисля, че ще можете да ми отговорите, без да се излагате на риск.
— Ще се опитам — отвърна Ротанов, като се усмихна. Чувствуваше се отпочинал и напълно готов за новия двубой. Но Берг не прие предизвикателството. Инспекторът забеляза, че той крадешком го разглежда, сякаш го виждаше за първи път.
— Какво ще стане, ако се върнете на Земята и съобщите, че колонията на Алфа е напълно загинала? От някаква епидемия, да речем. Ще ви бъдат дадени съвършено убедителни материали и всички необходими данни. Какво ще последва? Ще бъде ли организирана нова експедиция, или Земята ще се задоволи с вашата информация и ще ни остави на спокойствие?
— Трудно е да се каже… За известно време, разбира се, ще ви оставят на мира. Но защо решихте, че аз ще се съглася на подобна лъжа?
— По този въпрос ще говорим по-късно. Нека първо да разгледаме втория вариант. От вас ни вест, ни кост. Нали може и да не се върнете. Нещастен случай на планетата или повреда в двигателя. Неизправност в компютъра… Всичко се случва, нали?
— Прегледахте ли кораба?
— Това е задължително след всяко кацане. Такива са старите правила и ние не смятаме за нужно да ги променяме. Да не би да имате нещо против?
Наистина беше така. Общоприето правило на всяка колония беше да се преглеждат новопристигналите кораби, да се провежда технически и медицински контрол на тях и той зададе въпроса по-скоро за да разбере какво знаят.
— Не, нямам нищо против. Продължете. Слушам ви внимателно.
— Естествено е да се предположи, че ако не се върнете, ще бъде изпратена втора експедиция. След колко време ще стане това? — Мисля, че няма много да се забавят. — Ами ако и втората експедиция не се върне, тогава какво ще предприемат?
— Най-вероятно е да изпратят ескадра специално въоръжени кораби, с които вече нищо не можете да направите.
— Тъй си и мислех. Опитайте се да ме разберете. Сега ви молим само за едно — не се намесвайте, оставете ни на мира поне за известно време. Повярвайте ми, най-добре е да приемете моето предложение и да се върнете. — В гласа на Берг прозвуча искрена мъка. Сякаш разбираше цялата безполезност на разговора и беше предвидил всичко, което ще последва. Кой знае защо, Ротанов не се съмняваше в неговата искреност. Навярно заради тази мъка.
— За кого е най-добре?
— Какво? — не разбра Берг.
— За кого ще бъде най-добре да ви оставят на мира? За вас лично? Или за всички колонисти? За кого?
— Преди всичко за земните жители.
— Виж ти… Те могат и сами да се погрижат за себе си.
— Преди всичко за земните жители — настойчиво повтори Берг. — После за нас. Повече не мога да ви кажа и вие, разбира се, няма да ми повярвате. Сега ще се юрнете да проучвате, ще се мъчите да изтръгнете истината, да инспектирате. Блестящо ще изпълните задачата си и ще мине доста време, докато разберете, че съм бил прав. Но тогава ще бъде късно. По всяка вероятност няма да ви позволят да съберете никакви сведения.
— Защо не опитате още един вариант?
— Какъв?
— Да повярвате в моята доброжелателност, да ми позволите сам да се ориентирам във всичко и да реша как да постъпя, но не със завързани очи, както ми предлагате, а като се запозная с всички фактори. Тогава може би ще приема вашето предложение.
— Вероятно точно така щях да постъпя. Всъщност вчера имах такова намерение. Но оттогава някои неща се промениха. Убеден съм, че дори да получите всички данни, все едно няма да можете правилно да ги
