разберете. Сигурен съм в това, което казвам.
— През цялото време говорим със заобикалки. Според мен нашият разговор отдавна е загубил всякакъв смисъл.
— Е, добре… Не ви задържам.
— Нали бих могъл да се съглася и привидно. От вас искам само един компютър.
— Известно ми е. Но не го направихте и на мен ми е мъчно, че не успяхме да се споразумеем. Онова, което ще последва, ще бъде еднакво трагично за всички. За вас, за нас, за всички хора. Няма да ви задържам и вие ще излезете оттук, ако имате късмет. Това вече няма да зависи от мен. Но дори и да ви провърви…
— Ще ми провърви.
— Още по-лошо, защото тогава ще направите всичко, за да ускорите идването на следващата експедиция, и това ще бъде основната грешка. Чисто и просто катастрофа. Към вас имам една последна молба — помъчете се да не избързвате с изводите.
— Ще се опитам. — Ротанов стана и известно време се ослушва. Някъде много далеч, най-вероятно извън сградата и даже извън двора, може би в покрайнините на града, проехтя страшен и мощен грохот, който леко разлюля стените. Той спря така внезапно, както и започна, после сякаш някакъв великан плесна с ръце над града и от стените се посипа мазилка.
— Какво е това?
Берг повдигна рамене:
— Ще трябва сам да се запознаете с всичко. Уверявам ви, че няма да ви е лесно.
Ротанов стисна зъби, стана и излезе. Около минута Берг замислено гледа след него, сетне се обърна към изскърцалата зад гърба му вътрешна врата. Влезе висок, стегнат човек, чиято възраст, както впрочем и възрастта на Берг, беше трудно да се, определи дори приблизително. Върху младоликото му, без нито една бръчица лице проблясваха. малки, дълбоко хлътнали очи.
— Е?
— Положението е много лошо, Лан. Трябваше да го пусна.
— Няма къде да отиде, нека се поразходи.
— Не, ти не разбираш… Той… Знаеш ли, той не се поддава на въздействие.
— Как така?! Пускал си го, без да се е поддал на въздействието?!
— Опитах се, но безрезултатно.
— Това е невъзможно!
— Излиза, че е възможно… Той унищожи един от датчиците, но все пак ние контролирахме всички цикли. Може да има имунитет. Не мога да си обясня причината.
— Предполагам, че знаеш какви са последствията?
— Да… Няма да можем да го използуваме. Помъчих се да го убедя да ни сътрудничи.
— Но това е смешно!
— Така е, прав си. Много скоро този човек ще ни създаде сериозни главоболия.
— Ще видим. Можем чисто и просто да го премахнем. — Той забърза към вратата, но го спря умореният глас на Берг.
— Не върши глупости, Лан. Един инспектор от Земята не може да изчезне безследно. Спомни си за двигателя на кораба му. Страхувам се, че неговото ликвидиране само ще ускори следващото посещение.
— Възможно е. Но нямаме избор. Надявам се, че ти е ясно какво ще стане, ако се измъкне от нас и намери онези.
— В края на краищата какво означава един човек!
— Ти сам каза, че не се поддава на въздействие! Какво ще стане, ако научи?… И после следващият кораб може да кацне при тях… Не, Берг, налага се да го премахнем.
Навън духаше сух вятър. Ротанов стоеше, облегнат на стената на сградата, от която току-що излезе. Дворът се простираше пред него като огромно голо дефиле, трябваше да положи усилие, за да отлепи гърба си от стената и да го пресече. Още не можеше да си обясни защо Берг го пусна толкова лесно и затова не бързаше. Спомни си вчерашната среща, която доста поизмени плановете му, а и скритите заплахи не бяха малко. Може би избърза. Трябваше още да проточи, да продължи дипломатическата игра, да събере нова информация, а той сякаш си търсеше белята, изостри положението, даде им в ръцете излишни козове. Какво стана с него? Защо загуби самообладание в кабинета на Берг и престана да се съобразява с обстоятелствата? Каква сила го вдигна от стола и го поведе към вратата?
Изведнъж си спомни ръцете на Берг. Беше ги сложил върху бюрото като два безполезни предмета, не помръдваха, все едно че не бяха негови. Май по показалеца на дясната му ръка запълзя някакво бръмбарче, ала той не помръдна пръста си, не трепна, не се опита да прогони нахалното насекомо. В държането му имаше нещо, което за секунда го накара да загуби обичайната си разсъдливост и хладнокръвие. И досега не можеше да преодолее усещането за погнуса и за неизпитван никога преди това ужас, от който го побиваха студени тръпки. Най-неприятното беше, че не можеше да си обясни какво става.
Най-сетне отлепи гръб от стената и бавно тръгна през двора. Направи го с голямо усилие и едва когато се изравни с вратата, разбра каква е работата. Зад него ненадейно нещо изплющя и отгоре му се посипаха парченца от тухла. Сърцето му се сви от уплаха и преди да разбере коя е причината за случилото се, той стремително се хвърли напред, после сви встрани към масивния тунел на входа. Вторият изстрел вдигна облаче прах на мястото, където току-що стоеше.
Значи тъй… Какво пък, сега поне всичко застана на мястото си и позициите им се изясниха. Оставаше неясно само едно — защо се бавиха толкова дълго? Трябваше да стрелят много по-рано, когато пресичаше двора, а още по-просто беше изобщо да не го пуснат да излезе. Явно са имали разногласия и не са стигнали до единодушно мнение. Не са знаели как да постъпят, паникьосали са се. Той ще се възползува от това. И щом още от първите крачки на тази планета има врагове, тогава ще се намерят и приятели. Само да успее да се измъкне оттук… Доста време не предприемат нищо, но ако навън са поставени постове, спукана му е работата. Вероятно му оставаше да направи само няколко крачки и те щяха да постигнат своето. Изстрелът би могъл да проечи от всеки ъгъл. А защо изстрел а не енергиен разряд или огнената зеница на лазер? Не е ли все едно?
Слънцето както и преди висеше над хоризонта. Сякаш не беше помръднало от мястото си от мига, в който Ротанов се събуди. „Дълго утро… То ще си остане същото и после, след изстрела, а аз тъй и не успях нищо да науча, да предотвратя. И на Олег ще му бъде по-трудно, ако не съумея да се измъкна от този двор.“
Зад него блесна ослепителен лъч и като издраска тухлената зидария, наоколо неприятно изсвистяха парчета от нея. Край — не биваше да остава повече тук. Ротанов се сви, преди да се спусне напред, и в този миг срещу него откъм улицата изтича някакъв човек с плътно прилепнала до тялото дреха в миши цвят. Той явно не разбираше нищо, защото объркано гледаше Ротанов и нерешително измъкваше от калъфа на колана си предмет във формата на паралелепипед, но го правеше толкова неуверено, сякаш не знаеше как да си служи с него. Ротанов го удари през ръката, човекът се препъна, изпусна оръжието и блестящото квадратче падна в краката на инспектора. Той веднага го грабна и побегна към входа. Над главата му отново изсвистя изстрел, в лицето му удариха дребни камъчета.
По изстрела разбра, че онези не се шегуват и играта е станала сериозна. Те твърде дълго умуваха и му дадоха възможност да се добере до входа, но това нищо не означаваше, ако навън са поставили постове. За миг погледна паралелепипеда, който стискаше в ръка. Беше топлинен пистолет стар образец. Някога в училище ги учеха да си служат с музейно оръжие и както изглежда, не беше напразно. Пистолетът притежаваше значителна мощност, но зарядът щеше да стигне само за няколко изстрела. Ще трябва да бъде пестелив.
Той внимателно надникна от входа. Тясната пуста улица се изкачваше по нисък хълм. Мръсните ниски степи на постройките, на които нямаше пито един прозорец, чезнеха в далечината. Никакво транспортно средство, нито един пешеходец. Не можеше да се скрие тук. Глупаво положение, дори не знаеше срещу кого ще бъде принуден да стреля след секунда. Каквито и да са, той няма право да убива, даже ако се наложи да брани живота си — значи трябва да се скрие на всяка цена. Не да се бие, а да се скрие. Само че къде?
