Долният край на улицата опираше в кална канавка с висок каменен парапет. Отначало му се стори, че няма да може да премине, но като се вгледа по-внимателно, разбра, че ако успее да стигне до кръстовището, има шанс да се спаси.
Отдавна не беше тичал така. Вятърът свистеше в ушите му. Непрекъснато променяше посоката, за да не стане мишена на поредния изстрел. Те позакъсняха със стрелбата, иначе лошо му се пишеше. И все пак няколко секунди не му стигнаха, за да дотърчи до ъгъла. Явно онези стреляха не само с топлинни пистолети, защото над покривите на къщите нещо силно изгърмя, изхвърли облак отровен дим и сега от всички страни като оси зажужаха парчета от тухли. Трябваше да се просне по очи на земята. За щастие между него и преследвачите се изпречи бетонна естакада, която преминаваше на около пет метра над улицата. Той я забеляза веднага щом легна, и начаса намисли какво да прави. В долния край на улицата вече се мяркаха тъмните фигури на преследвачите. Те притичваха предпазливо до оградите, страхуваха се той да не стреля и не бързаха много. Когато между тях и естакадата останаха само няколко метра, Ротанов прати два изстрела и я разкъса с топлинен лъч от двете страни. Още във въздуха естакадата се разцепи на няколко части и рухна със страшен грохот преграждайки улицата с камара от бетонни блокове. Всичко наоколо се забули в прах и дим. Сега разполагаше с достатъчно време, за да свие зад ъгъла. Едва ли щяха да забележат накъде е кривнал. Той не мислеше дълго да бяга по празната улица. Беше решил незабелязано да свърне зад ъгъла, да се прехвърли през някоя ограда и да потърси скривалище в някоя къща. Ако има късмет и не попадне на жилищен дом, може би ще успее да спечели половин или един час, докато те методично претърсват улицата от двете страни, а през това време той ще обмисли какво да предприеме по-нататък.
Оградата беше ниска, не се виждаше бодлива тел или други опасни хитрости. Ротанов скочи в задръстения от ръждиво желязо двор, облегна се на стената и няколко секунди стоя неподвижно, поемайки жадно въздух. Като си почина малко, тръгна покрай постройката, която стигаше почти до оградата. Едноетажната продълговата сграда сякаш нямаше край. Откъм улицата се чуваха викове и тропот на крака. Но тук, в двора, засега беше тихо. Сякаш най-сетне му провървя. Постройката явно не беше обитаема. По- скоро служеше за склад или работилница и като че ли в нея нямаше жива душа. Окончателно се убеди в предположението си, когато видя катинара на широката двойна врата. Това последно препятствие му се стори непреодолимо. Ако стърчи на открито, веднага ще го открият, а пак да прескочи оградата е опасно. Трябва да разбие катинара. Той нетърпеливо затършува наоколо — прехвърляше овъглени парчета дърво и счупени тухли, за да открие подходящо парче желязо. Някой беше разрушил всичко, за да построи после тази тъжна постройка без прозорци, с катинар на вратата.
Не намери нищо, което можеше да му свърши работа, и едва тогава се сети за топлинния пистолет. Не искаше да оставя следи, но нямаше друг изход, всеки миг можеха да го открият. Ротанов мушна дулото на пистолета в катинара и го насочи нагоре тъй, че да не закачи покрива, сетне се обърна и натисна спусъка. Вместо пукот се чу продължително съскане. Изглежда, беше изразходвал прекалено много енергия за естакадата. Все пак дъгата на катинара се нажежи до бяло, омекна и се изви, той я подхвана отдолу с парче арматурно желязо и разчупи метала.
Щом затвори вратата зад гърба си, Ротанов се озова на тъмно. Не чуваше нищо освен пресекливото си дишане. Постепенно очите му свикнаха с полумрака и той видя, че през вентилационните отвори на покрива прониква достатъчно светлина. Широк коридор тръгваше от вратата към вътрешността на помещението. От двете му страни до тавана имаше редица рафтове, безразборно запълнени с купища кутии и бъчви. Още на улицата успя да забележи, че кварталът е застроен с еднотипни бараки, може би целият район беше предназначен за складове. Засега той беше в безопасност. Миришеше на мухъл и на нещо непознато, на някаква подправка, която приличаше на канела. Помисли си, че няма да е зле, ако намери в кутиите храна или оръжие. Концентратите могат да се съхраняват и без хладилник. Жалко, че още от самото начало не се запаси с храна. Ала съвсем скоро остро щеше да почувствува липсата на вода. Ротанов преглътна няколко пъти, като се мъчеше да преодолее сухотата в гърлото си.
„Дори не успях да се напия с вода.“ Но откъде можеше да знае, че тази сутрин събитията ще се развият толкова бързо? Няма как, през нощта ще трябва да се промъкне до канавката, която забеляза в другия край на улицата. Там сигурно ще поставят постове, а той няма с какво да се защищава, тъй че няма да е зле да потърси бъчва с квас или каса с бира. Занимаваха го съвсем прозаични мисли за насъщните му проблеми. И в това нямаше нищо чудно. Засега избягваше да гадае какво се е случило на планетата, откъде са се появили тези хора, които не приличаха съвсем на хора… Достоверната информация, която имаше, беше оскъдна, а ако се впуснеше в различни предположения, те нямаше да имат край и после, когато събереше достатъчно данни, щеше да му бъде по-трудно да се справи с тях. По-добре да мисли за бирата… Впрочем бъчвите вероятно бяха пълни с някаква течност. Не беше изключено помещението да е продоволствен склад. Точно пред него на пода се виждаше контейнер със странна многостранна форма. Сякаш някой беше излял от пластмаса фигура за урок по геометрия с диаметър около един метър. „Решено, с него ще започна.“
Противно на очакванията му, контейнерът се оказа лек. Ротанов без усилие го помести и го обърна. Никъде не се виждаше цепнатина или дори следа от вратичка. Пластмасата отекна глухо, когато почука — беше прекалено твърда. „Трябва да потърся по-проста опаковка“ — помисли си той и реши да отвори най- близкия дървен сандък, който го привличаше с размерите си. Повдигна капака със същото парче арматурно желязо. Той отскочи веднага, сякаш беше чакал да го отворят. Но вътре нямаше нищо интересно. Тежки блокове блестящ метал. Титан или волфрам. Ротанов се прехвърли към редицата огромни, подобни на сандъци бъчви. От отвора, който проби, бавно, като че ли неохотно потече струя лепкава смолиста течност. От нея идваше познатата миризма на канела, която той подуши веднага, щом влезе. Изглежда, беше сок от някакво местно растение. Не биваше да пие, преди да го е изследвал, и той с нежелание продължи нататък.
Ротанов работеше вече десет часа, без да почине. За това време успя да провери само една малка част от склада. Много усилия положи, за да отвори здраво скованите сандъци, но в тях не намери нищо полезно. Собственик на склада можеше да бъде всеки. Минерални и суровинни ресурси на планетата, подготвени за изпращане и за дълго съхранение. Тук липсваха технически изделия или селскостопански продукти. Явно не му провървя. В края на краищата продукцията трябваше да се подреди по видове и ако наистина излезе така…
Изведнъж се сети за странния пластмасов контейнер, който видя в началото. Под необичайната опаковка може би се криеше нещо интересно. Но той беше твърде лек и вероятно беше празен. Ротанов се огледа, в далечния ъгъл на отделна полица съзря още един такъв контейнер. Приближи се до него, като се чудеше с какво да отвори неподатливата пластмаса, и вече се канеше да протегне ръка, но тозчас застина на мястото си.
В тъмното, зад ръба на призмата проблесна някаква светлинка. Нещо едва забележимо и тъничко като паяжина. Ала тук нямаше паяжини. Тонове прах и нито един паяк. По-добре да зареже контейнера. Но ако тази светлинка е сигнализация, значи вътре има нещо важно, което се нуждае от охрана, и ако той иска да научи какво е скрито, трябва да отвори именно този контейнер. Ротанов вече не мислеше за студена бира, макар че гърлото му беше съвсем пресъхнало. Струваше си да рискува, за да разбере какво според тях заслужава да бъде пазено така.
Едва след като половин час работи къртовски и с голямо внимание, разбра колко е сложна алармената система на контейнера. Помогнаха му познанията по корабна електроника. И макар че не познаваше общата схема и дори не се опита да разгадае устройството на управляващия блок, в края на краищата успя да разгадае и да изключи основния възел на сигнализацията, снабден с многобройни датчици за топлинно и механично въздействие. Системата беше добре замаскирана и го спаси само фактът, че дълго време никой не се беше погрижил за нея. Една изгнила дъска в стената се беше пропукала и през цепнатината се виждаше тънък като паяжина проводник. Може би за първи път Ротанов спечели точка в опасната игра, в която го въвлякоха. Той внимателно прокара ръка по стената на контейнера. Видя му се, че всичко е наред. Ами ако е пропуснал да изключи някой датчик… Не трябваше да мисли за това, защото нямаше намерение да отстъпва. Извади топлинния пистолет и го подхвърли в дланта си, сякаш за да провери тежестта му. После го допря до страничната стена и натисна спусъка. След няколко секунди стана ясно, че в пистолета все още има достатъчно енергия, за да нагрее пластмасата. Само че, кой знае защо, дори нагорещена до бяло, тя не искаше да се разтопи. За щастие той повреди механизма на ключалката, отвътре нещо издрънча
