се събуди. В хладилника намери покрито със скреж неестествено розово месо и консерви. Именно на тях разчиташе. Нямаха етикети. Взе първата кутия, която му попадна. Оказа се грахово пюре със свинско. Започна да го гълта студено, както се яде сладолед. И докато дъвчеше тази ледена маса, от която му изтръпваха зъбите, продължаваше да наблюдава под око непознатата.
— Градът е построен от хората, нали? — попита я той колкото се може по-небрежно, за да не се досети какво значение има за него следващия, вече готов въпрос.
— Разбира се. Те изоставиха всичко тук, после идваха няколко пъти, но това беше много отдавна.
— И оттогава… Искам да кажа кога за последен път сте виждали човек?
Не успя напълно да скрие вълнението си.
— Доколкото знам, тук вече няма хора. Всички са отишли в гората. После години наред имаше малки стълкновения между тях и нашите. Ако някой е оцелял, той е там, в гората.
Ако приемеше, че Филин му е казал истината, можеше да намери хората. Но нямаше защо да ги търси в града. Той внимателно си припомни срещата с Филин — разбира се, и стрелбата на улицата, и всичко останало е било нагласено специално за него. Не му се вярваше да са го пуснали ей тъй, сигурно са намислили нещо и искат да го използуват. В такъв случай и Филин може да е подставено лице, пешка в играта, която разиграваха с него. Но нали все пак щеше да забележи поне някоя подробност или дреболия като онова бръмбарче например… Но за нищо не се сещаше. Жалко, че тогава не беше по-наблюдателен. Наистина нямаше особени причини да внимава, пък и самата обстановка, тъмният склад, бягството по улиците,стрелбата… Не беше изключено и да греши и ако Филин е един от тях… Когато се спотайваха зад оградата, като че ли имаше нещо… Мирис… Да, мирис на човешка пот. Едва ли са се сетили и него да подправят.
Може би още имаше надежда. На всяка цена трябваше да намери мястото, за което спомена Филин. Навярно там е последният укрепен плацдарм, мястото, където хората се сражават до последния си дъх с тази враждебна планета.
— Кажи, защо воювахте с хората? С какво ви пречеха?
— Ние ли? Никога не сме воювали с тях. Само се отбранявахме, защото хората искаха да ни унищожат.
— Да ви унищожат ли?! Как са могли да се стремят към това, когато са били една шепа, а вие…
— Тогава бяхме по-малко от тях. Отскоро сме повече, в началото, когато избухна войната… Не, не знам коя беше причината за войната, но те бяха виновни. Хората вероятно са много зли.
Той я гледаше, без да крие изумлението си. Не беше очаквал да чуе подобно нещо. По неподвижното й лице не можеше да разбере какво чувствува. Дори очите й бяха безизразни, студени и празни, сякаш бяха две парченца лед.
— Но в такъв случай, ако всичко, което казваш, е истина, ти би трябвало да мразиш хората, и мен в това число. Не е ли така?
— Защо? За мен то няма никакво значение. Сигурно на нашите им е било интересно да победят, на всъщност това не е важно. Ние не чувствуваме болка. Омраза, мъка, страх — те са чужди за нас. Ние не сме хора, вече ти казах. Само външно. Затова ни е все едно. Дневният сезон е твърде кратък, след него идва нощният и нас няма да ни има. Ето защо, струва ми се, войната забавлява нашите. Не съм сигурна, че употребих точната дума, за да ме разбереш. Във всеки случай им е интересно. Но да те мразя? Не! Защо? Нали всичко е само игра…
— А хората?! Войната за тях не е била игра! Те наистина са умирали и са проливали кръвта си, която ти не притежаваш! — Той почти крещеше.
— Тяхна си работа. Те предизвикаха войната.
Той замълча. Чувствуваше, че през цялото време се блъска в някаква стена, вече нищо не разбираше, беше попаднал в задънена улица, след която започваше нещо съвсем чуждо за него, някаква дълбока яма. Дори не забеляза кога преминаха на „ти“. Разбра, че е безсмислено да се възмущава и да спори. В нейния свят човешката етика нямаше никакво значение. Та тя и думите подбираше с мъка, за да може по-ясно да му обясни. Явно няма да може да проумее всичко докрай и сигурно никога няма да успее, но все ще се добере до нещичко, когато научи как е започнало всичко и откъде са се появили на планетата тези човекоподобни същества, които тъй и не приличаха на хора.
— Вероятно е време да тръгваш?
— Закъде?
— Нали искаше да се измъкнеш от града?
Ротанов беше готов да се закълне, че не й беше споменавал такова нещо.
— Сега е най-подходящото време — слънцето почти се скри. Нашите вече са се прибрали, но подземната магистрала още работи и ако искаш, ще ти покажа пътя.
— И това ли е игра?
— Не разбирам.
— Ами че си готова да ми помогнеш?
— Ти не си като останалите хора. Не носиш пистолет и умееш да скриваш чувствата си. Това ми харесва, но все пак си прав. Игра е най-точната дума. Всичко, което става около нас, е игра. Изменят се само правилата, понякога и играчите, често тя се ръководи от природните закони, но същността не се променя. И тъй, ще тръгваме ли?
Тя го преведе по стълбите в задния двор. Кабината на подземната магистрала се оказа в съседната къща. Непознатата набра под схемата от линии комбинация от няколко цифри. Той не я попита за нищо, реши напълно да й се довери. Беше любопитен да разбере каква посока ще избере. Добре разбираше, че от това ще зависи отношението му към всичко, което казваше тя.
Когато мълчеше, човек можеше да я вземе за статуя. Не помръдваше нито един мускул, дори гърдите й не се повдигаха, сякаш не дишаше. Кой знае защо, не се решаваше да я попита за това. В кабината пак миришеше на старо дърво и на машинно масло, и на всичко друго само не на човешка пот. Естествено тя не употребяваше парфюм, просто не й беше необходим. Ротанов чувствуваше, че кабината скоро ще спре и тогава ще започне, както се изрази тя, „съвсем друга игра“. Може би повече нямаше да я види. Странно, но от тази мисъл не излита облекчение, сякаш нейното общество не му тежеше, макар прекрасно да съзнаваше, че това е неестествено, и да разбираше онези, които веднага се хващаха за пистолета, когато срещаха подобни човекоподобни същества. Колкото повече е човешкото в тях, толкова е по-страшно. Наистина по-добре да си имаш работа с гигантските жаби от Арктур… Но ако се имат предвид разумът, логиката, тогава, разбира се… А и тази едва забележима добре прикрита тъга… Въпреки всичките и приказки, че за нея чувствата са нещо непознато, въпреки подчертаното равнодушие, а може би тъкмо затова…
— Как се казваш?
— Нямам име.
— Как така нямаш?
— Когато към мен се обръща някой от нашите, винаги разбирам, че той има предвид именно мен. А с хора не ми се е случвало да общувам. Но ти можеш да ме наричаш както искаш, измисли ми име, ако е необходимо.
— Май е излишно. Нали няма да се видим повече? — попита той.
— Не знам. Всичко зависи от развитието на играта, която вие, хората, наричате живот. Ето че пристигнахме.
Вратата на кабината се отвори и той видя зелена гора, разпростряла се на два-три километра, и обширно голо място, покрито с червеникав прах. Нямаше съмнение, че вече не бяха в града. Той понечи да излезе, но като видя, че тя не помръдва, остана.
— Връщаш ли се?
— Да. Няма какво да правя тук.
— Ако ми потрябваш… Как мога да те намеря?
— Невъзможно е. Та аз не знам къде ще бъда утре. — Тя се обърна и натисна копчето. За последен път пред него се мярна нейното лице, полузакрито от разпилените и коси, сетне вратата на кабината се хлопна и той чу глухия шум на задвижените механизми. Дори не успя да се сбогува и едва сега, когато тя си замина, без да каже нищо, той разбра доколко това нямаше значение.
