Огледа се. Виолетовото слънце наполовина се беше скрило зад хоризонта.
„Какъв дълъг ден — помисли си Ротанов. — Само един ден, но ми се видя като вечност…“
5
Далеч на юг планинските върхове разкъсваха зеленината на гората и се устремяваха нагоре като бивни на огромно животно. Между гората и предпланините се простираше ивица ничия земя и макар че нямаше истински фронт и никой не беше обявявал война, ивицата беше тук. Предните постове на колонията бяха разположени сред редките храсталаци от увивни преплетени растения. От склона, там, където започваха първите пещери, патрулите не се забелязваха. Дългогодишната всекидневна опасност беше научила хората постоянно да бъдат нащрек. Пред входа на една от пещерите беше застанал висок побелял старец. Вятърът развяваше дългите му объркани коси, играеше си с брадата и полите на късата му кожена куртка. Старецът си мислеше колко много безполезни за живота неща са научили хората през тези години, докато той бавно остаряваше. Спомни си и за своите отдавна починали родители. Те бяха преодолели бездната, разделяща звездите една от друга, за да намерят тук нов дом. „А какво стана? Натъкнахме се на неизвестно… Някъде дълбоко в душата си смятахме, че светът е създаден специално за нас, за наше удобство, дори и далечните звезди… Но не беше така, а ние не го разбрахме веднага. Изгорихме всички мостове подире си. Когато се случи нещастието, вече не можехме да се върнем и трябваше да приемем наложената ни война.“ Този свят с всичките му неприятни страни и ужаси стана негов дом. Беше роден тук и сега се измъчваше, че от година на година педята земя, която принадлежеше на хората, все повече и повече намаляваше, сякаш кръгът се затваряше. Когато беше млад, границите на колонията достигаха далеч на север, отвъд гората, а сега нещата вървяха все по-зле и по-зле и той не виждаше изход. По-рано тук нищо не минаваше без негово участие, но напоследък, макар че все още беше председател на съвета, по всички въпроси се обръщаха към друг човек. Опитваше се да пропъди лошото си чувство към инженера, защото се страхуваше, че няма да е справедлив, но въпреки това мислено го упрекваше за ненужните стълкновения, които понякога довеждаха до нови жертви. Ако се заслушаше, отдолу, откъм втория етаж, се чуваше нестихващото боботене на машините, произвеждащи оръжие. Оръжие — ето всичко, което им остана. Земята ги беше забравила… В началото, когато градът, енергостанциите и корабната радиостанция бяха още в техни ръце, те се опитваха да изпратят сигнал. Но не получиха отговор. Инженерът каза, че Земята си има достатъчно грижи и те трябва да разчитат единствено на собствените си сили. Ала инженерът беше твърде млад, откъде можеше да знае какви бяха хората, които някога ги пратиха тук да завладяват нови звезди…
Той погледна часовника си. Наближаваше шест часът. А съветът беше свикан за седем. Всеки път, когато имаше заседание, сърцето му се свиваше от тревога, защото не знаеше каква нова неприятна изненада го очаква. Инженерът не пропускаше случай да затвърди позициите си, да изтръгне нови отстъпки от съвета. Защо иска да се добере до цялата власт? За какво му е? За да ускори поражението им? Той не разполагаше с факти, водеше го само интуицията на стар, много претеглил човек. „Всъщност това е твърде малко, за да не одобрявам онзи, който ще ме смени на поста…“
Той бавно вървеше нагоре по пътечката към седловината, където заседаваше съветът. Трябваше да изкачи петстотин метра и с всяка измината година все по-трудно преодоляваше пътя, сякаш склонът ставаше по-стръмен, а разстоянието подълго. Тук, на високото, растителността оредяваше, но затова пък се дишаше толкова леко, колкото и долу. Необятната плътна атмосфера беше наситена с кислород. Той често мислеше за планетата като за гостоприемен дом с гъсти гори, реки, пълни с пресноводни скариди, и въздух, пренаситен с кислород… Като че ли този дом дълги години е чакал стопаните си и най-после ги е дочакал. Заповядайте, живейте в мир и сговор. И те влязоха в него, седнаха на трапезата, само забравиха, че домът е чужд. Забравиха… и скъпо заплатиха за своята доверчивост.
Пещерите свършиха. Пътечката сега се виеше покрай ниски храсталаци, през които тук-таме се мяркаха безразборно пръснатите дървени къщички на младоженците. По-възрастните смятаха за губене на време построяването на къща за един сезон, до спускането на мъглите. А и младите все по-рядко можеха да си позволят такъв разкош.
Щом пътечката прехвърли височината, пред очите му се откри позната картина. Широката каменна чаша се спускаше терасовидно надолу и там, сред живописно изваяните от природата скални блокове, около студения извор бяха подредени пейките на съвета. Тук всичко напомняше за суровата простота на първите години походен живот, когато победата изглеждаше въпрос на месеци, а епидемията и последвалата я война само едно тъжно недоразумение. Старецът слезе до ручея. Както винаги, и днес пристигна преди всички, за да постои сам. Но на пейката вече седеше докторът. Така наричаха ръководителя на научната група, може би защото в неговите задължения влизаше и грижата за ранените и болните, които от година на година намаляваха. От бойното поле на тази странна война рядко се връщаха ранени. Докторът беше слаб, нервен и небрежен, въртеше в ръце чвореста пръчка, с която рисуваше по земята някакви криви муцуни, но старецът знаеше, че някога той не беше такъв, на младини беше общителен, вдъхващ надежди учен, но когато от поредния бой не се върна единственият му син, докторът се промени. Не веднага, а постепенно. Отначало се опитваше да заглуши мъката с работа, с трескаво търсене на кардинално решение на многобройните проблеми. Ала непрекъснатите неуспехи все повече и повече го сломяваха и лека-полека той се предаде. А може би само така изглеждаше? Изобщо докторът беше странен човек. Понякога си мислеше, че в него е скрита навита пружина, която чака своя час, за да изхвърли на свобода натрупалата се сила.
Председателят се приближи и седна до доктора. Не се поздравиха, не размениха помежду си нито една дума. През дългите години на съвместна работа и борба мълчанието им говореше повече от думите. Докторът продължаваше да човърка с пръчката си твърдата, сякаш направена от стоманена тел четка на късата трева, а председателят гледаше как от планинските склонове надолу се срива синкав водопад от плътен въздух. Пристигнаха още трима членове на съвета. Завеждащ секторите производство, доставки и охрана. Нямаше ги още Филин и инженерът. Но Филин рядко присъствуваше на заседанията. Ловците водеха чергарски начин на живот и в почивката между две акции се криеха в горите и блатата около града. Инженерът закъсняваше. Правеше го доста често, вероятно за да подчертае за пореден път колко непосилни са работата и отговорността, с които се е нагърбил.
Закъснението се превърна в един вид психологическа подготовка и председателят съжали, че на заседанието няма да присъствува Филин. Неговото мнение доста се ценеше. Производственият сектор беше подчинен на инженера, наскоро той успя да се добере до действителното управление на охраната. Оставаха докторът и завеждащият доставките, който беше подчинен на Филин, но в негово отсъствие и тук се разпореждаше инженерът. Три гласа срещу три, ако Боран, завеждащият доставките, запази неутралитет. Всичко щеше да зависи от това, какво щеше да поиска инженерът този път. Най-после на пътеката се появи познатата мършава фигура на инженера. За кой ли път председателят се запита с какво му е неприятен този човек.
Среден на ръст, подвижен и делови, с белег на лявата буза и тъмни очила — лицето му изгоря в една от схватките и сега не ги сваляше. Дълбоките бръчки около устните придаваха на лицето му неприятно изражение на погнуса. Но не външността беше най-важното…
Заседанието започна спокойно с обсъждане на текущите въпроси. Дълго умуваха как да превозят поредната партида материали, плячкосани от ловците. Както винаги, транспортът куцаше, не достигаха и хора. И това послужи на инженера като трамплин за поредната му нападка срещу научния отдел.
— С колко души разполагате? — обърна се той към доктора.
— Все с толкова, нима не знаете? Още не сме се научили да създаваме хомункулуси.
— Тогава може би сте постигнали успехи в никоя друга област? Искам да знам с какво се занимават вашите хора и защо трябва да храним безделници, докато…
Спорът се разгорещи. Председателят се опитваше да не ги слуша и си мислеше за нещо свое: „Интересно какво иска всъщност? Да се надявам, че не се домогва до председателското място. Той е делови човек и чудесно разбира, че колонията няма да издържи дълго, че тук нещо не върви. И всеки път едно и също. Заплашва, че заводът ще спре да работи. Като дамоклев меч виси над главите ни този завод и няма какво да кажем, защото доводът му е неопровержим.
Ако заводът спре, колонията ще загине и не утре, не след година-две, а веднага. Тъй и не успяхме да натрупаме достатъчно резерв от боеприпаси и оръжие, но защо? Защо след всяка кратка почивка запасите
