Червеникавото зарево, което се виждаше на километри на открития бряг, озари върховете на дърветата като някакво предизвикателство. Може би за първи път от хиляда години насам гората се учудваше на наивната дързост на човека? Или тя не беше в състояние да се учудва на нито една планета? Във всеки случай в дебрите и нещо се размърда, нещо жилаво и безформено, подобно на лепкаво кълбо мъгла трепна и падна, оплете се в трънливите храсталаци, подскочи веднъж-дваж и отново безсилно се отпусна на бодливата трева, разля се по нея, на малки ручейчета се процеди надолу до земята и заплашително запълзя насам, към огъня. Вече втори час Ротанов вървеше покрай брега. Понякога шубраците като непроходима стена стигаха почти до водата и тогава трябваше да заобикаля далеч, но, общо взето, пътят стана по-лек. Реката непрекъснато криволичеше. Известно време течеше право на юг, после рязко свърна встрани. Ротанов продължи по брега, надяваше се, че реката пак ще промени посоката си. Но това не стана и той вече се канеше да я изостави, когато забеляза в короните на далечните дървета червеникави отражения, които му заприличаха на отблясъци от огън. Повървя още малко, после предпазливо разтвори бодливите храсти и видя едно момиче, седнало до запален огън. „Почти идилия. Какъв спокоен земен пейзаж. Дали не чака мен?“ След срещата в града вече нищо не можеше да го учуди. Ако чакаше него, глупаво беше да се крие. Ротанов бавно излезе на открито. Момичето веднага скочи, като притискаше към гърдите си малка черна топка.
— Не се приближавайте!
Той спря. Гледаше побелелите и пръсти, които стискаха черния цилиндър.
— Така ли е прието при вас? Да посрещате всеки с оръжие? Пуснете предпазителя! — почти злобно извика Ротанов и тя се подчини. Може би й подействуваха умората и злобата в неговия глас. Той дори не се опита да разбере какво, по дяволите, търси тук при този огън сред замрялата преди залеза гора. Започнаха да му дотягат всички тия истории, всички тия момичета, които приличаха на роботи с човешка кожа, под която нямаше плът… Ротанов приближи до нея, клекна и протегна премръзналите си ръце към огъня. Поне той бе истински, нямаше измама. С крайчеца на окото си забеляза, че момичето отстъпи назад, когато той дойде близо, и ръката и отново се напрегна, посегна към цилиндъра.
— Не правете глупости. Не са ви пратили тук. за да хвърляте бомбички.
Най-после той откъсна очи от огъня и я погледна в лицето. Побелелите й устни и широко отворените й втренчени очи изразяваха ужас. Другите, които той срещна в града, не проявяваха подобни емоции, може би само Филин… Изведнъж го обзе съмнение.
— Досега никой не се е плашил от мен…
— Какво чакате?! — неочаквано извика момичето. — Но няма да успеете! Това е протонна граната и аз ще издърпам предпазителя, преди…
— Тук всички сте се побъркали. Отдавна. Лудница, а не планета. Какво ви е на крака? — Неговият въпрос леко я обърка, а той точно това целеше. Преди всичко трябваше да я успокои, от страх всеки миг можеше да издърпа предпазителя.
— Това ли?… Одраскала съм се, дребна работа, няма значение…
— Има. Кръв? Разбира се… Трябваше веднага да се досетя от какво се страхувате. Ето, вижте. Той се изправи и показа ръката си, с която току-що разтвори храстите. Върху кожата му ясно личаха следи от пресни драскотини. Очите на момичето помръкнаха, ръцете му безволево се отпуснаха и разтвориха, гранатата падна и се изтърколи в пясъка.
— Не може да бъде! Аз познавам всички, всички колонисти, те вече не са толкова много…
— Мене не ме познавате, защото пристигнах съвсем скоро.
— Пристигнали сте?! Откъде? — Гласът й пресекваше от вълнение, от желание да повярва в чудото. Сега само чудо можеше да я спаси.
И тогава, като се усмихваше, той изсвири мотив от старата песничка за зелената планета, която някога е била своеобразен химн на онези, които са отлетели да покоряват нови звезди. Тя отрицателно заклати глава и той забеляза сълзи в очите й.
— Не бива! Не, не може да бъде! Не може!
— Ето че най-после се намери човек, който да ме посрещне както трябва. Когато долита кораб от Земята, момичетата винаги плачат, само че плачат от радост…
И изведнъж тя му повярва, повярва му затуй, че те, лишени от всичко, измъчени, наплашени, все още не сложили оръжие, но почти загубили надежда, мечтаеха за този кораб, чакаха го, търсеха нощем малката огнена точица, която проправяше свой път между звездите. И сега настъпи реакцията. Ана почувствува как сълзите й бликнаха като неудържим поток.
— Е, недейте… По-добре ми разкажете как се озовахте тук.
— Ей сега, почакайте. — Тя изхлипа още веднъж-дваж, обърна се и изтри лицето си. И неочаквано, без какъвто и да е преход, рязко попита: — А къде е вашият кораб, защо сте сам?
— Корабът ли? Той е далеч. Сега е в ръцете на онези от града. А долетях съвсем сам.
— Ами къде са оръжието, скафандърът? Впрочем скафандърът няма да ви помогне… Та вие нищо не знаете! — В гласа й звучеше тревога, която неволно се предаде и на Ротанов. Вече беше по-съсредоточена, готова да посрещне опасността лице в лице, както умееха да го правят всички те, деца на този жесток свят. — Загасете огъня, по-бързо… Вземете гранатата, онази, на пясъка. Знаете ли как да си служите с нея?
— Няма ли първо да ми обясните каква е работата?
— После. В чантата има карта, колко съм недосетлива… Трети пост е съвсем близо, на десетина километра. Дотам все още можем да се доберем. Най-трудното е да се прехвърлим през реката: трябва ни сал, защото от моята лодка почти нищо не остана.
— Обяснете ми все пак какво сте намислили, защо ни е сал?
— Базата е далеч, там, в планината. — И тя посочи с ръка към далечните върхове, вече забулени в синкав здрач. — Мене ме отнесе потокът. Но някъде тук наблизо нашите ловци имат временна база, наричаме я трети пост, ама не стойте така де! Търсете дървета за сала!
Дървесината беше лека като корк и бяха достатъчни само две дървета. Преди да отблъснат сала, Ана внимателно се огледа.
— Пригответе гранатата, но ще я хвърлите само като ви кажа. Ако се случи нещо, в чантата ще намерите карта и компас, отбелязала съм азимута. След десетина километра ще видите една самотно стърчаща скала, там е пещерата на ловците. Бъдете внимателен, като се приближавате към нея. Нощем те стрелят по всичко, което се движи. Непременно трябва да стигнете, чувате ли? На всяка цена!
— Успокойте се. Заедно ще стигнем дотам.
Ротанов почувствува как нейната топла, загрубяла длан стисна ръката му и веднага я пусна.
— А сега да тръгваме. И не говорете! Трябва да се ослушвам. Понякога ги издава шумът…
Ана рязко се отблъсна с пръта и течението веднага подхвана сала. Слънцето се скри зад хоризонта и зарята тозчас избледня. Ромоленето на водата едва се чуваше под краката им.
Ротанов мълчеше и мислеше колко мъжество е необходимо на хората от тази планета, за да останат хора…
Салът сякаш се стопи в здрача. Бреговете вече не се виждаха, водата течеше безшумно и плавно, струваше им се, че стоят на едно място. Салът се промъкваше през плътна и сивкава като памук мъгла, която ги обгръщаше отвсякъде. Но ето че един по-силен тласък едва не ги събори във водата и почти веднага Ротанов видя отсрещния бряг, който бе на две крачки от тях. Ана скочи от сала и го зачака, обърнала лице към реката. Изведнъж зад гърба му се чу остро съскане, сякаш някой бе пуснал пара под високо налягане. Той рязко се обърна, ала забеляза само стелещата се над реката гъста мъгла. И все пак там имаше нещо, защото момичето замахна и хвърли гранатата в реката. Ослепителен синкав протуберанс се издигна високо нагоре и след това стана светло като ден. Ала Ротанов и сега не видя нищо. Той все още беше на сала. На различни страни полетяха разкъсани от взрива парцали мъгла, вдигна се пара и това бе всичко. В гърдите го блъсна гореща въздушна вълна. Силата и беше много по-слаба, отколкото можеше да се очаква след подобен взрив.
— Скачайте де! — извика Ана и той почти веднага се намери на брега до нея.
— Според мен нямаше нищо. Напразно изхабихте гранатата.
— Побързайте. Ей сега ще ни настигнат.
Близо тридесет метра те ожесточено си пробиваха път през бодливите храсталаци. Ротанов
