малко закъсня. Онзи, който вървеше отпред с търсача, нададе предупредителен вик. И преди Филин да смогне да премести излъчвателя на необходимия ъгъл, шестима или седмина от тях вече бяха залегнали в тревата. Той повали четирима, но лъчът не до стигна до онези на земята — пречеха мокрите гъсти храсталаци.
Нищо не можеше да направи. Трябваше да се оттегли. А сега те щяха да го заобиколят в гръб.
В търсача вероятно имаше касета с образец от неговата миризма. Те знаеха кой ги е нападнал и можеха да следят всички негови маневри. Положението ставаше извънредно опасно за него. Приличаше на двубой между зрящи и слепец. Те можеха да контролират всяка негова крачка на разстояние от сто метра, а в бързо спускащия се мрак той губеше последната възможност да се ориентира и беше принуден да прекрати преследването, да свърне към базата — вече нямаше време, всеки миг щяха да се появят люсовете. Слезе в тясна падина, която преминаваше в дълбоко дере, и хукна по него, като се мъчеше да се отърве от преследвачите си. Но дерето свърши и преди да се изкачи на върха, спря и се ослуша. Вдясно от него, откъм края на склона, се чуваше някакво шумолене. Значи са се досетили, изпреварили са го и той загуби още една точка в този двубой, може би последната…
Сега ще трябва да се катери, изложен на техните изстрели, и ако се помае още макар и секунда, те ще го заловят точно тук. Той се юрна нагоре по левия склон. „Само да се измъкна веднъж от това проклето дере, преди да започнат да стрелят!“ Но не успя. Първият изстрел го настигна на два-три метра, преди да се добере до горе. Снарядът на реактивното оръдие попадна малко по-ниско и взривната вълна го изхвърли почти на върха. За щастие не за губи съзнание. С един скок се измъкна от дерето и веднага залегна на земята.
Като оставяше подире си дълъг димен шлейф, над главата му просвистя снаряд и се заби в дърветата някъде встрани. Вече не можеха да го стигнат. Ще трябва първо да преодолеят дерето и те естествено не са толкова глупави, за да се навират под неговите изстрели. Значи ще го заобиколят.
Той прецени, че разполага с още четири-пет минути и разкопча якето си. Дясната му ръка от китката до лакътя беше моравочервена. Едва сега почувствува болката от удара. Филин порови в своята вехта торба, извади от дъното и парцалче, в което бе вързал коренче от красана, смеси сухия прах с шепа вода от манерката и старателно намаза натъртеното място. Болката понамаля. Лекарството подействува мигновено, без него не тръгваше на път нито един ловец.
Сега трябваше да измисли нещо, да потърси изход за минутите, които му оставаха. Не го ли стори, продължи ли да действува слепешката, скоро ще го убият, ако не синглитите, то люсовете… Времето му е малко, там е работата. Късно ги нападна, преди да залезе слънцето…
Пък и този търсач с неговата миризма… Няма да се измъкне от тях, не ще успее да се скрие, ще трябва да приеме последния бой. Не току-тъй предчувствуваше, че ще се случи нещо лошо, когато толкова лесно се измъкна от града. Те са имали касетата и кой знае откъде са научили за неговите намерения. Ликвидираният пост беше добра примамка. Май този път влезе в капана.
Не можа да му помогне дори големият опит.
Филин предпазливо се надигна, огледа се, за да разбере от коя страна ще дойдат. Ръката вече не го болеше, затова пък чувствуваше слабост. Ушите му бучаха, гадеше му се, контузията напомняше за себе си. Сигурно бученето му попречи да чуе шума зад гърба си. И когато от храстите върху него се хвърли първият от тях, вече бе късно. Той го отхвърли, освободи се, но останали те бяха тук, бяха пристигнали по-рано, отколкото очакваше, и сега към него от всички страни враждебно бяха насочени късите дула на лъчевите пушки. Вече нямаше какво да губи. Единственото, което му оставаше, бе да ги предизвика да стрелят, за да не попадне жив в ръцете им като Гей. Филин отскочи встрани, падна и се изтърколи в гъсталаците, очаквайки всеки миг последния парещ изстрел. Но никой не стреля, сметката му излезе крива. Метнаха отгоре му мрежа и после завързаха краищата й. „Всичко са предвидили. Като че отиват на лов за животни.“ Веднъж-дваж се опита да се освободи, ала видя пред лицето си здравото влакно на мрежата, което не можеше да разкъса дори оксижен, краката му отмаляха и той затвори очи: „Край. Не отидох много далеч от теб, Гей. Ето че дойде и моят ред.“ Всяка вечер откъм гората плъзваха гъсти облаци мъгла. Засега се появяваха само нощем, но по-късно, когато щеше да се повиши влажността на въздуха и да спадне температурата, за да се възцари шестмесечната зимна нощ, те щяха да станат пълни господари на планетата. А сега, когато сезонът на мъглите още не бе встъпил в своите права, им стигаха и нощите.
Пластовете мъгла ту се стелеха по земята, ту се сливаха един с друг. Отдалеч приличаха на огромна гладка амеба, протегнала на всички страни пипалата на своите лъжливи крачка. Познатата миризма отдавна не даваше покой. Тя идваше някъде оттук, съвсем отблизо. От цепнатините на самотно извисяващата се в края на гората скала се процеждаше човешка миризма. Амебата обгърна с тялото си цялата скала. Тя търсеше най-малката пролука и най-после я намери. Входната врата не се затваряше съвсем плътно. Но хората бяха взели допълнителни предпазни мерки. В коридора нежното парообразно тяло се натъкна на безжалостен поток неутрони, които мигновено унищожиха милиардите живи частици, проникнали в пещерата. Амебата се сгърчи от нетърпимата болка, за секунди тялото й загуби устойчивост, разнищи се на отделни, пръснати на различни посоки парцали, но ето че сякаш по някаква негласна заповед те едновременно се заковаха. Бавно и като че ли неохотно парцалите запълзяха обратно, вляха се в общата маса, обхванала скалата. Близо три часа мъглата остана неподвижна и сега с нищо не напомняше живо същество. Необичайно беше само разположението на плътната й част, която покриваше равномерно цялата скала от подножието до върха. Във вътрешността на канарата в малка пещера от двадесетина квадратни метра, отвоювани от каменната твърд, спяха натъркаляни един до друг деветнадесет-двадесет души. Двамата дежурни, седнали до масата пред входа срещу разпределителния щит на неутронния генератор, веднага забелязаха промяната в мощността, но не видяха в това нищо необикновено. Нападението се повтаряше всяка нощ. Но докато генераторът действуваше нормално, беше невъзможно да се проникне отвън. Дежурните бяха длъжни да следят неговата работа. Те добре знаеха, че след неуспешния опит да се промъкне, противникът ще чака до сутринта, Преди, когато разполагаха с излишна енергия, хората си позволяваха да атакуват в отговор на нападението. Но сега бяха принудени да изчакат настъпването на утрото, когато слънцето ще прогони люсовете обратно в дупките им.
Двамата дежурни се спогледаха и се наместиха по-удобно пред пултовете. Мракът едва се бе спуснал, до заранта оставаха най-малко шестнадесет часа, а това лепкаво нищожество, което се беше разляло по повърхността на скалата, щеше да виси цяла нощ и през всички следващи, безкрайно дълго и търпеливо, повтаряйки един подир друг своите безполезни на пръв поглед опити, но само на пръв поглед, защото рано или късно все нещо щеше да се случи. Току-виж изключил някой генераторен блок или закъснее дежурният, а може и енергията в акумулиращите устройства да се окаже недостатъчна…
— Дали да не събудим инженера? Много упорита беше днешната атака, няма да е зле да й дадем да разбере на тази гадина.
— Все едно, той няма да позволи.
— Всъщност защо пристигна?
— Дявол го знае… Не ми е докладвал, но подочух, че ще се връщаме в основната база.
— Тази година синглитите доста рано ще затворят пътищата.
— Какво го интересуват синглитите, той си има свои планове. На него не му е жал нито за своите, нито за чуждите.
— Да… Тоя човек съвсем се озвери. Веднъж да си дойде Филин, той няма да позволи да ни обиждат.
Сигналната лампа върху щита ярко светна и не угасна, което означаваше, че генераторът тегли цялата енергия от акумулиращите устройства и после я превръща в мощно излъчване. Обикновено беше достатъчно само мигновено убождане, но този път, без да премигне, лампата светна отново. Без съмнение отвън ставаше нещо необикновено. Без да се уговарят, двамата скочиха от местата си, включиха сирената и се спуснаха към изхода. Тесният коридор свиваше почти под прав ъгъл, след завоя в тъмния отвор на пещерата към изхода бяха насочени разширените краища на резервните излъчватели. Стените на пещерата още не бяха изстинали от топлинния удар и светеха в мрака с вишнева светлина. Тясното разклонение от централния коридор завършваше с малка кабина. Тук се намираше апаратурата за външно наблюдение. Нарочно я бяха изнесли по-надалеч. Кабелите на локаторните антени и тръбите на перископите намаляваха естествената защита на скалата, тук опасността от пробив беше особено голяма и затова веднага след
