благополучно… Ана се мъчеше да не мисли, че Белия каньон свършваше далеч, в средата на Синята гора.
Когато остана сам, Ротанов се ориентира по слънцето. Беше безсмислено да се връща при кораба — там сигурно го очакваше засада. Сега му оставаше само един път — този, който му посочи Филин. Четиридесет километра, то се знае, бяха множко, при това скоро щеше да падне нощта, а той не познаваше тази гора. Жалко, че нямаше оръжие, щеше да се чувствува по-сигурен. По данни на автоматичните разузнавачи, които бяха изследвали планетата много време преди първите заселници, тук нямаше едри животни. Но Ротанов нямаше вяра на отчетите, при това тези бяха толкова стари. Непознатата гора винаги крие множество опасни изненади. С първите крачки започнаха и неприятностите — тревата в младата горичка не се превиваше под тежестта му, предпочиташе да се забива в подметките му. Представи си какво ще стане, ако потича бос. Младата горичка почти изцяло се състоеше от познатите му „плъстени“ храсталаци, оплетени сякаш от стоманена тел. По своя строеж дърветата напомняха земните палми. Ниско люспесто стъбло и огромни листа, устремили се високо нагоре. Той вдигна глава и дълго разглежда тези листа, които приличаха на криле на прилепи, прорязани от виолетови жилки, с полупрозрачна ципа. Слънчевата светлина, която проникваше през тях, придобиваше неестествен виолетов оттенък и вероятно по тази причина всичко наоколо изглеждаше някак чудновато, също като театрален декор. Ротанов съжали, че не може да е зрител, защото добре знаеше какви „актьори“ се появяват от време на време на такава сцена.
Най-лесно бе да тръгне през гъсталака покрай реката, край брега той обикновено оредява. Не беше трудно да открие реката при тази мочурлива почва. Сега трябваше само да определи общия релеф на местността и да намери вододела. Растителността ограничаваше видимостта и Ротанов избра едно по- високо дърво. С лекота се покатери по люспестото му стъбло. Интересно дали щяха да го издържат листата? Той окачи колана си върху една дебела водниста дръжка и увисна с цялата си тежест. Листът дори не се наклони. Значи можеше да опита… Макар че непознатите дървета понякога поднасят изненади, ако си отваря очите… Дървото изглеждаше съвсем миролюбиво. Той сложи крака си върху една дебела люспа на ствола, все едно че беше стъпало, и внимателно се повдигна, готов всеки миг да отскочи встрани. Но не се случи нищо.
Още една крачка нагоре и отново почивка — всичко вървеше добре. След четири-пет минути стигна до долния ред листа и едва тогава почувствува някаква миризма. Лъхаше на нещо сладникаво, неприятно, но миризмата не беше силна. Ротанов размисля близо минута, сетне продължи да се катери към върха. Още два метра и вече можеше да се огледа. Миризмата беше натрапчива, възсладка и през цялото време едва забележимо се променяше. Не би могъл да определи точно каква е, но му беше позната. Може би на мърша или на барут, а може би на кръв… Леко му се замая главата. Време беше да слиза, но вече бе стигнал целта — едно последно движение и в широкия чатал между листата отдясно блесна реката, съвсем близо. Той засече посоката и като се мъчеше да не диша с нос, започна да се спуска надолу. Проклето дърво!
Миризмата проникваше през стиснатите му зъби, просмукваше се през всички пори на тялото му, когато забеляза дебелите възли по листата, пълни с жълтеникав сок. Миризмата явно идваше от тях. Сега пък му замириса на желязо. На ръждиво желязо. На боя. На метал и барут. Миризмите се носеха на вълни една подир друга в строг ред и оформяха някаква картина. Сякаш дървото искаше да му каже нещо. Глупости… Просто му се виеше свят и по-скоро трябваше да слезе на земята, оставаше му съвсем малко, пет-шест метра, но той вече виждаше — стоманената грамада тежко приседна на гъсеничните си лапи, разтворила широкото си гърло към синьото безоблачно небе. Обилно смазано, добре поддържано металическо чудовище, натъпкано до краен предел с кръв и смърт. Около него бяха застинали дребни човешки фигурки, неподвижни, както и цялата картина. Вятърът се засили и стоманената грамада се разлюля, разлетя се на парчета. Той висеше на една ръка, пръстите му се вдървиха, главата му бучеше. Бързо преодоля последните метри, скочи на земята и избяга встрани. Краката не го слушаха, главата му се въртеше, гадеше му се. Трябваха му няколко минути, за да дойде на себе си. Картината беше твърде ясна, твърде реална… Картина, нарисувана от миризма? Дърво художник? Или фотограф? По-скоро последното.
За да бъде изобразено това тромаво чудовище, то трябваше да се види отнякъде. Старинно реактивно оръдие. Ето какво бе гърмяло там, над града! Значи те водят истински бойни действия, използуват тежка артилерия… Почакай, но дървото не е могло да види, то няма очи, или е могло? Предаване на видеоинформация с помощта на миризми? За тази цел е необходим сложен приемник, много сложен. Например като човешкия мозък, само тогава това дърво би имало значение, и то едва ли се е появило в резултат на обикновена еволюция. Еволюцията не създава безполезни неща. Тук всичко бе сложно, твърде сложно, заслужаваше си човек поне отгоре-отгоре да се запознае с онова, което бе скрито под повърхността, наглед съвсем просто…
Само след четиридесет метра Ротанов се натъкна на ръждивия изкривен скелет на реактивното оръдие. Ако се съди по дебелия слой ръжда, то бе престояло тук не година и две и ако не беше картината, която видя от дървото, той не би могъл да определи дори типа на тази конструкция. Някой с настървение беше нарязал на парчета металното тяло, после бе разхвърлял на всички страни ламарината от обшивката и беше стопил и прегънал направляващите плъзгачи. Но докато разглеждаше ръждясалата купчина метал, той все още виждаше добре поддържаното металическо дуло, насочено право нагоре. Изглежда планетата притежаваше необикновена памет. Кой ли бе засадил тези дървета и защо? Ротанов още веднъж обиколи мястото на битката. Времето и влагата бяха заличили всички следи. След десетина години и този скелет ще се превърне в жълтеникав прах, вятърът ще го разпилее, ала дървото ще помни, ще пази в своите миризливи недра получената някога информация. За кого? Ротанов продължи нататък. До брега оставаше съвсем малко.
Огромен златист бръмбар жужеше високо и през цялото време нахално се въртеше около нея. Ана се опитваше да го прогони с камъни, но той не обърна никакво внимание на усилията й и не спря да кръжи около набелязаната цел, която бе съвсем близо до нея. Бяха минали не повече от пет минути, откакто се измъкна от потока. Течението я отнесе далеч. Твърде далеч…
И сега, мокра до кости, тя трепереше от пронизващия студен вятър. Стоеше на края на брега, рискувайки отново да падне в бързея, но не смееше да направи нито крачка, защото непосредствено зад нея се извисяваха гигантските дървета с виолетови листа. Синята гора…
Дори и най-опитните ловци не смееха да нарушат нейния покой по това време. Попаднеш ли веднъж в нея, смятай се за отписан. Никой не се бе завръщал от гората нощем непосредствено преди да настъпи сезонът на мъглите. Значи и тя нямаше да се върне. До залез слънце оставаха два часа. Огледа се. Носът на лодката здраво се беше вклинил в дълбока цепнатина. Веслото се счупи, а и лодката се пропука от последния удар. Там беше чантата. Трябваше да запали огън, да се изсуши и поне малко да се постопли. Просмуканите със смола клонки се разгоряха с равномерен димящ пламък. Ловците казваха, че е много опасно да се пали огън в гората, но тя съвсем се беше вдървила от студ. Сега огънят щеше да изсуши дрехите й. Почувствува как живителната топлина постепенно прониква в тялото й и продължи да хвърля съчки. В чантата освен сухите питки и запалката имаше и три ръбести стоманени цилиндъра. Тежки и напълно сигурни наглед. Протонните гранати, последната й защита. Помисли си, че, общо взето, се държи добре, почти спокойно се готви за неизбежното и веднага се досети защо е така. Тя просто не вярваше, че светът може да изчезне за нея, не вярваше, че днес за последен път вижда залеза на слънцето. Гората се бе притаила съвсем близо до нея, мълчалива и равнодушна, дори бръмбарът излетя нанякъде, подплашен от дима. Дърветата стърчаха на това място сигурно от хиляда години. Бяха се появили векове преди хората да пристигнат тук и щяха да останат на планетата, когато нас вече нямаше да ни има.
Неканени гости, пришълци — ето какви сме ние в тази гора, която чака своя час и скоро… Скоро тук нямаше да има хора и всичко щеше да се върне в някогашното положение. Почти веднага Ана си спомни за горите в далечната Земя. Беше ги виждала само на кино. „Нe ще и съмнение, че те са една красива измислица… земните гори… Там можеш да запалиш огън и да седиш край него цяла нощ, без да се страхуваш от нищо.“ Тя здраво стисна в ръка последната си защита — чантата с гранатите — и хвърли в огъня нови клонки. Пламъкът създаваше илюзия за безопасност, прогонваше по-надалеч кръга от сгъстяващата се тъмнина.
