безследно изчезват?“
Ето и сега разговорът се въртеше около последното стълкновение в долината. Само преди минута председателят не възнамеряваше да взема думата, но случайно знаеше точното количество на изразходваните боеприпаси. „Да можех поне веднъж да го улича в явна измама! Но инженерът е твърде умен, навреме ще се изплъзне, ще намери някакво обяснение.“ Никой няма да повярва, че го е направил злонамерено. И той самият не вярва в това. Човек не може да желае собствената си гибел, а предателството е изключено, защото синглитите не се интересуват от предатели. Те вероятно дори не разбират какво означава тази дума. Но къде все пак пропаднаха боеприпасите?
— Келер, през тия два дни имало ли е стълкновения, в които да сте изразходвали допълнителни боеприпаси? Постарайте се да дадете точни обяснения. Много е важно — обади се неочаквано председателят.
„И бездруго разбира, че е важно. Е, хайде, давай, капанът е поставен, рано или късно трябваше да се случи, кой си ти всъщност, инженер Келер?“
— Дали сме изразходвали… Да, разбира се, всичко съм записал, точно не помня.
— Помъчете се, моля ви, припомнете си съвсем точно. Къде, колко, кога. Всичко до последния сандък.
— Добре. Ще ви дам пълен отчет. Но ви предупреждавам, няма да търпя на съвета вместо да се върши работа… Трябва да взема документите.
Инженерът тръгна, членовете на съвета уплашено млъкнаха. Едва ли някой предполагаше как ще се развият събитията по-нататък. Възползувал се от паузата, докторът седна до председателя. Никой не гледаше към тях, повечето бяха навели глави. Всички разбираха, че след няколко минути ще настъпи краят на дългогодишния двубой между председателя и инженера.
— Ако донесе някакви документа, всичко пропада.
— Знам. Но няма да донесе. Или ще ни покаже фалшиви.
— Ще стане още по-лошо, защото ще се върне с охрана.
— Твърде рисковано е. Няма да му го простят. Но дори и да ги доведе, най-после всичко трябва да застане на мястото си. Това е първият случай, когато мога да го заловя на местопрестъплението.
— Никой няма да ни подкрепи. В негови ръце са жизнено важни центрове, снабдяването, охраната, производството…
— Често си мисля как можа да се случи?…
— Какво по-точно?
— Как този човек, когото никой не обича, съумя да заграби такава власт?
— Келер е енергичен, жесток, находчив. В сложни условия, когато се води бой, хората нямат избор и смятат, че така трябва да бъде.
Членовете на съвета по един, по двама напускаха своите места. Никой не желаеше да участвува в разправията, която щеше да стане след малко. Отделу дочуха шума на колата. После видяха как тя се заклатушка на завоите и стремително се понесе надолу.
— Инженерът си замина!
— Бях сигурен, че сега няма да предприеме нищо. Почти всички негови хора са на трети пост.
— Утре заранта ще се върне.
— Да, но ако дотогава не се появи Филин, не ни чака нищо добро.
Щом завърши работният ден, Ана забърза към изхода по дългия подземен коридор. Днес тяхната десетка беше дежурна в шивашката работилница. Еднообразната работа умори момичето и то искаше час по-скоро да се измъкне на свобода, за да не губи от скъпоценното време, което оставаше до залеза на слънцето. По ниските подземни сводове вместо лампи бяха окачени светещи плодове, набрани от тукашните храсталаци. Жълтеникавата им светлина едва осветяваше пода, затова пък големите плоскости на кристалите в стените пламтяха с безброй тайнствени искри. Ловците носеха плодовете някъде отдолу, а Ана нито веднъж досега не беше слизала по-ниско от охранявания етаж. Едва след като минеха двата стадия и издържеше успешно изпитите, щяха да я вземат за първи път в долния патрул. В колонията не правеха разлика между мъже и жени, всички имаха еднакви права и задължения. Но по-възрастните се мъчеха да опазят неопитните младежи от многобройните опасности, които криеше Синята гора. Правилата бяха строги и никой не смееше да ги наруши. Ана ще трябва да прекара още два безкрайно дълги сезона на мъглите в херметично затворените подземия, овладявайки сложната военна наука, преди да научи нещичко за огромния сияен свят, ширнал се наоколо. А засега нейната малка територия се ограничаваше с подземните галерии, площадката пред пещерата и пътечката до високопланинското езеро, в което ловяха скариди. Скоро и него нямаше да го има. До сезона на мъглите оставаха само две седмици. Още отсега, щом паднеше мрак, затваряха всички входове. Мощните излъчватели и силовото защитно съоръжение скриваха хората като броня. Все по-дълги ставаха нощите и все по-кратки дните… След две седмици слънцето за последен път щеше да се покаже иззад хорнзонта и тук, в южното полукълбо, щеше да настъпи безкрайна шестмесечна нощ. Сезонът на мъглите. Тясната пътечка изведе момичето до езерото. Неговата продълговата зелена чаша се простираше пред нея, обкръжена от червеникави скали. По върховете тук-таме вече се виждаха бели петна от сняг. Въздухът ставаше все по-студен. До залез слънце оставаха близо пет часа, имаше достатъчно време да налови скариди и да се изкъпе. Ана плуваше добре и обичаше да се къпе в щипещата ледена вода. Момичето отвърза пластмасовата плоскодънна лодка и рязко се отблъсна. Край десния бряг до скалите бяха оставени няколко лодки, но на нея й се искаше да бъде сама. През дългите месеци на нощно заточение в тесните подземия хората се бяха научили да ценят кратките часове на самота. Лодката се движеше бързо и леко се подчиняваше на двулопатковото весло. Ана я насочи към теснината в края на езерото, там, където започваше Белия каньон. Ненапразно го наричаха Белия — прехвърлилата се през преградната стена вода побеляваше от пяната по своя стремителен път надолу. Грохотът на потока заглушаваше всички други шумове и човек трябваше да притежава голямо майсторство и точно око, за да може да удържи леката лодка на онази невидима граница, където силата на устремилата се към стената вода ставаше непреодолима. В бързея хващаха със стръв най-едрите скариди. Ана метна въдицата далеч встрани, с рязко загребване на веслото обърна лодката с кърмата към преградната стена и започна да гребе срещу потока. Течението отнесе въдицата към подводните скали и скоро тя усети първото подръпване.
Скаридата приличаше на парче дебел салам, съставен от разположени един над друг сегменти. Тя нямаше нито крака, нито щипки. Само мощна опашка и голяма зъбата паст. Тежеше близо два килограма и Ана положи доста усилия, за да я издърпа през борда с една ръка, като същевременно удържаше лодката на едно място. Тя хвърли още два пъти въдицата и скоро на дъното на лодката се намери още една скарида. При следващото мятане въдицата се закачи. Тя отпусна влакното и се опита с рязко движение встрани да освободи кукичката — нищо не излезе. Направи още два-три безрезултатни опита и се наложи да извади ножа, за да пререже влакното. Остър поривист вятър я шибна в лицето, времето се разваляше. Явно нямаше късмет. Ана ядосано преряза влакното. Загреба силно, но лодката почти не се помръдна. Отначало момичето не се разтревожи. Наведе се по-ниско и бързо заработи с веслото. Но минаха пет минути, а се беше придвижила едва с метър. За да се измъкне от бързея, трябваше да се отдалечи поне на десетина метра и Ана разбра, че няма да и стигнат силите, за да ги преодолее. Лодката имаше малък, но мощен електрически мотор, ала тя не обичаше да го използува, предпочиташе веслото. Но тук, пред преградната стена, не биваше да се шегува с течението. Тя включи мотора, носът се повдигна и лодката се понесе напред. Но само за миг… Почти веднага равномерното боботене премина в проточено виене, съскане и накрая настъпи зловеща тишина. Лодката полетя към теснината. Ана се бореше отчаяно, но усилията й бяха напразни. Загуби твърде много време, докато запали отново мотора. След няколко секунди ярката лодчица, мярвайки се за последен път върху гребена на стената, се понесе надолу в клокочещата вода. Тя веднага разбра, че не е чак толкова трудно да се справи с течението. Трябваше само да се държи по-далеч от бреговете. Тук нямаше нито подводни камъни, нито плитчини, ала водата буйно течеше по дъното на каньона.
Не и остана време да се изплаши. Цялото й внимание беше насочено към управлението на лодката. Спомни си, че някои ловци използуваха този път, когато много бързаха. Надолу потокът постепенно се укроти. Водата забави своя ход, скалите на дефилето вече не бяха толкова стръмни. Щом успя да се задържи в средата на бързея, без да разбие лодката в първите, най-опасни метри, всичко можеше да мине
