— Чуйте ме! — рече Ротанов, като се отпусна на нещо, което някога е било диван. Главата му се въртеше, пък и беше твърде съсипан, за да може да каже нещо смислено. Но тя чакаше и сигурно цяла вечност би могла да стои така, без да се помръдне. — Чуйте ме… Дори на Земята никой не би предположил, че това е възможно. Немислимо е да се създадат подобни съвършени модели! Такива роботи не съществуват!
— А кой ви е казал, че съм робот!
— Каква сте тогава?
— Просто не съм човек.
— Ах, да… разбира се… просто… просто не сте човек. — Ротанов почувствува как вътре в него нещо експлодира. Той скочи и няколко секунди не можете да си поеме дъх. Вероятно насъбралото се през деня му подействува така, че за известно време престана да контролира действията си. Нечовек тук, в човешко жилище! С човешка външност, в човешка рокля!… Тя престана да се загръща с шала и той забеляза драскотина на шията й. Беше доста дълбока и скорошна, но вместо засъхнала кръв под кожата се виждаше нещо белезникаво и това „нещо“ не приличаше на човешка плът. Ротанов се обърна, за да скрие неволната си гримаса.
— Добре се държите. Другите обикновено скачаха от прозореца или веднага почваха да стрелят.
— Разбирам ги… — промърмори той. Почти се беше овладял. — Може би ще ми обясните откъде имате… защо толкова много приличате на човек?
— Искахте да попитате откъде имам това тяло? Нали така?
— Да предположим.
— За съжаление не знам. Една сутрин се събудих в гората такава, каквато ме виждате. Беше малко необяснимо наистина, но, общо взето, ми беше все едно. Смътно си спомням лицето на някаква стара жена например. Не мога да си обясня защо тъкмо нейното лице се вряза така в паметта ми. Някаква къща… Само че всичко бе толкова… Ама тия неща май нямат значение. Хората не ме привличаха. Когато нашите се преместиха в града, дойдох с тях. Отначало тук беше много неспокойно, хората често ни посещаваха. Те винаги крещят високо и стрелят… Знаете ли защо се досетих, че вие искате да ме попитате за моето тяло?
— Не — дрезгаво отговори Ротанов.
— Защото понякога ми се струва, че то не е мое. Сякаш съм облякла чужда рокля, само че в случая е по-сложно… Отдавна се каня да попитам, да науча защо е така. Но нашите никога не разговарят на тази тема. Смятат, че е неприлично. Вече ми е все едно. — И тя уморено въздъхна.
— А тази стая… Как живеете тук?
— О, безразлично ми е къде ще живея. Тук или в гората. Не усещам студа. Не са ми нужни и вещи. Понякога ме тегли към гората. Харесват ми нейната прохлада и ароматът й. Ала в гората ми става тежко, всичко ми пречи, потиска ме и отново изпитвам желание да се върна в града. Не знам защо ви разказвам всичко това…
Ротанов изведнъж се почувствува страшно уморен, сякаш през тези две денонощия се бе катерил по стръмна планина и чак на върха и беше открил, че усилието му е било напразно, по-нататък няма път. Може би и Филин не е човек? Сполучливо копие, нищо повече… Надяваше се да намери тук хора, а не чужд, враждебен разум. Беше градил всичките си планове именно на това и ако тук не бяха останали хора, всичко губеше смисъл.
— Защо се бавите? — с отпаднал глас попита Ротанов. — Сигурно сте длъжна да уведомите за моето идване? Къде трябва да съобщите?
— Тяхна работа е да търсят. Мене какво ме засяга.
— В такъв случай дайте ми поне да пия нещо.
— Вода ли? Не знам… Сега ще погледна, но май водопроводът отдавна не работи.
— А вие как утолявате жаждата си?
— На мен не ми е нужна вода.
Тя излезе от стаята. Ротанов чу как изскърца кранът, после тя тръгна към вратата и излезе на стълбището. Нямаше никакво желание да разбере къде отива. Да става каквото ще. Изхвърли от продънения диван старите хартии и попадалата мазилка и се просна, чувствувайки как умората постепенно завладява цялото му тяло, всяка негова клетчица.
Да можеше сега да изпие нещо студено и сетне да заспи. Вероятно на свежа глава ще успее да се оправи в идиотското положение, в което изпадна, но в момента не беше в състояние. Непознатата се върна след петнадесетина минути с голяма глинена чаша в ръце, в която се плискаше тъмна течност.
— Сетих се, че в мазето останаха някакви бъчви. Опитайте това, видях, че хората го пиеха.
Ротанов не му мисли много-много. Питието имаше вкус на бира, но миришеше на хвойна. Чашата беше голяма, побираше литър и половина. От течността по цялото му тяло се разля топлина, макар че самата тя беше студена и дори беше изпотила чашата. Изпи я до дъно и отново се излегна на дивана.
— Седнете някъде. Какво стърчите като стълб пред очите ми?
— Добре знам вашия език, но много понятия нямат смисъл за мен. Например нямам представа какво означава „седя“, всъщност известно ми е, че това е някаква поза, но не проумявам за какво я употребяват. Не знам какво означава и думата „стълб“.
— Да оставим стълба на мира. Ако заспя, пазете тишина.
— Добре. Ще се постарая — послушно каза тя и замръзна неподвижно в съвсем невероятна за човека поза. А него го обзе някакво блажено безразличие към всичко и очите му сами се затвориха.
Събуди се напълно отпочинал, със свежа глава. Разсъни се веднага, щом отвори очи, и моментално си спомни всичко, което се случи с него. В стаята нищо не се беше променило.
Ивицата светлина, която струеше през прозореца, почти не се бе преместила. „Колко ли време съм спал?“ — опита се да пресметне, но сънят му беше дълбок и тежък и ceгa нямаше никаква представа за времето, макар че обикновено, когато се събуждаше, винаги знаеше точно колко е часът. Жената я нямаше. Позволи си да се поизлежава още малко. Цялото му тяло беше някак странно леко. „Бива си го питието“ — весело си помисли Ротанов и скочи от леглото. Отиде в кухнята. Непознатата беше там, застанала с гръб към прозореца, широко и тромаво разкрачила крака. У нея все пак имаше нещичко от механичния манекен и друго, което неволно предизвикваше съжаление. Той би трябвало да се погнуси, да се ужаси, но не изпитваше подобни чувства. Само малко я съжаляваше. Но най-много му се искаше да разбере откъде е дошла, защо тя и останалите толкова много приличат на хора. Помисли си, че тъкмо ceгa е време да си изясни тази загадка.
— Никога ли не се уморявате? Защо не поседнете?
— Ето коя била причината хората да гледат все да седнат! Не, не чувствувам умора.
— И никога ли не спите?
— Не знам дали това може да се нарече сън. Когато настъпи нощният сезон, мен няма да ме има.
— Искате да кажете, че нощем…
— Не, не става дума за нощта, която се сменя с ден, а за нощта, която продължава няколко месеца според вашата представа за времето, когато настъпва студът. Та тогава…
— Ах, да, съвсем забравих, че при вас дори на екватора има полярни нощи…
Едва ceгa той я разгледа както трябва. Черни, гарваново черни коси обрамчваха бледото и слабо лице с изумително правилни черти. Ако можеше да забрави какво е всъщност, Ротанов би я намерил дори за красива. Но с онази безлична стандартна хубост, в която човек трудно би открил нещо индивидуално. Трудно му беше да определи възрастта й. Кожата й беше неестествено бледа и прекалено гладка, без нито една бръчица.
Кухнята съответствуваше на цялото жилище. Някой беше извил ръждясалите водопроводни тръби, над изкорубената електрическа печка висеше малка замразителна камера. И макар че електрическият шнур, кой знае защо, прекъснат и изтръгнат от стената, се въргаляше до печката, той нямаше никакво отношение към камерата. Този модел трябваше да работи със самостоятелно захранване. Подобни замразители и досега се използуваха в някои колонии. Ротанов отвори вратата и ледено облаче пара докосна раменете на непознатата. Тя подскочи като ожилена и се отмести.
— Защо го направихте?
— Гладен съм. А тук виждам, че се е запазило нещичко. — Той изпитваше зверски глад от мига, в който
