— Ето на, появиха се.
Изглежда, че непознатият най-после взе решение. Той направи знак на Ротанов да го последва и се мушна в страничния коридор. В срещуположния край на склада се виждаше затъкната с вехтории дупка. От нея тръгваше широка водосточна тръба, която водеше в съседния двор. В този град доскорошният му противник си имаше свои, известни само на него пътеки.
Отвориха капака на канализационната шахта, който отгоре беше скрит от поникналата трева, и се озоваха в тясно подземие. За учудване на Ротанов тук не се долавяха никакви неприятни миризми и беше относително сухо. Вероятно канализацията отдавна не се използуваше.
Дългият път по тунели, задни дворове и глухи улички ги отведе в малък тих двор. Тук за първи път спряха да си поемат дъх. Стояха плътно един до друг, натикани в тесния проход между стената на постройката и оградата. Ротанов, кой знае защо, се сети за кабината на подземната магистрала. Там миришеше на прахоляк, на мухъл и на всичко друго само не на човешка пот и може би тъкмо заради това острата миризма, която се носеше от скъсания комбинезон на неговия спътник, му се стори много по-приятна от който и да е парфюм.
— Как се казваш?
— Фил. Но нашите ме прекръстиха Филин. И ти можеш да ме наричаш така.
През пролуката на оградата, зад която се бяха притаили, добре се наблюдаваше оживената градска улица.
Транспортни средства не се виждаха, вероятно подземната магистрала ги беше изместила напълно, затова пък често минаваха пешеходци.
— Ако искаме да се измъкнем от града, ще трябва да пресечем улицата на това място. Друг път няма. А то е много опасно, защото, ако си казал истината, в целия град е обявена тревога и тук ни чакат.
Филин измъкна пистолета, провери дали е в изправност и отново го пъхна в джоба си. Ротанов го слушаше намръщено и не можеше да откъсне очи от огромното, заело половината небе червеникаво чуждо слънце, увиснало над покривите на къщите.
— Отдавна ли ходите така из града?
— Как? — не разбра Филин.
— Ами с оръжие.
— Всички ви чакахме… Кога там, на Земята, ще си спомните за нас. От петдесетина години ходим въоръжени. Не сте бързали чак толкоз… Докторът ми каза, че рано или късно ще долетите, само че аз не му вярвах много-много…
Ротанов долови скрит укор в думите му, но замълча. Още беше рано за обяснения… Все още не знаеше чии интереси защищава този човек, срещу кого и защо е грабнал оръжието.
От мястото, където бяха застанали, добре се виждаха двете страни на улицата и на нея не се забелязваше нищо подозрително, само че Ротанов изобщо не знаеше какво смятат тук за подозрително и затова напълно се довери на Филин. А той търпеливо изчакваше и продължаваше да оглежда минувачите. Ротанов забеляза, че хората вървяха бързо, без да обръщат внимание един на друг, и бяха някак твърде безразлични. Обикновено в такива изолирани малки градчета тълпата се разделяше на неголеми, обединени от общ разговор групи. Тук нямаше такова нещо.
Филин го докосна по ръкава.
— Ще излезем на улицата, в никакъв случай не бързай. Върви като всички останали, но не бързай. Не се приближавай. Не се приближавай до минувачите, не обръщай внимание на никого и пак повтарям: най- важното е да не бързаш и да не се оглеждаш, иначе веднага ще те забележат. Каквото и да се случи, дори да започнат да стрелят, не се приближавай до мен на повече от три крачки. А сега да тръгваме! И за всеки случай запомни, всичко може да стане, ако се измъкнеш сам от града, за да стигнеш до нашите, трябва да вървиш все на север около четиридесет километра. А на постовете ще кажеш, че те праща Филин. Хайде, тръгвай!
— Почакай за минута, няма да се забавим, а после всичко може да се случи… Какво имаше в контейнера?
От всички въпроси, които бяха на езика му, Ротанов избра този и сега напрегнато чакаше отговора, Но Филин само поклати глава и го погледна с омраза.
— Няма да ти кажа. Не те съветвам да питаш и нашите. По-рано трябваше да дойдете, ето какво ще ти отговоря. Да тръгваме! Нямаме време за приказки! — Той пъхна пистолета в пазвата си и тозчас се преобрази. Целият му вид изразяваше делова съсредоточеност. Изправи рамене и походката му придоби онази целеустременост, която се наблюдаваше в повечето минувачи. Щом стъпи на улицата, той веднага се загуби, просто се сля с тълпата. Ротанов поизчака малко, после тръгна след него, като се мъчеше да му подражава. Но при него никак не се получаваше, липсваше му дългогодишната практика на Филин, пък и не разбираше защо не бива да бърза по улицата. Филин стигна до кръстовището, повъртя се, неочаквано се мушна между минувачите и тозчас се намери на отсрещната страна. От страх да не го загуби от погледа си Ротанов ускори крачка, но точно преди кръстовището на рамото му се стовари нечия тежка ръка.
— Стой!
Без да се обръща, той се наведе и рязко отскочи встрани. Почти веднага Филин стреля от противоположната страна на улицата и някой се строполи зад гърба на Ротанов. Струпалият се на кръстовището народ хукна да бяга. А когато всички се пръснаха, от Филин нямаше и следа.
Ротанов знаеше, че сега всяка секунда е скъпа, и тръгна към най-близкия вход. Машинално се изкачи няколко етажа нагоре по стълбището и блъсна първата врата, която му се изпречи. Беше почти сигурен, че в навалицата никой не е забелязал къде влезе. Всички гледаха Филин и за известно време го изгубиха от очи. А Филин стреля нарочно, за да привлече вниманието към себе си. Вратата веднага се отвори. Изненадан, Ротанов силно я хлопна след себе си. Няколко секунди стоя в полумрака, като дишаше тежко и с горчивина размишляваше, че докато не разбере всичко, което става тук, ще бъде само бреме, сляпо котенце и някой друг, за да го спаси от беда, ще трябва да се излага на опасност. Даде си дума, че това няма да продължи дълго и първата му работа ще бъде да намери Филин. Най-после очите му свикнаха с полумрака в коридора и той забеляза, че мазилката на тавана тук-таме е изпопадала, зееха черни дупки, а тапетите все едно че бяха драни с нокти. Жилището имаше вид на необитаемо, но тозчас някакъв женски глас се провикна от стаята: „Кой е?“ Ротанов не отговори и жената излезе в коридора. Стори му се, че тя току-що е слязла от страниците на модно списание от миналия век: невероятно пухкав шал покриваше раменете й, рокля от лъскав плат плътно прилепваше към тялото й — всичко това изглеждаше толкова странно на фона на мръсните тапети, че той се втрещи. Непознатата го измери със спокоен, малко високомерен поглед:
— Какво търсите тук? Кой сте вие?
— Казвам се Ротанов.
— Тъй значи, Ро-та-нов. — Тя произнесе фамилията му провлечено, с лек акцент. — И по-нататък?
Той вдигна рамене.
— Чухте ли врявата на улицата?
— Заради вас ли беше?
Той кимна.
— Добре, влезте.
Тя не се изплаши и дори не се учуди. Само по-плътно се загърна в шала и мина напред, за да му покаже пътя. Влязоха в гостната, ако можеше да се нарече гостна стаята, в която нямаше дори столове.
По пода се търкаляха изпочупени части от мебели, полици без книги, рамка от картина. Ротанов мълчаливо гледаше ту непознатата, ту купчината вехтории.
— Тук ли живеете?
— Разбира се. Ax, това ли… — Тя проследи погледа му. — Наследство от хората.
— Как наследство от… Искате да кажете, че вие не сте… — Сякаш някой го стисна за гърлото и не го пускаше. Нали още в кабинета на Берг му мина през ума… Дори по-рано, в кабината. Но разумът му отказваше да възприеме очевидните факти. А после и този младеж с пистолета съвсем го обърка… Тя го гледаше равнодушно и не се опитваше да му помогне.
— Навярно се досещате, че аз…
— Че сте човек ли? Естествено. Любопитно ми е. Отдавна не съм срещала хора.
