чувствуваше, че се задъхва. С всички сили се мъчеше да не изостава от нея. Плюл на мъжкото си самолюбие, той вече се канеше да я помоли да намали темпото, когато гъсталакът оредя и те излязоха на малка поляна. Ана се обърна и в същия миг той престана да я вижда, защото пред очите му се спусна мътна завеса. Имаше чувството, че върху главата му бяха излели кофа с мляко. Чу, че тя извика, понечи да се спусне към нея, но не успя да направи и крачка, Ръцете и краката го слушаха, ала всяко движение му костваше огромни усилия, сякаш му бяха нахлузили плътен гумен чувал. Не знаеше ще може ли да се придвижи поне на метър, защото не чуваше и не виждаше нищо. Сетне в ушите му прокънтяха глухи ритмични удари, като че ли бяха включили метроном, нещо притисна слепоочията му. Но все още контролираше движенията си, а кръвта просто напираше в ушите му. Събрал всичките си сили, Ротанов отново се устреми напред, като се опитваше да се измъкне от странната маса, полепнала по цялото му тяло. Плътността и налягането й непрекъснато се променяха. Тя цялата пулсираше и ту се поддаваше на усилията му, ту се втвърдяваше и тогава не можеше да помръдне. Не разбра колко време продължи това — минута или час. Но след поредния опит да се освободи забеляза, че пелената пред очите му се разкъса и миг по- късно зърна звездното небе. Нещо белезникаво, подобно на кълба пара се стичаше по раменете му и падаше на земята, разливаше се по нея на гъст пласт с еднометрова дебелина и изчезваше нанякъде. Ана не се виждаше. Ротанов се сети за гранатата, която му даде. Последните остатъци от белезникавата гадост вече се скриваха в храсталаците. Той запрати гранатата след тях. За няколко секунди стана светло като ден. Ана лежеше насред поляната неестествено подвила ръка. Пулсът и едва-едва се долавяше, а лицето и при отблясъците на догарящите гъсталаци му се видя смъртно бледо. Ротанов безпомощно тършуваше по джобовете си, макар да знаеше, че не е взел аптечката си. Той я грабна на ръце, почти машинално намери по звездите необходимата посока и тръгна напред.
6
Филин се измъкна от града подозрително лесно, но това не го зарадва, защото след такава упорита улична схватка не можеха да го пуснат така просто, което означаваше, че му готвят нещо. Досега синглитите не смееха да ги преследват извън покрайнините. Те бяха майстори на изненадите. Да вземем за пример историята с пилота — колко умело организираха засадата. Дори той с богатия си опит не я забеляза веднага и те успяха да му отрежат пътя. Почти сигурно е, че са го хванали. Сега ще трябва да го освободят. Ако се беше случило по-рано, задачата нямаше да е толкова трудна. През лятото превъзходството в уличните битки беше тяхно. Съвсем друго е сега, непосредствено преди сезона на мъглите, когато нощем не можеш и носа си да покажеш от пещерите. Филин престана да размишлява, защото беше свикнал да решава практическите задачи в процеса на работата с действие, а не със сложни разсъждения. Знаеше, че щом се добере до своите и се върне с отряда в града, ще освободят пилота. Червеникавият прахоляк под краката му се смени с гладки полупрозрачни камъни. Огрени от залязващите лъчи на слънцето, те изглеждаха красиви. Множество цветни зайчета играеха по полираната повърхност на като че ли осветените отвътре камъни. Той не обичаше това място. Камъните бяха хлъзгави и при всяка крачка отскачаха, тъй че човек трябваше да е необикновено пъргав, за да мине оттук.
Скоро щеше да се покаже четвърти пост. Камъните свършиха и той започна да се провира през храсталаците, които обграждаха поста. Такива постове опасваха целия град в радиус от десет километра и служеха като опорна база за дневните операции. Но през нощта там нямаше хора. Четвърти пост бе поставен неотдавна, два дни преди последното му отиване в града. Още не го бяха използували, а Филин предпочиташе да подбира за връщане тъкмо такива резервни постове, които не бяха известни на синглитите. Дългите години война го бяха научили да бъде предпазлив. Постът представляваше малка дървена къщурка, свряна в дебрите на гората. Там трябваше да дежурят трима. Той не помнеше всички. Лично бе назначил само старшия на групата и това беше Гей, младеж, на когото Филин тайно симпатизираше, макар и да не го показваше. Смяташе сантименталностите между мъжете не само за излишни, но и вредни за боеца. Ето че къщурката се появи сред гъсталаците и Филин вече предвкусваше удоволствието от апетитна храна, кратката почивка и искрената радост на Гей, която тъй и не можа да го научи да скрива. Време беше часовият да го забележи. Той нарочно стъпваше невнимателно и шумно чупеше клонките, за да успее часовият да го види отдалеч. Петдесет метра, четиридесет… Фил спря. Тук имаше нещо подозрително. Подробно огледа мястото около къщичката и забеляза, че близките храсталаци са напълно неподвижни, вратата е полуотворена, а пред се въргалят консервени кутии. Гей никога нямаше да ги хвърли тук. Пък и никой от останалите нямаше да го направи.
Много се набиват в очи. Филин бавно и безшумно се отпусна на тревата, потъна в нея, изчезна. Сега не можеха да го открият дори и да бяха на метър от мястото, където лежеше. Синьо-зеленото маскировачно яке, което никак не подхождаше за града, тук се сливаше напълно с растителността наоколо. Мина час. Като че ли в къщурката и около нея нямаше жива душа, ала Филин вече знаеше, че не е така. Златист торен бръмбар, едър колкото кокошка, жужеше над гъсталаците на около три метра вдясно от къщичката. Той ту кацаше, ту излиташе, описваше къси кръгове и отново кацаше. Явно, че нещо го привличаше там. Не беше трудно да си представи какво е то… Филин така стисна юмруци, че китките му побеляха, после бавно запълзя между храстите. Задмина къщурката и се насочи към мястото, където се въртеше бръмбарът, на противоположната страна. Гей лежеше по очи в тревата, прикрил глава с ръце. Както и очакваше, върху тялото му нямаше никаква раничка. Пълно изтощение, сетне шок. Те бяха измъкнали от него всичко, което доскоро беше Гей, и бе останало само това ненужно тяло… Известно време животът още е мъждукал в него. Сега то беше безжизнено, а Гей бе умрял много по-рано. Мъката и болката от загубата го накараха да забрави за опасността. Филин стреля два пъти в торния бръмбар с топлинния пистолет. Ярките припламвания можеха да бъдат забелязани отдалеч, но вече му беше все едно. Той взе на ръце тялото на Гей и влезе в къщичката. Вътре нямаше никой. Навсякъде се търкаляха разхвърляни предмети, мебелите бяха изпочупени.
Огледа се безпомощно — нямаше къде да постави Гей. От масата нищо не бе останало. Най-после го положи на пода и дълго стоя край него. Рано или късно и той щеше да лежи точно така и добре ще бъде, ако някой от другарите му успее да се прости с него. Рядко намираха телата на загиналите в борбата, чийто край не се виждаше.
Филин малко по малко започна да се отърсва от непреодолимата мъка, защото мислите му през цялото време неволно се вкопчваха в нещо важно, за което той нямаше право да забравя…
Постът, разбира се, си е пост. За него никой не знаеше, почти никой. Случайно ли са го открили? Не. Изключено е. За да изненадат поста, трябва да знаят къде да го търсят, необходими са им точни сведения кога там има хора, защото да правят засада в самия пост е безполезно и опасно. Там се пазеха мини, капани, уреди за откриване и те го знаеха… Освен всичко друго,за да заловят хората живи, а те винаги целяха точно това, защото за тия проклети паяци убитите в схватките нямаха никаква цена. Тъй че, за да ги хванат живи, е трябвало да знаят местата, където са поставени постовете. А местоположението им освен на него и на наряда бе известно само на двама души. Напоследък техните предни постове даваха много повече жертви. Зачестиха случаите на засади и капани именно там, където щяха да преминат хора. Много зачестиха. По този въпрос ще помисли после. Когато погребе Гей и догони онези, кои то са били тук преди едно денонощие. Едва ли са отишли далеч. За подобна операция вероятно са помъкнали със себе си много нещо.
Налага се да бъде двойно по-внимателен, базата на всяка цена трябва да получи известието за пилота. Знаеше, че няма право да рискува, но не можеше да се промени, нямаше да намери покой, докато убийците на Гей се разхождаха из тази гора. Обиколи три пъти къщичката и най-после откри следа. Не са се пазили много-много. Изглежда, вече съвсем не се страхуваха. Значи са знаели, че през близката седмица никой няма да дойде тук. Той сам избра този пост в последния момент, преди да се върне. Проправената през храсталаците пътечка отиваше на юг, но той без затруднение вървеше по следата дори тогава, кога то пътечката изчезваше.
Настигна отряда на синглитите малко преди залез слънце. Нямаше време за губене. Дванадесет прегърбени фигури с тежки раници се провираха през гъсталака. Чуваха се от двеста метра. Предните носеха тежко реактивно оръдие и куба на електронния търсач. Трябваше да ги ликвидира наведнъж, с един удар, защото оцелеят ли, докато се мръкне, лошо му се пишеше. Той извади излъчвателя, нагласи предпазителя на делението за максимална мощност и изпрати по тях в гръб широк до краен предел лъч. Но
