— А каква е причината?
— Те нямат изгода да ни убиват. Не са останали чак толкова много хора, всеки един от нас се цени като злато. Нужни сме им живи.
— Мислите, че действуват заедно с люсовете?
— Та те са едно цяло. Сега ни нападнаха само за да ни задържат. Нали можехме да попречим… — Той посочи съседния хълм.
Ротанов не искаше да влиза в спор. Той чувствуваше, че предположенията на инженера са погрешни, макар и да изглеждаше, че новите факти потвърждават неговите изводи.
Анофелесът, за който спомена инженерът, преди да се превърне в комар, преминава през няколко стадия. От яйцата се излюпва не комар, а нещо друго… някаква личинка. Ами ако синглитите?… Не, каза си той. Рано е да се правят заключения. Сега ще събира факти, колкото се може повече факти и никакви предубедени мнения… Нещо в него се съпротивляваше на простите и очевидни изводи и то бе свързано с града и с онази жена. Твърде много беше човешкото в нея, за да бъде само разновидност на това чуждо, сякаш появило се от кошмарите същество.
На втория хълм наистина не откриха нищо интересно. Поляната беше изпотъпкана, като че ли там бяха танцували, малка вдлъбнатина в средата на ямата, където беше яйцето. Следи от тежки обувки и от платформата на колата, където беше стояла с изключена въздушна възглавница. Ротанов не знаеше какво търси тук.
— Кой е изработил тази кола? — попита той хитро спътника си.
— Синглитите. Ние вече нямаме нито заводи, нито материали. Едва се справяме с производството на заряди и на най-обикновено оръжие.
— Значи и нашите коли също са техни?
— Разбира се. Трофейни са. Добри машини. Синглитите всеки път демонстрират по нещо ново. Наследиха от нас доста остарели заводи, но ги преустроиха и започнаха свое производство.
Това съобщение не се хареса на Ротанов — излизаше, че основната производителна сила на планетата сега не бяха хората, дори не люсовете, нейните законни господари, ако им се признае известен интелект, а някой трети… И ако са верни първите му впечатления, хората лека-полека предаваха позициите си, отстъпваха първото място почти във всички области.
Наистина, можеше да се признае и приеме временното поражение, отстъплението на човека под натиска на обстоятелствата. Най-после той беше готов да се примири, ако човекът бе срещнал в космоса разум, равен на себе си, или дори превъзхождащ човешкия, какъвто е бил може би разумът на ренитите, и бе отстъпил в двубоя с тях… Но беше станало нещо съвсем друго, и то не се вместваше в нито една от тези схеми. На планетата се разпореждаха синглитите, почти пълни копия на хората външно и интелектуално, нещо повече, до появяването на човека, ако се съди по всичко, тук изобщо не ги е имало, с кого тогава воюваме? Със собствените си сенки ли?
След като не откриха нищо интересно, те започнаха да слизат от хълма. В подножието, където доскоро избухваха техните протонни заряди, всичко наоколо беше овъглено от високата температура. Тук-таме още димяха и пушеха храсталаците. Земята гореше и вонеше, от нея се вдигаше пара, миришеше на нещо отвратително, зловонно. На границата на обгорената зона те се натъкнаха на някакви метални парчета, остатъци от кола или друга машина. По разтопените части от обшивката трудно можеше да се разбере какво са представлявали преди взрива. Изведнъж Ротанов забеляза на един оцелял храст овъглен парцал.
— Нищо не остава от тях. Само мъгла. Ако куршумът засегне някой синглит и повреди нещо важно отвътре, той незабавно започва да се разпада, вдига се само облаче пара и край.
Естествено, точно така трябва да бъде, не бива да остава нищо друго освен мъгла, нищо веществено, тъй че след битката да няма в какво да бъдат упрекнати, сякаш нищо не е било.
Само мъгла… — Ротанов изрита с крак някакво парче ламарина, желязото жално издрънча. Добре, че поне това е останало. Той реши да го вземе, без да знае точно защо, просто за да противопостави нещо на тази мъгла, някаква следа, почти улика. Може би инженерът все пак е прав да не му се доверява. Нещо не му позволяваше да застане изцяло на негова страна.
Сигурно защото в ушите му и досега звучаха думите: „Хората вероятно са много зли…“
Въпреки че нямаха друг изход, въпреки че предателски ги нападаха през нощта, те нямаха право да се озлобяват, слепешката да грабват оръжието и да стрелят безразборно по всичко чуждо само защото са хора.
На същия храст, на който висеше обгорелият парцал, просветваше нещо с матов блясък, може би парче метал. Кой знае защо, но не му се искаше да го вземе пред очите на спътниците си и чак когато те се обърнаха и тръгнаха напред, той бързо, почти крадливо го грабна. Не очакваше, че е толкова гладко. Верижка от полирани квадратчета, която приличаше на гривна.
Без да мисли, Ротанов я пъхна в джоба си и настигна своите придружители. Те вървяха спокойно, преметнали на гръб лъчевите пушки. Нямаше и помен от предишното напрежение, сякаш знаеха, че нападението няма да се повтори.
Ротанов влезе в помещението на медицинския сектор. От стените лъхаше на мухъл, повечето уреди бяха покрити с калъфи и не бяха включени. Дори големият диагностичен апарат явно работеше без половината от блоковете си. Докторът седеше прегърбен и бързо пишеше нещо на една голяма жълта карта. Престилката му, отдавна непрана и тук-таме изгорена от киселина, беше в тон с целия кабинет.
Ротанов още от ученическите си години не обичаше лекарите, инстинктивно като всеки здрав човек се стараеше да избягва срещите с тях, но днес за първи път от много време насам влезе в този лекарски кабинет по собствено желание.
— Е, как върви работата? — попита той колкото се може по-равнодушно.
— Не ме притеснявайте! — скара се докторът. — Не съм електронно-сметачна машина. Седнете и чакайте, трябва да дообработя данните.
Ротанов въздъхна и се настани на студената метална табуретка пред диагностичния апарат — друг стол нямаше. И сега, докато секундите мъчително се нижеха в тягостната тишина на този кабинет, нарушавана само от монотонния шум на капките, които падаха в легена, и от скърцането на писеца, той се замисли защо поиска да му направят пълно медицинско изследване, на което се подлагат завръщащите се от междупланетен полет космонавти, за които е установено, че са заразени с опасна микрофлора или в други извънредни случаи. Нима беше повярвал на намеците на инженера и на приказките, че след среща с люс човек губи своята индивидуалност, променят се психиката му, мотивите на постъпките?… Не. Той чувствуваше, че в него нищо не се е променило. И все пак…
След посещението в града и този странен бой по пътя към базата Ротанов вече не споделяше напълно мнението на колонистите за необяснимите неща, които ставаха на планетата.
Да можеше да се изгради тук база за космическите кораби и да се постави под карантина цялата планета, докато учените не разберат каква е тази дяволска работа. Погледна ръждясалия корпус на диагностичния апарат и тежко въздъхна. Всичко подсказваше, че няма да е толкова лесно да се създаде база. А днес на съвета трябва да вземат решение. Дадоха му два дни срок да проучи обстановката, но те неусетно отлетяха. Повече не биваше да отлагат, колонията се намираше в извънредно трудно положение, което изискваше да се вземат незабавни мерки.
Хората бяха изправени пред опасността да загинат… Тъй че след няколко часа волю-неволю ще трябва да участвува в решаването на въпросите, свързани със съдбата както на колонията, така и на града, защото инженерът, както разбра от документите, вече втори сезон се стяга именно за града, обмисля някакъв план, свързан с „кардиналното решение на проблема“, както беше написано в един негов доклад. А фактът, че той държи в тайна подробностите на този свой „кардинален“ план, също не обещаваше нищо добро.
За да бъде напълно обективен, Ротанов трябваше да мине през този кабинет. Преди да вземе решение, той искаше да знае съвсем точно откъде идва тази двойственост, тази неувереност в собствените сили — дали от недостатъчното познаване на обстановката, или за това все пак бе виновен люсът?
Докторът остави писалката и известно време масажира отеклата китка на дясната си ръка. Ротанов чакаше търпеливо, без да издава с нищо вълнението си.
— Вие сте абсолютно нормален. Абсолютно — произнесе се най-сетне докторът и недоволно примлясна с устни, сякаш се дразнеше, че Ротанов е нормален. — По принцип това е невъзможно, защото срещата с
