— Не сте справедлив…
— Възможно е. Именно затуй ви казах, че трябва да си помисля.
Този път съветът се събра навреме. Нямаше го само Филин. Дори председателят, който през последните два дни не се отделяше от леглото на болната си дъщеря, беше тук. През тези два дни той още повече отслабна и остаря, чувствуваше се, че му коства доста сили да присъствува на това заседание.
Инженерът започна с традиционния отчет за положението на нещата. Всичко, което казваше, отдавна бе известно на присъствуващите и се повтаряше заради Ротанов, но той най-неочаквано прекъсна инженера и го помоли да премине към приемането на програмата от мероприятия за следващия месец. Инженерът се затрудни. Той не беше подготвен за решителна атака, не искаше веднага да разкрие всичките си карти. Обясни, че програмата не може да се разгледа, без да се вземе под внимание онова, което ще предложи Земята. Всички се обърнаха към Ротанов.
— Разбира се, имам предвид не това, което можете да ни предложите след петдесет години, когато ще пристигне поредният кораб. Интересува ни какво можете да ни предложите днес, в краен случай утре — завърши изказването си инженерът.
И тогава взе думата Ротанов. Беше решил да им каже всичко още преди да се изкаже инженерът. Нямаше смисъл да мълчи за откритието, с което беше пристигнал на планетата.
Тук беше сред хора, на чиято помощ и подкрепа разчиташе Земята, когато ги изпрати на този опасен експериментален полет. И затова миг по-късно той започна своя разказ за пространствения двигател.
Съобщението, че разстоянието от петдесет светлинни години вече не е проблем, ги порази като гръм. На доктора му се стори, че не е чул както трябва, че нещо не е разбрал. Всичко се обърка, членовете на съвета скочиха от местата си и закрещяха в един глас. Той видя как дебелият, недостъпен и невъзмутим завеждащ материалния сектор изведнъж заплака и дори не се помъчи да скрие сълзите си, как инженерът свали очилата си и втренчи поглед в Ротанов. В този момент беше заличено всичко, което ги разделяше, защото за миг му повярваха, че тяхната малка колония вече не е остров, обречена крепост, а се е превърнала в преден пост на човечеството. Те не можаха веднага да разберат цялата важност на това съобщение, но когато настъпи тишина и се възвърна способността им да разсъждават трезво, тозчас сред общото мълчание възникна основният въпрос — къде са те, корабите от Земята? Какво чакат, та не идват? И Ротанов отговори:
— Сега всичко зависи от самите нас. По време на пространствения преход се разрушават напълно компютърът и електрониката в механизмите на кораба. Под въздействието на мощни полета излизат от строя всички транзистори, диоди и микросхеми. Щом успеем да снабдим пристигналия кораб с нов управляващ блок, преходът Земя — Алфа ще стане малко по-сложен от едно отиване до съседен град.
Настъпилата тишина показа колко силно са се разочаровали току-що обнадеждените хора.
— С други думи, вие не можете да се върнете, а и на нови кораби засега не трябва да се разчита — заключи инженерът.
— Не е точно така — възрази Ротанов. — По принцип аз мога да се върна, а и корабите могат да бъдат тук само след месец, стига да намерим компютър!
— Ами да, компютър… — с горчива ирония започна инженерът. — Корабен компютър с неговата извънредно сложна програма! Че къде ще намерите тук специалисти, способни да изчислят междузвездните трасета? И не само да изчислят, но и да преведат тези изчисления на програмен машинен език! Къде смятате да направите този компютър? В нашия малък завод ли? Та там вече втора година не могат да произведат водопроводни тръби!
— Нали и в града има заводи.
— Първо ще трябва да ги завладеем! Но дори и да успеем да го сторим, кой ще работи там? Ние нямаме техници, да не говорим за майстори и програмисти на автоматизирани комплекси!
— Разбира се, че ги нямате, и откъде ще ги имате, като през тези години сте обучавали хората си само на една-единствена специалност!
Ротанов не разбра веднага каква грешка е направил. В настъпилата тишина се чувствуваше отчуждение, враждебност. Какво знаеше той за живота им тук през всичките тези години, какво право имаше да ги съди? Да, беше им останала една-единствена специалност… Като че ли са го искали, като че ли са имали избор! Никой не каза нищо. Членовете на съвета мълчаливо го гледаха.
Ротанов се опита да поправи грешката си.
— Не ви упреквам. Знам, че не сте виновни за създалото се положение. Знам, че люсовете са нападнали първи и че вие сте били принудени да се защищавате. Но сега върху нас лежи отговорността не само за собствения ни живот и за живота на вашите близки, сега сме отговорни пред Земята за съдбата на базата на тази планета, за принципната възможност оттук да отидем на други звезди! Ето защо са толкова важни и компютърът, и производственият комплекс, който ще е в състояние да го създаде. Нека заедно да помислим по този въпрос, сега няма по-важно нещо от това! Всичко останало, всички ваши проблеми ще се решат, ако успеем да осъществим редовна връзка със Земята.
Не можа да ги убеди. Те останаха студени и равнодушни към призивите му. Сега той беше чужд за тях. Те не вярваха вече нито в компютъра, нито в прехода, нито в скорошната помощ, която щеше да дойде от Земята. Все едно че бяха деца и той им беше подарил красива кутийка, в която не намериха нищо и не можеха да му го простят.
— Всичко това е чудесно — обади се председателят. — Нека сега да преминем към текущите въпроси. Трябва да решим проблема с енергията, в противен случай защитните комплекси ще престанат да работят посред зима.
— Този път не ще успеем да осигурим необходимия запас. Трябва да преминем в дневната страна и там да дочакаме края на зимата. — Вече не обръщаха внимание на Ротанов, вече изцяло бяха погълнати от обсъждането на своите проблеми. Той вече не направи опит да промени хода на съвещанието. Не се намеси, не подхвърли нищо, само внимателно, навъсено слушаше всеки от изказващите се и вписваше нещо в бележника си. На доктора му се стори, че инженерът излиза от цялата тази каша като победител. Ако успее да се наложи за похода, щяха да се лишат от последната стационарна база и ръководството автоматически щеше да премине в ръцете му — те ще попаднат в зависимост от ловните отряди и колонията ще се превърне в скитническо племе. И това ще бъде началото на края. Докторът дори не се опита да му възрази, той разбираше, че с това решение преди всичко ще бъдат ликвидирани научният отдел и другите жалки останки от тяхната „цивилизованост“, но се чувствуваше уморен, за да се бори сам. Сега не можеше да разчита на сериозна подкрепа от страна на председателя, той беше силно разстроен от нещастието с Ана. Оставаше му да гласува за похода, а понеже всички освен доктора и Ротанов подкрепиха инженера, той вече не се съмняваше в резултата от гласуването.
Но когато инженерът постави въпроса на гласуване, неочаквано отново стана Ротанов.
Той заговори спокойно, с някаква скрита ирония и вероятно именно по тази причина докторът пак се заслуша.
— Поход ли — прекрасно. На Земята скитническите племена ходеха на лов за мечки. Тук няма мечки. Но може да преживяваме с растителна храна и да се обличаме с кожите на други животни. Ала не това е важното. Ние разполагаме с предостатъчно енергия. Ще стигне за десетина години и не само за да снабдява вашите комплекси. С тази енергия бихте могли да подхранвате четиридесет такива града като този, който загубихте.
— За какво говорите? — В тона на инженера за първи път прозвучаха враждебни нотки.
— За кораба, с който пристигнах. Неговите енергийни съоръжения са напълно изправни. И няма нужда от скитнически експедиции. Трябва само да си възвърнем кораба. Той е извън града и едва ли за такова кратко време синглитите са успели да организират там сериозна отбрана. Надявам се, че вашите отряди ще се справят с тази операция?
— Колко е голям! Сякаш от небето се изтърси цяла желязна планина. Никога не съм мислил, че може да бъде толкова голям.
— Рон не е виждал кораб досега. Първия път винаги е така. Човек просто остава поразен. Всички сме чували или чели за него, но друго е да го видиш толкова отблизо.
Ротанов мълчаливо кимна. За него корабът беше обикновена машина. Грамада от добре изработен метал, за която сега щяха да заплатят с не един и два човешки живота. Шестима души заедно с него бяха
