насядали един до друг в откритата кабина на ролера.
От края на гората, обрасла с гъсти храсталаци, се откриваше възможност спокойно да огледа околността. Металната мачта на кораба стърчеше насред обгорената при кацането поляна. Сега там беше набола ниска трева. Не се забелязваше никакво движение в този широк цял километър кръг от опърлена трева. Нито укрепления и каквито и да било постройки. Изобщо нищо. Ако имаше охрана, укритията сигурно бяха окопани дълбоко в земята и старателно бяха замаскирани. По-лошо щеше да бъде, ако ги чакаха на кораба. Нямаше да могат да пробият външната силиконова броня нито с излъчвателите, нито с топлинните пистолети.
Операцията започна на разсъмване, но сега слънцето вече бе високо и всичко наоколо беше потопено в лепкава влажна мараня. Още нямаше сигнал. Ротанов откъсна уморените си очи от бинокъла и погледна часовника.
До контролното време оставаше половин час. Само когато ловците затворят подстъпите към кораба, когато го заобиколят от всички страни и завардят пътищата към града, ще бъде даден сигналът и малката група ще атакува кораба.
За невъоръжено око на фона на червеникавите хълмове огромният кораб изглеждаше като нещо мъртво, чуждо и нереално. В нагретия въздух долната му част леко се изкривяваше, като че ли корабът беше някакъв мираж. Ако беше кацнал на четиридесет километра по на юг, нещата щяха да се развият другояче. Но него го привличаше градът, който отдавна бе загубен от хората. Естествено той не можеше да предвиди нищо. И сега неговото първо решение като инспектор от Земята ги доведе на тази поляна.
Ротанов си мислеше за предстоящата битка, която нямаше да прилича на инсценировката, станала пред очите му, когато отрядът на инженера се прибираше в базата. От разказите на ловците вече знаете, че при нужда синглитите умеят да се защищават, че са отлични бойци, които не знаят що е страх и прекрасно разбират какво е корабът за колонията. Ризата залепна за тялото му. Беше задушно. Едва дишаше. Като че ли времето беше спряло в това тягостно очакване. Не се чуваше никакъв шум… Нито изстрел…
— Какво става там, заспаха ли? Къде е ракетата?
Никой не му отговори. Тишината сякаш бе смазала гората. Нищо не издаваше присъствието на стотината души, притаили се в редките храсталаци. „Инженерът хвърли в тази операция всички сили, с които разполагаше колонията… Прекалено великодушно. И прекалено бързо прие предложението да се атакува корабът.“
Още преди това Ротанов почувствува, че този човек провежда хитра, сложна и засега не съвсем разбираема игра. Той нямаше намерение да вниква във всичките й тънкости. Ако завладеят кораба, положението в колонията веднага ще се промени, той ще сложи край на хитрините на инженера и ще направи всичко възможно, за да бъдат прекратени безсмислените битки със синглитите, които явно се харесват на инженера. Е, не че толкова му харесваха, а по-скоро се бяха превърнали в самоцел за него, сякаш мирният живот бе загубил смисъл за този човек.
Ротанов нямаше представа по какъв начин ще спре тази продължителна война, проникнала в делата и мислите на колонистите. Но твърдо знаеше, че ще направи всичко, което е по силите му.
Ракетата пламна в дневното небе като малко белезникаво кълбо. Избухна тогава, когато вече не я чакаха.
Този първи сигнал нямаше пряко отношение към тях, той означаваше, че пътищата най-после са преградени и три отряда могат да започнат акцията, за да разчистят пътя на тяхната група за решителната атака. Няколко секунди над края на гората все още цареше тишина. После долетя многогласен, усилен от ехото вик. Ротанов видя как десетки хора наскачаха и се спуснаха към кораба. Те тичаха едновременно от три страни и стреляха в движение с лъчевите пушки.
Около кораба се вдигаха фонтанчета пръст. Избухваха малки кълба от топлинните взривове. А корабът сякаш беше замрял. Нито един изстрел, никакво движение по обширната поляна, по която сега бягаха хората. Ето че за втори път пред очите му боят се превърна в неразбираем фарс, като че противникът си беше поставил за цел да се подиграе с усилията им. Синглитите не можеха без бой да отстъпят кораба! Сигурно знаеха в какво мощно оръжие би могъл да се превърне той! Някъде се беше излъгал в сметките си и тази негова грешка заплашваше да доведе до провал, эащото един бой в обстановка, в която не всичко ти е ясно, е наполовина загубен бой… А хората продължаваха да търчат. До кораба оставаха още четиридесет метра, тридесет, двадесет… Атаката постепенно замираше. Вече никой не стреляше. Свалили оръжието си, хората бавно, дори без да се привеждат, крачеха към кораба. Край. Сега го заобиколиха като плътен кордон и ако някой включеше двигателите…
— Напред! — извика Ротанов. Но шофьорът недоумяващо го погледна. Не беше изстреляна уговорената втора ракета за тяхната атака. — Напред, бързо към кораба!
Най-после шофьорът се подчини на заповедта му и ролерът се понесе напред с максимална скорост. Той се клатушкаше, прескачаше храсталаците и грапавините по пътя си, двигателят ръмжеше на пределни обороти, но Ротанов знаеше, че това едва ли щеше да им помогне, тъй като врагът имаше чудесна възможност да наблюдава какво ставаше наоколо. Синглитите ще изчакат ролера да се приближи и тогава ще унищожат всички наведнъж. Секундите се нижеха като на забавена филмова лента. Ролерът пълзеше подобно на едро жужащо насекомо. „Сега е моментът, точно сега…“ Но не се случи нищо. Нищо. Спряха. Хората ги наобиколиха. Някой попита защо са тръгнали преди сигнала, шофьорът взе да обяснява нещо на инженера. Ротанов гледаше кораба. Гледаше го, без да откъсва очи от него. Струваше му се, че двигателите всеки миг ще забълват огнени потоци, но изведнъж разбра, че няма да ги дочака.
Няма да ги има, както нямаше изстрели и трупове около кораба. Синглитите само си играеха на война, докато колонистите воюваха на живот и смърт.
Подчинявайки се на заповедите, отрядите бавно започнаха да се оттеглят от безмълвния, сякаш готов за скока кораб. По искане на Ротанов отстъпиха и трите отряда. Остана само групата, определена да завземе кораба — общо петима души. И сега те стояха лице в лице срещу този звяр от метал, какъвто им се виждаше корабът след странната атака и дългото мъчително очакване. Сигурно нещо им готвеха. Нещо неочаквано. „Мини, засада, капан? Не. Всичко това е от арсенала на нашите, земните войски. Вероятно ще ни изненадат с нещо свое, нещо, което не можем да предвидим и не очакваме. И трябва да вървим срещу нензвестността.“
Вратата на шлюзовата камера се оказа отворена, все едно че любезно ги канеха да влязат. От нея ги деляха десетина метра, после започваше мъртво пространство, където двигателите вече не бяха страшни за тях. Ротанов извървя разстоянието бавно, предпазливо, зад себе си чуваше тежкото дишане на петимата. Нищо не се случи. Вмъкнаха се в шлюзовата камера.
Вместо да се зарадва Ротанов почувствува някакво глухо раздразнение. Вероятно защото нямаше схватка, нито победа или поражение, а той се превърна в нищожна пешка в една игра, чиито правила му бяха неизвестни.
Ако така продължи до кабината, шансовете им се изравняват. За такъв кратък срок те едва ли са успели да изучат кораба така, както го познава той. И ако му позволят да завладее кабината за управление… „Ами ако те изобщо не са имали намерение да защищават кораба? И не са го смятали за свой?“ Звучеше твърде неправдоподобно. Такива подаръци не се правят по време на война. И все пак те безпрепятствено влязоха в кабината. Последните метри преодоляха тичешком и сега задъхани стояха на прага на празното помещение. Дори вратата не беше затворена. Креслото пред пулта за управление беше леко обърнато наляво от изхода. В същото положение го остави преди седмица, когато напусна кораба. Да, само преди седмица… По уредите имаше дебел слой прах. Май се опитваха да ги убедят, че тук не е влизал никой. И никой не е възнамерявал да завладява кораба и да го отбранява. Като че ли не знаеха, че двигателите само за миг могат да заличат от лицето на планетата останките от града или да изпарят цяло море… Като че ли не разбираха в каква страшна и опасна сила можеше да се превърне корабът, ако бъде използуван в една война… Той седна в креслото и остана известно време неподвижно, като се опитваше да успокой бясното биене на сърцето си. После ръцете му сами посегнаха към пулта за управление. Светна аварийното осветление на уредите, изщракаха осигурителните колани. По навик той хвана с дясната си ръка ръбестата ръкохватка на главния превключвател на реактора. Може би го спря изскърцването на вратата зад гърба му или мисълта, че нещата се подреждат твърде лесно дори за тази непозната игра, която му натрапиха. Имаше чувството, че върви по паянтов мост над пропаст. И то със завързани очи. Но този път беше само негов. Сам трябваше да оправя грешките си, нямаше право да рискува чуждия живот и беше длъжен да предвиди и най-
