невъзможното положение. Например, че на синглитите може да им се е приискало той собственоръчно да взриви кораба. Технически това нямаше да ги затрудни, достатъчно беше да свалят магнитната риза на реактора. Както и да е, но преди всичко трябва да остане сам на кораба, за да огледа всичко, което може да огледа човек в този метален лабиринт. В случая никой не можеше да му помогне. Само той познаваше кораба и само той ще отговаря пред Земята за всичко, което ще се случи тук.
Ротанов не знаеше какво точно трябва да търси в многобройните помещения, претъпкани с апаратура, предназначена за колонистите. Изолираните помещения, в които не беше влизал нито веднъж след старта, го посрещнаха с миризма на мухъл и влага. Вентилацията не работеше от деня, в който се повреди автоматиката, и механизмите бяха започнали да ръждясват.
Провери машинното отделение, помещеннето на реакторите, щурманската кабина и не откри никакви следи. Никакви следи от външно лице. След три-четири часа, съвсем измъчен, той се добра до своята каюта. Хвърли в шахтата за смет мръсните си окъсани дрехи и влезе в банята. Сред облака от горещи пръски, които от всички страни като еластична вълна обливаха тялото му, Ротанов си мислеше, че няма смисъл да се рови като плъх. Сега ще се облече, ще отиде в кабината, ще включи реактора и ще извърши обичайната стартова процедура. В края на краищата няма да му стигнат и десет години, за да огледа кораба съвсем подробно. Ако все пак тук бе скрито нещо чуждо, щеше да се запознае с него в процеса на работата.
Ръката му бавно, милиметър по милиметър местеше ръкохватката за включване на реактора. Чу се познатото изщракване, последвано от тласък и по преградните стени като вълна премина вибрация. Глухият шум под краката му означаваше, че е започнала реакцията за освобождаване на неутрони. Пламнаха светлинките на таблото, трепнаха стрелките на уредите. Реакторът влизаше в работен режим. Ротанов изтри потта, която се стичаше в очите му, и леко докосна стартовата ръчка, за да провери ще потече ли гориво в планетарните двигатели. То тръгна. Корабът затрепера. Той увеличи подаването на гориво и включи двигателите. Долу сега бушуваше зелен пламък, като изгаряше всичко наоколо. Поиска да види как изглежда това. Посегна към ключа на перископа, щракна го, но лещите останаха матовосиви. Това бе първата изненада. Оптиката беше извън строя. Корабът бе ослепял. Съвсем машинално завъртя ключа на локаторите, макар отлично да помнеше, че те не работеха от мига, в който се повреди цялата електроника. Върху стените на кабината пламнаха с нежна синкава светлина четири дълбоко врязани овала. Той толкова се изненада, че отдръпна ръцете си от лостовете за управление, но почти веднага нещо го притисна към креслото, а върху съживилите се екрани се появи изображение. Ротанов видя как пламъкът долу под кораба взе да се свива, да набира сила и повърхността на планетата започна бавно да се отдалечава. Сякаш корабът се беше пробудил, бе придобил собствена власт и сега поемаше свой, само нему известен курс. Таблото светна — предупреждаваше го, че е включена автоматиката.
Но на кораба нямаше автоматика! „Тоест преди беше повредена“ — тозчас се поправи Ротанов вече без да се учудва на нищо, дръпна ръчката, изключваща автоматиката. Ръчката се задвижи плавно, без никакво съпротивление и той разбра, че всичко това е безполезно. Нямаше да успее толкова лесно да се справи с излязлата от строя машина. Започна същият този двубой без изстрели и преследване, който той очакваше от самото начало. Двубой, който щеше да спечелн онзи, който по-бързо се ориентира в обстановката и миг по-рано намери правилното решение.
Значи на компютъра беше подадена нова програма? Но за тази цел е трябвало да го възстановят изцяло. Нужни са им били десетки специалисти, стотици изключително сложни машини. Създаването на един корабен компютър дори на Земята би отнело цял месец; явно тук се криеше нещо друго. Но сякаш за да опровергае всичките му съображения, корабът продължаваше да набира височина и бавно да завива наляво, към централната база. По изменения режим на работа на двигателите и по тежестта, която го притискаше към креслото, той усещаше, че натоварването е достигнало вече четири единици и сега няма да му бъде лесно да стане от мястото си. Един неочакван тласък на двигателите може да го изхвърли на пода. И все пак трябваше да стане. Само така ще се добере до този проклет компютър, за който забрави и изобщо не се сети да огледа. Знаеше добре, че там нямаше нищо друго освен изгорелите при прехода блокове. Бавно се изправи, като боксьор, току-що получил нокаут. Крачка, още една. Краката му сякаш бяха станали оловни, коленете му се подгъваха. Корабът продължаваше да набира скорост — пет „же“, шест… Добре, че се издигаше плавно, все още можеше да се справи, стига да няма резки тласъци. Най-после се добра до стената на кабината. Зад нея беше таблото на компютъра. За да го свали, трябваше да отвърти четири винта. Съвсем проста работа. Само че откъде да вземе отвертка… Минаха още няколко секунди, а побеснелият кораб продължаваше да набира скорост като пердашеше нагоре с пределната мощност на планетарните двигатели. Не отвъртя последните два винта, само дръпна таблото към себе си и счупи края на обшивката. Веднага му се набиха в очите четирите светли кубчета. Бяха се притаили между зелените блокове на компютъра. Като четири чужди блокчета. Дори не са сметнали за необходимо да ги прикрият, да ги боядисат като останалите клетки. Сигурно са решили, ча той няма да надникне в компютъра? Не, по-скоро кубчетата се дублират. Дори и да намери начин да ги отстрани, веднага ще се включат резервните… А и дали щеше да се справи с тях само с тази отвертка?
Необходим му е по-солиден инструмент, плазмен нож например, но той е в съседното помещение. При шест „же“ ще отидат една-две минути и тогава вече ще бъде късно. Корабът ще поеме по набелязания курс, двигателите ще се изключат и не се знае дали ще се включат отново.
Трябва незабавно да измисли нещо, още сега. Да измисли, а не да търчи от помещение в помещение. Само с плазмения нож няма да се справи с тях, той чувствуваше, че грубите методи в този двубой ще бъдат толкова безполезни, колкото бяха безполезни лъчевите пушки и всякакво друго оръжие в началото на атаката.
С колко ли време разполага? След минута-две корабът ще пробие атмосферата, ако режимът на ускорението не се промени. И после най вероятно ще започне да се обръща. Тогава той трябва да бъде в креслото. Всяка загубена секунда водеше него и кораба към неизвестната цел, подготвена му от неговите врагове.
За известно време му се стори, че няма изход, че е безсилен да измисли нещо, че е загубил играта и корабът никога няма да се върне при хората. Четирите пластмасови кубчета го погубиха. Изведнъж си ги представи колко са малки… Нищожно малки в сравнение с многобройните блокове на компютъра, изпълнили цялата повърхност на нишата зад преградната стена. Как са успели да вместят в такъв обем изключително сложната програма за управление на кораба? И точно тогава изведнъж си спомни, че автоматиката се включи, когато случайно завъртя ръкохватката на локаторите. Тук имаше нещо, някаква връзка. Автоматиката и локаторите…
Антените! Ама разбира се, че са антените! Как не се досети веднага. Там няма никаква програма. Само приемник на командите, ето какво е онова! Корабът се управлява отвън. А щом е така, тогава корпусът трябва да е надежден екран и ако изключи антените… Той се втурна към креслото. Едва ли тромавите му движения, затруднени от натоварването, можеха да бъдат наречени втурване. Все пак след няколко секунди Ротанов успя да се намести в креслото и веднага затегна осигурителните колани. Трудно беше да предугади накъде ще поеме корабът след изключването на антените. Дали ще може да го управлява? И какво ли щяха да предприемат те в отговор?
Ключът изщрака, екраните на локаторите угаснаха… И не се случи нищо. Сигурно ще минат няколко минути, докато разберат какво е станало и вземат ново решение. Трябва да се възползува от това… И той внимателно, милиметър по милиметър притегли към себе си ръкохватката на ръчното управление. Корабът се подчиняваше! Сега се подчиняваше! Ротанов незабавно включи страничните двигатели и бързо завъртя кормилото докрай, като наклони кораба толкова рязко, колкото можеха да издържат пренатоварващите амортисьори и самият той. Това го притисна към креслото, представи си как носът на кораба очертава полегата парабола, която постепенно го връща към планетата. След няколко секунди ще започне да се спуска, но сега скоростта на кораба намаля и за тях това беше най-удобното време да предприемат нещо… Какво чакаха?
И в същия миг разбра. За да се ориентира, за да може правилно да завърши маневрата и поне приблизително да насочи кораба към набелязаната цел, ще трябва макар и за секунда да включи локаторите, не току-тъй го бяха лишили от оптиката. И те щяха да се възползуват именно от това положение.
Ротанов нямаше друг избор. Когато на висотомера се появи цифрата осем хиляди метра, той превключи двигателите и насочи кораба към повърхността на планетата по отвесна траектория с такова натоварване,
