— Какво мислите за подменянето на стъкленицата?
— Когато вчера вечерта професорът каза, че е забравил да заключи стъкленицата Найден Кирилков се провикна: „Това е лоша поличба!“
— Тоест какво? — недоумявах аз.
— Как „какво“? Това провикване на Найден Кирилков показва, че той е
— А-ха! — казах аз и замълчах. — Интересно!
— Много интересно, нали? Освен това, Найден Кирилков често намеква, че професорът е измъкнал вируса, с извинение, от задното черво на дявола. Тоест иска да каже, че при изнамирането или, по-точно, при сътворяването на вируса професорът се е ползувал от помощта на дявола.
— Чакайте — казах аз. — Какво общо има задното черво с поличбата?
— Как „какво“? Найден Кирилков иска да каже, че е в течение на професорския експеримент, че му е близка работата на професора и затова „чувствува“, когато нещо грози професора. Той каза, че вижда „поличба“, и ето че наистина стана нещо.
— Хм! — казах аз. — Това момиче, ако не е смахнато, говори умни неща. И на мен Найден Кирилков още при първо виждане ми се видя съмнителен. Мъчеше се да изглежда шегобиец. Защо?
Обещах на лаборантката, че ще се погрижа да не спи в съседство с Найден Кирилков, а сетне извиках шегобиеца.
— Имате ли впечатление дали през вчерашния следобед стъкленицата е била местена, или изнасяна някъде?
— Имам впечатление — усмихна се Найден Кирилков. — Тъй като самият аз занесох стъкленицата при професора и там тя престоя около две минути.
— Защо занесохте стъкленицата при професора? — попитах, като едва се сдържах да не скоча от атола си.
— Забелязах една лека пукнатина върху запушалката на стъкленицата.
— Е, и какво направи професорът!
— Каза ми, че не вижда никаква опасност, тъй като пукнатината била, според него, повърхностна, и ми нареди да оставя стъкленицата на постоянното й място.
— Е?
— Какво „е“! Оставих стъкленицата, и толкоз.
— Тъй. В колко часа занесохте стъкленицата при Професора?
— Струва ми се, че наближаваше три.
Повиках Баласчев.
— В колко часа е бил професорът при главния директор?
Баласчев отговори:
— В четири.
Наредих да повикат Войн Константинов и Недьо Недев.
— Вашият колега — казах им, като кимнах към Найден Кирилков — призна, че самолично бил занесъл стъкленицата при професора и че тя престояла в неговия кабинет около две минути. А вие и двамата се кълнете, че стъкленицата не била местена нито за миг. Как да разбирам това?
— Просто не сме забелязали — разпери ръце Войн Константинов. Той говореше от името на двамата. Недьо Недев изглеждаше потиснат и мълчеше.
Помълчах и аз. После казах:
— Давам ви час и половина време, за да размислите дали наистина не сте забелязали отнасянето на стъкленицата от Найден Кирилков, или пък сте се престорили, че въобще не сте видели нищо.
Наредих да повикат професора.
— Уважаеми професоре — казах, — давам ви час и половина време, за да съберете сили и да ми съобщите къде сте скрили или кому сте предали истинската стъкленица, тоест стъкленицата с вашите новооткрити вируси.
— Новосъздадени! — поправи ме Найден Кирилков.
Не му отговорих. Наредих на Баласчев да поставя и четиримата под най-строга охрана.
Часът наближаваше шест.
В седем и половина извиках професора. Забелязах много добре, че при влизането си в лабораторията той леко залитна. Дори най-силните духом мъже губят нервите си, когато фактите ги притиснат до стената. А най-податливи на психологически сривания са високопоставените хора, хората с титли и с положение. Като погледнат от висотата на обществения си пост бездната, която се разкрива под краката им, свят им се завива. И залитат, разбира се, лесно ли е да се гледа в бездна!
Поканих го да седне, предложих му цигари. Попитах го дали да му поръчам чашка кафе. Той отказа най-високомерно всичко. Остана да стърчи насреща ми, макар да си личеше, че вследствие на силните си преживявания едва се държи на краката си. Ех, помислих си, колко съм виждал като тебе, отначало стоят като скала, а после омекват, някои се превръщат на плужеци. Но в душата ми нахлу съмнение. Тревожеше ме спокойният му поглед, увереното му държане, глождеше ме и съзнанието, че срещу него имам само добри улики, а доказателствата ми са никакви.
— Е — казах, — добре е да сложим край на тази игра, как мислите вие? Тя е еднакво неприятна и за двама ни.
— Аз не играя на нищо — каза професорът. — Вие разигравате разни глупости.
— Изчезването на стъкленицата с вирусите вие „глупост“ ли наричате?
— Поне начинът, по който я търсите, е архиглупав! — каза професорът.
— А какъв „умен“ начин бихте ми препоръчали? — попитах аз.
— Моята специалност е микробиология, с криминалистика не се занимавам. Помолете за съвет някой ваш по-опитен събрат.
С последните си думи сякаш ме настъпи по пръстите и аз кипнах:
— Ще кажете ли най-после, професоре, къде скрихте стъкленицата? Или кому я дадохте?
Той се засмя и не отговори нищо.
— Как извършихте подмяната? Когато Найден Кирилков донесе в кабинета ви истинската стъкленица, или после, след края на работното време, когато влязохте в залата сам?
Той продължаваше да мълчи.
— Ако ми разкриете къде е стъкленицата, аз ви обещавам, че ще сложа край на тази история. Ще туря пепел отгоре й. Било каквото било, ще измислим някакво недоразумение и духовете ще се успокоят. В противен случай нещата така ще се усложнят, че вие наистина ще трябва да обяснявате на съда дали за пари сте продали откритието си на някоя капиталистическа страна, или сте извършили предателството от политически подбуди.
— Това са жалки приказки — каза професорът. После допълни: — В България няма да се намери такъв луд, който ще ви позволи да ме позорите!
— Не разчитайте на връзки! — предупредих го аз. — В името на революцията аз ще ви предам на съда, а съдът си знае работата. Ще кажете ли къде е стъкленицата?
Професорът повдигна рамене.
— За последен път ви питам: ще кажете ли къде скрихте стъкленицата, или кому я дадохте?
— Вървете по дяволите! — каза професорът. — И ме оставете най-после на мира, защото не се чувствувам добре!
— Заключете го и го охранявайте най-строго! — обърнах се към Баласчев.
Останах неприятно, дори горчиво изненадан: Баласчев гледаше професора с удивени, ласкаво- възторжени, благоговейни очи!
Попитах Войн Константинов и Недьо Недев:
— Какво решихте? Ще ми кажете ли кой ви посъветва да си мълчите?
— Нито ме е съветвал някой, нито съм търсил от някого съвет! — отговори с достойнство Войн Константинов. — И да съм видял, че Найден Кирилков отнася стъкленицата при професора, аз не бих
