обърнал на тоя случай никакво внимание. Кой не ходи при професора? Всеки го търси за нещо! Това е напълно в реда на нещата.
— Кое за вас е напълно в реда на нещата? — попитах. — В реда на нещата било стъкленицата да не се мести от постоянното й място, в реда на нещата било стъкленицата да се мести до мястото на професора — това вие ред ли наричате? Според мен, това е една хитрост. Хитрувате, гражданино Константинов! За последен път ви питам: кой ви нареди да мълчите?
Войн Константинов повдигна рамене и не отговори.
— А вие — попитах Недьо Недев — имате ли мнение по този въпрос?
— По кой въпрос, моля?
— Защо скрихте, че Найден Кирилков е местил стъкленицата?
— Никаква стъкленица не е местил!
— Но той сам призна! Местил е стъкленицата при професора!
— А, при професора! Ние наричаме това консултация, то не е местене.
— Хитрувате, гражданино Недев! Сам се подвеждате под параграфа за съучастничество! Толкова по зле за вас.
— Е, Кирилков, ще ми кажете ли най-сетне къде скри стъкленицата вашият професор?
— Сигурно под опашката на дявола, къде другаде?
— Никакво хулиганство няма да ви помогне, любезни. По-добре си кажете!
— Каквото ме питахте — казах ви го: под опашката. Да ви открия ли още нещо?
— Моля!
— Утре ще ви гощават с дяволска попара!
— Заключете го — казах спокойно на Баласчев.
Минаваше осем. Продължаваше все така отвратително да ръми. Изпратих колата да ме чака до трамвайната спирка и тръгнах да се поразходя сам.
Към полунощ ме повикаха в министерството. Генералът ми каза, че бил прослушал магнетофонния запис от моите разпити и че се посмял доста на оня пасаж от показанията на Кирилков, където шегобиецът намекнал, че утре щели да ме „гощават“ с дяволска чорба. После генералът ме уведоми, че министърът говорил лично с Авакум Захов и че Авакум Захов склонил да участвува „според възможностите си и доколкото не бил забравил занаята“ в по-нататъшното търсене на изчезналата стъкленица.
Това известие толкова ме изненада, че чак когато се прибрах в къщи и понечих да окача на закачалката прогизналото си палто, разбрах, че съм се върнал от министерството пеш.
Втора част
Същата тази вечер, седнал удобно в старото си кожено кресло, в обичайния си халат, с неизменната си лула, протегнал крака към разпалената камина, Авакум се вслушваше в тихото почукване на дъжда по стъклата и все му се струваше, че някой непременно ще позвъни на пътната врата. Това чувство на очакване му беше познато, появяваше се в часове, когато самотата започваше особено да му тежи. Уж дохождаше в душата му плахо, а после избуяваше с невероятна бързина, превръщаше го на слух, пречеше му да се съсредоточава, да работи. Преди две, три години, за да се спаси от него, той беше измислил една жалка игра, която обаче винаги даваше добър резултат. Той се обличаше, излизаше на верандата, спускаше се по високостеблената череша, заобикаляше къщата и, сякаш току-що пристигнал, заставаше тържествено на парадния вход. Натискаше звънеца продължително и силно и когато портиерът му отваряше смутен и почесващ се по тила, той весело го поздравяваше, делово питаше дали някой го е търсил и бодро се изкачваше на своя етаж. После тази игра му омръзна и той я замени с една хубава чашка коняк. Ефектът не беше същият, от чувството на очакване оставаше тънка утайка, но все пак с повече усилия можеше да се съсредоточи и да чете.
Споменаването на високостеблената череша сигурно е подсетило читателя, че става дума за къщата на Свинтила Савов, военния лекар от запаса, където преди десетилетие и нещо Авакум разкри чуждия агент Асен Кантарджиев, режисьор от документалните филми. В тази къща той беше се нанесъл по препоръка на полковник Манов и тук беше преживял едно неподходящо за зрелите си години увлечение. После доктор Свинтила Савов почина, без да довърши мемоарите си, и полковник Манов, за да запази къщата само за Авакум, настани в долния етаж пенсиониран служител, който се съгласи с голямо задоволство да изпълнява службата на пазач и портиер. През годините на Авакумовото странствуване той поддържаше двете лехи здравец около оградата и веднаж в месеца се изкачваше на горния етаж, за да забърсва мебелите и книгите от прах.
Тази вечер той не чувствуваше самотията около себе си, нито бездействуваше, а ето че това чувство на очакване пак го споходи. Дъждът ли го доведе, огънят ли, който беше започнал да затихва? Тази вечер той се готвеше за голям път, шареше с пръст по картата, която беше разгънал на коленете си, пресичаше пустини, катереше се по планини, от чиито стръмни върхове се разстилаше пред очите му панорамата на света.
За да не звучат тия думи високопарно, трябва да обясним на читателя как стоеше работата с тази карта. Преди три месеца той беше получил покана от съветския академик Румянцев да участвува в една археологическа експедиция, която щеше да мине през пустинята Каракум, през пустинята Гоби, за да се спре на връщане и за по-дълго някъде по средните плата на Памир. Като прочете за Памир, Авакум почувствува едно леко вътрешно замайване, като че ли тази дума имаше някаква съдбовна връзка с неговия личен живот. А Памир всъщност му беше толкова чужд, колкото, да речем водопадът Виктория в Африка. Но нали никой не знае по какви неведоми пътища се движи съдбата на човека!… Не можеше да знае, разбира се, и Авакум.
А чувството, че някой ще го потърси, не го излъга. Само че не го потърсиха на пътната врата, а по телефона.
Докато генералът разказваше накратко историята на изчезналата стъкленица, като мереше внимателно всяка своя дума, за да не би неволно да драматизира положението или пък да го представи по- оптимистично, отколкото беше, Авакум пушеше бавно лулата си и с чувство на лека тъга оглеждаше всяко кътче на просторния кабинет. Такава лека тъга изпитват възрастните, когато чуят стара школска песен или случаят ги отведе по ония места, където са любили за първи път. Нищо не беше се променило през тия няколко години, само шарките на килима като че ли бяха поизбледнели. Всичко останало беше същото, както го помнеше, и на мястото си, както го беше оставил. Голямото орехово бюро запълваше дъното на кабинета, така го знаеше от двадесет години; библиотеката, тежкото кожено кресло, където полковник Манов канеше някога почетните гости, дългата заседателна маса, столовете, нищо не беше изместено от постоянното си място. Тук часовникът беше спрял преди десет години, с него беше спряло и времето, а с времето бяха застинали и спомените, също както в един паноптикум от восъчни фигури. Разбира се, това се отнасяше до него, иначе времето бушуваше и връхлиташе върху това орехово бюро, върху тия кожени кресла, върху тази заседателна маса, покрита със зелено сукно, бушуваше и връхлиташе върху целия този мъничък свят с последните си часове, със злобата и яростта на последните си пъклени заговори и хитрини.
Предметите не бяха помръднали от мястото си. Ето ги и двата телефона върху бюрото, червеният и белият, Червеният телефон беше директно-оперативен, той звънеше при специални случаи, когато някъде по секторите на управлението ставаше горещо. Чуеше ли алармения му зов, полковник Манов повдигаше слушалката спокойно, без да трепне, без да мигне дори. Белият телефон не беше служебен, свързваше го с външния свят, Но прозвъняваше ли — шефът на управлението се стресваше, сякаш наблизо падаше гръм. Най-често го търсеше жена му, тя беше от театралните сноби, не пропускаше премиерите… Да, всичко беше по старому, само на стола зад бюрото седеше друг човек.
Авакум познаваше тоя човек още от онова време. Тогава той беше шеф на „съседния“ отдел, на разузнаването, и понякога дохождаше на съвещания, когато работите опираха до опасни „гости“ от някоя атлантическа страна. Поостарял беше, но духом не се предаваше, в зеленикавите му очи не бяха престанали да припламват бодри, понякога парещи пламъци, устните му не бяха омекнали, а гънките от двете им страни често се свиваха в една иронична и предизвикателна усмивка.
— Така стоят работите с тази стъкленица — завърши генералът. — А сега ще ви моля за още малко търпение — да изслушате магнетофонния запис от разпитите, които полковник Елефтеров е провел през
