днешния следобед.
Той натисна един бял клавиш и след няколко секунди кабинетът се изпълни от спокойния, уверен и плътен глас на професора. Щом дойде ред на Анастаси, Авакум леко се усмихна; Марина изслуша със снизходителен израз на лицето си, Войн Константинов и Недьо Недев слушаше безразличен, а отговорите на Найден Кирилков, виждаше се, му доставяха истинско удоволствие. Когато разпитите завършиха с ареста на четиримата и заповедническият глас на полковник Елефтеров увисна във въздуха като един заплашително размахан, но безпомощен юмрук, лицето на Авакум помрачня, той побърза да запали загасналата си лула и тутакси се обви в облаче синкав дим.
— Ако желаете да чуете повторно някои пасажи, заповядайте! — предложи учтиво генералът.
— Благодаря! — поклати глава Авакум. — Наслушах се. — После продължи с иронична усмивка, която по краищата си изглеждаше дори хаплива: — Това, което чух от лентата, другарю генерал, дълбоко ме разтревожи. Щом като и моят приятел Анастаси Буков е събудил съмненията на полковник Елефтеров, трябва да се предполага, че на тази грешна земя не са останали повече от една дузина честни хора! Тоест по двама човеци и четвърт на континент. Струва ли си в такъв случай ние двамата с вас да се борим със злото? Ако попитате електронната машина от Центъра, тя непременно ще ви се изсмее! Не си струва, разбира се. Изгледите за успех са равни на нула.
— На мен не ми е до смях — каза генералът. — Пък и няма време за шеги. Часовете текат, а стъкленицата е в неизвестност. Не ви ли каза министърът, че правителството ни е дало срок да намерим проклетата стъкленица най-късно утре до полунощ? — Той погледна ръчния си часовник, макар че точно срещу него блестеше като една огромна тава електрическият часовник на службата. — Остават ни някакви си двадесет и три часа! — въздъхна генералът. — Ами ако утре заранта или, по-точно, ако тази заран осъмнем с една епидемия, подобна на чумата?
— Това не е изключено — каза Авакум. — Макар и да не е много вероятно!
— Моля ви се! — засегна се генералът. — Аз обичам шегите, но както ви казах, сега не ми е до шеги. Просто, трябва да се бърза.
— Да — кимна неопределено Авакум и започна да пълни отново лулата си.
— Действувайте, другарю Захов! Нали сте обещали на министъра да действувате?
— Аз обещах на министъра да ви изслушам.
— Е, добре, вие ме изслушахте вече. Сега трябва да действувате!
— Знаете ли, ако сте ездач и така пришпорвате коня си, както мене пришпорвате, той непременно ще ви хвърли на земята.
— Е, не се сърдете! — усмихна се малко насила генералът. Той се усмихна и донякъде накриво, защото, каквото и да беше уважението му към Авакум, Авакум беше все пак полковник, а на полковника не отиваше да си прави шеги с един генерал. Но си спомни в същия миг, че Авакум отдавна е в оставка и че сега срещу него седи и разговаря цивилен човек. Дори се почувствува неудобно. — Не се сърдете! — повтори той. — Ако съм припрян, то е заради ужасната стъкленица. Знае ли човек какво може да се случи! А вие не се бавете, ами запретвайте ръкави и действувайте, защото времето не работи за нас.
— Времето не работи за никого от живите и в това отношение аз бих ви посъветвал да не си правите никакви илюзии. Времето работи само за историята. Това ви го казвам като археолог. А що се отнася до запретването на ръкавите… Министърът ме посреща: „Това и това се случи, приятелю Захов, идете при генерала, той ще ви обясни!“ Аз дохождам при вас, вие ми обяснявате и ме пришпорвате: „Действувайте!“ А никой от вас не ме пита дали изобщо съм съгласен да действувам!
— Никому не идва наум, че може да откажете — разпери ръце генералът.
— Защото живеете с представи отпреди десет години.
— Какво искате да кажете? — наведе се генералът напред, над бюрото си, и учудено го загледа.
— Станал съм
Генералът разбра само отчасти усмивката му, той тутакси побърза да намери златната среда, за която да се държи.
— Нищо — каза той. — Вие пак пишете книгите си, преуспявайте в науката Това, че ще се включите в следствието по изчезналата стъкленица, няма да попречи нито на книгите, нито на намеренията ви. И как ще попречи, когато сега това ще бъде за вас един случаен и кратковременен епизод!
— Нямате представа колко ще ми попречи! — възрази Авакум с тон на човек, който добре си знае работата — Вие нали сте имали случай да наблюдавате какво фатално значение оказва оная една- единствена цигара, която дългогодишният пушач запалва, след като дълги години не е помирисвал тютюн? Тая „единствена“ цигара отново го връща и пристрастява към никотина, макар запалването й да представлява нищо и никакъв епизод. Вие разбирате какво искам да кажа, нали? Случаят с изчезналата стъкленица ще изиграе за мен същата фатална роля, каквато играе „единствената“ за отказалия се от тютюна пушач — отново ще събуди у мен позадрямалия търсач на „неизвестните“. Аз съм му постлал меко легло на тоя търсач, затворил съм го в уютна стая, спуснал съм щорите, за да не го дразни никаква светлина, изобщо — създал съм му условия, за да спи и сънува колкото се може по-дълго, като оная омагьосана царкиня в балета на Чайковски… А вие искате да го будя! И дори сте убеден, че аз непременно ще го събудя, защото не ме питате дали съм съгласен, а веднага ми заръчвате „действувайте, действувайте“, както е било в ония времена, предишните. Пришпорвате ме, сякаш аз не съм излизал изобщо от тази сграда!
— Аз и сега съм убеден, че вие ще се включите в следствието! — каза търпеливо генералът.
— На голям риск отивате! — поклати глава Авакум. — Той помълча някое време. — Не бъдете толкова сигурен и не бързайте! Аз ви казах вече, че ако се върна отново към „неизвестните“, старият глад в душата ми непременно ще се събуди. Това не бива да става, защото като откривател на „неизвестни“ аз съм извървял пътя си. Сега си създавам заетост с друга дейност, скромна, силите ми в науката са скромни, но тя ми доставя известно удовлетворение. Не е бог знае какво това удовлетворение, но засега нещата вървят! Такава е психологическата страна на въпроса.
Но има и практическа страна, която напълно се разминава с вашето предложение. Ако запретна ръкави за тази работа и се уловя тутакси на хорото, ще се осуети днешното ми излитане за Москва. Ето го, билетът е в портфейла ми. Момент… Днешна дата, сутрешния самолет! Ще кажете — как пък тъй се случи, че тъкмо днес трябва да летите? Ще ви кажа — ето че се случва! И във вашия въпрос, и в моя отговор няма логика, затова да сключим примирие и да вървим по-нататък.
Поканен съм от съветски археолози начело с академик Румянцев да участвувам в експедиция, която има за цел да изследва някои райони в пустинята Каракум и в пустинята Гоби; на връщане от пустинята Гоби групата ще се спре за някое време в подножието на Памир. Тази вечер групата заминава от Москва за Ташкент.
Не се ли събера тази вечер с участниците в експедицията на Московското летище, моето участие ще се смята за пропаднало. Трудно ще ми бъде сам да търся и да откривам една шепа археолози в пясъците на Каракум и Гоби, някъде към границите на Индия и Китай… Но ще кажете: „А защо, любезни, не заминахте вчера? Когато на човек предстои такъв главоломен преход от Балканския полуостров до пустинята Гоби, че и по-нататък, той обикновено не чака последния час!“ Е, добре, този път във вашия въпрос ще има логика, а в моя отговор — непростим индивидуализъм за един диалектически мислещ човек… Но да остава човек верен на себе си, това е стил, а вие знаете, че аз много държа на стила.
И тъй, аз ви изложих и психологическите, и практическите обстоятелства, които ме възпрепятствуват, за да участвувам в разследването, което ми предлагате. Ловът е интересен, но както виждате, аз имам много сериозни доводи, за да не участвувам в него.
Но и доводите да взема участие в това разследване Са много сериозни. Аз изпитвам страх не толкова от стъкленицата, колкото от реалната опасност да бъде набеден за неин похитител един невинен човек.
