Последното приключение на Авакум Захов

Крадците ще държат откраднатото научно откритие, тоест новосъздадения вирус в тайна, за да го използуват като бактериологическо оръжие в подходящ момент. Такива подходящи моменти настъпват например по време на мобилизация, на война, на кризисни политически ситуации в близост до границите ни и така нататък. Една тежка епидемия, когато вътрешното или външното положение е напрегнато, това е вече нещо, нали? Но в момента подобни бедствени явления и ситуации не съществуват, затова избухването на епидемията не ми изглежда неизбежно или пък да е въпрос на часове.

Разбира се, аз не искам да кажа, че по отношение на стъкленицата не съществува никаква опасност и че една епидемия в близките часове е напълно изключена. Всичко става на тоя свят! Може авантюризмът у крадците да надделее и те да се решат на безумна постъпка! Може да се почувствуват притиснати и в обзелата ги паника да захвърлят стъкленицата или да я разбият… А за избухването на чумна епидемия например е достатъчно чумните бацили да проникнат в организма на един само човек!

Тъй или иначе, аз не очаквам епидемия в близките часове, но опасността един честен човек да бъде обявен за мошеник или шпионин вече чука на вратите. Сега за крадците е по-важно да отстранят човека, който е създал новия вирус и който единствен знае тайната на неговото създаване. Кой е тоя човек? Вие се досещате, това е професор Марков, разбира се.

Как са решили крадците да вържат ръцете му и да му запушат устата, за да не повтори или не възобнови своето откритие поне за дълго време? Крадците, бидейки умни хора, са се ръководили от мъдрата максима! „С един куршум — два заека!“ Те открадват стъкленицата, но същевременно се изхитрят да „натопят“ професора, „създавайки“ неоспорими доказателства или, както обичат да се изразяват някои наши специалисти, „очевидни доказателства“, че той именно е крадецът. Така извършват кражбата тия умници, че на „устата на топа“ остава той, професорът. Всички улики водят по един най-категоричен начин към него!

Постигнали ли са похитителите своята цел? Според мен те са я постигнали напълно и блестящо. Така артистично са изпипали работата си, че сега нашият професор е с двата си крака в капана. И за най- несведующия човек изглежда съвсем ясно, че той е сменил истинската стъкленица с фалшива, защото, първо, той единствен е имал право да мести стъкленицата от мястото й и да я държи в своя кът; и, второ, защото на 24-ти октомври следобед, в края на работното време, преди да бъде заключена и запечатана вратата, той сам е влязъл в лабораторията и сам, в отсъствието на свидетели, е заключил касата си. И за децата е ясно, че вместо истинската стъкленица той е заключил в касата си фалшивата.

Тия два факта са били достатъчни за Елефтеров, за да открие и да установи в лицето на професора безспорния крадец. Оттук нататък той вече не търси крадеца, човека, който е подменил истинската стъкленица с фалшива, или крадците и техните вдъхновители, а се стреми да изтръгне самопризнание от набедения крадец.

Както виждате, и пътят на търсенето е неверен, и обектът на търсенето е мним, и самата цел на търсенето — стъкленицата — от второстепенна се е превърнала в първостепенна. Всичките тия фатални грешки се дължат — както това съм изтъквал неведнаж — на сляпото робуване на фактите, на обожествяването на така наречените „очевидни“ истини. Те се дължат на освобождаването на фактите от властта на логиката, на детронирането на логиката и заместването й с един набор от факти и техника. Аз нямам нищо против фактите и техниката, но фактите и техниката трябва да се водят, според мен, както мечкарят води мечката си — с верига и за носа! Аз не зная дали логиката е взимала глави, но фактите и техниката, освободени от опеката на логиката, са изпращали мнозина невинни души на оня свят…

След това дълго слово, съчетано с ходене напред и назад, Авакум спря пред широкия прозорец и се загледа навън. Нищо не се съзираше в черната тъмнина оттатък стъклото, чуваше се само тихият и равен шепот на дъжда.

После той седна отново на мястото си в дълбокото кожено кресло, кръстоса крак върху крак и започна бавно да пълни лулата си.

— Аз изложих моите „за“ и „против“ — каза той, като леко подухваше, за да разпали тютюна. — Ако се уловя за хорото, рискувам участието си в експедиция, за която съм мечтал, откакто се помня Човек не минава под Покрива на света всеки ден! Ако пък обърна гръб на хорото — на смъртен риск ще бъдат изложени честта и животът на един невинен човек. Така изглеждат в момента двете страни на моето житейско уравнение, А на всичко отгоре — аз съм вече един доста остарял и уморен играч.

— А какво да кажа аз, който съм десет години по-възрастен! — каза огорчено генералът.

Авакум повдигна рамене.

И двамата помълчаха, после генералът извади коняк от барчето при библиотеката, наля две чашки, остави едната пред Авакум, а другата задържа за себе си. Изправи се и Авакум, беше неучтиво да седи, когато домакинът стоеше прав.

— Е — попита генералът, — какво реши?

Авакум се усмихна колкото тъжно, толкова и насмешливо. Но светлината на настолната лампа осветяваше само едната страна на лицето му, и, разбира се, половината от усмивката му — насмешливата. Гледан откъм светлината, той приличаше на човек, който се надсмива добродушно и над себе си, и над целия свят. Не личеше никаква тъга.

Те допряха чашките си и взаимно, и с разбиране си кимнаха с глава един на друг. Пиха.

— Имам няколко малки молби — каза после Авакум. — Да изпратите междувременно бутилка коняк на професора, от мое име. Той ме познава, разбира се, като археолог. Ще ви моля да освободите и доктор Анастаси Буков. Аз поемам отговорност за него.

Генералът леко кимна с глава.

— Някои хора от лабораторията ме познават и те ще останат поразени като от гръм, ако започна да ги разпитвам в ролята на следовател. Затова ще се наложи да внеса известни промени във външността си, да се превърна от Авакум Захов, да речем, в майор Васил Василев.

— Може — каза генералът. Той помълча някое време, после попита: — Тази вечер до 24 часа, нула, нула ще имаме ли стъкленицата?

— Не съм довършил още малкия си списък — поклати глава Авакум. — Ще ми бъдат необходими следните неща: радиостанция, кола с радиостанция, Баласчев за помощник, дежурна група оперативни работници, специалисти по кадровите работи и връзка с Париж. Вие ме питате дали тази вечер до 24 часа, нула, нула ще имате стъкленицата? — Авакум се усмихна пак с онази усмивка и пак от нея излезе наяве само едната половина. — Може би ще я имате! — каза той. — Но да ви дам честна дума — не бива. Не съм работил „занаята“ почти едно десетилетие. Представете си, че съм забравил някои неща? Или че съм изостанал от времето? Както и да е! В края на краищата успехът зависи и от това, дали ще имам шанс!

РАЗКАЗВА АНАСТАСИ

Той дойде при нас на двадесет и шести в два часа и двадесет и шест минути през нощта. За едни щеше да бъде спасител, за други палач, нещата се повтаряха, но ми направи впечатление повторението на цифрата „две“. Това повторение действуваше на нервите, будеше загадки и вещаеше съдбовни неща. Ако бях по-впечатлителен или поне мъничко фаталист, щях да си кажа, че в това съчетание на двойки се крие един много важен смисъл, който не може да бъде обяснен, за жалост, от никаква логика. Но като заклет реалист аз махам с ръка на всички видове цифрови съчетания, предчувствия и съдбовности и си качвам, че човек трябва да се осланя преди всичко на щастливата си звезда. Ето, ние с Марина бяхме родени под щастливи звезди и затова нашият спасител пристигна навреме. Навреме пристигна и за Найден Кирилков, но тоя човек беше роден под лоша звезда и затова не биваше да чака добро.

И в най-тежките минути, когато полковник Елефтеров насмалко не заповяда да ни оковат във вериги, а професорът и Найден Кирилков да окачат на ченгели, както месарите окачват свинските бутове на куки, даже в тия най-тежки минути аз не губех надежда, надявах се дълбоко в себе си, че ще стане някакво чудо, че началниците на Елефтеров ще се убедят в нашата невинност и ще заповядат на тоя строг човек да ни