го питаше за нищо, но той се обади. Защо му трябваше!
— Какво казвате? — попита смутено професорът.
— Лоша поличба! — повтори нахално Найден Кирилков.
Читателят ще види по-нататък, че Найден Кирилков си плати за тая необмислена дързост. Защо му трябваше да се обажда! И ако трябваше някой да се обади, той ли трябваше да извиси глас!? Колко струваше неговият глас! Едно нищо. Така му било писано, но ако питате мене — заслужи си го.
— Оставете тия метафизики, другарю Кирилков! — казах строго аз. — Поличбите са една отживялост. Как ви дойдоха наум!
Междувременно Войн Константинов отключи и тогава професорът каза: „Заповядайте, моля!“ — но никой от нас не пожела да влезе. Пък и нямаше смисъл. Като почака няколко секунди, професорът се усмихна — сконфузено ли, накриво ли, не ми стана ясно, но той прекрачи сам прага и след около половин минута всички чухме как стоманената врата на касата меко и приглушено захлопна. От тоя шум ние заключихме, че „Н-Г–1“ е на сигурно място.
Сетне, заобиколени от мълчаливото присъствие на всички сътрудници на отделението, Войн Константинов и Недьо Недев запечатаха двете крила на входната врата с червен восъчен печат. Професорът натисна пръстена си върху още топлия и мек восък и на повърхността му веднага се появи една увенчана с лавров венец императорска глава.
После всички минахме през проверовъчната зона, без каквито и да било произшествия. На края професорът предаде втория ключ от огнеупорната каса на дежурния старшина.
Кажете ми сега, драги читатели, не е ли по-възможно камила да мине през иглени уши, отколкото вредител да влезе в нашето отделение за „особени“ поръчки? И да изнесе тайно оттам една половинлитрова стъкленица! Моля ви се! През къде ще мине? Откъде ще влезе? Но да речем, че се промъкне по някакъв свръхестествен начин — как ще излезе?
Времената на свръхестествените работи отдавна са минали, сега ги има само в романтичните балети и в писанията на някои писатели-примитивисти, затова с чиста съвест ви съветвам да не залагате нищо на тая карта. Не камила, а буболечка не може да се промъкне в нашето отделение, това ще ви кажа!
И все пак в нашето отделение беше се промъкнало не насекомо някакво, а жив човек!
Но как, за бога, по какъв начин, откъде? Вие уважавате ли логиката, реализма, или вдигате ръка на средновековната мистика? Знаете ли накъде ще ви завлече това ваше увлечение по средновековната мистика? Прекръстете се, макар и да не сте набожен човек. Моля ви се! Имайте милост към тия, които обичате и които ви обичат. Само заради едната обич си струва човек да плюе на цялото това тъмно и мистификаторско средновековие.
На другата сутрин точно в 8 часа ние отново се събрахме пред заключените и запечатани врати на нашето отделение. Професорът строши червения печат, отвори и всеки от нас се запъти бързо към личното си шкафче. Облякохме престилките си, отидохме по работните си места и всекидневната работа тутакси ни погълна. Погълна ни кротко, делово и малко мудно, както биваше винаги в началото на деня.
Сега трябва да опиша накратко нашето работно помещение, тъй като разположението му и работните ни места ще играят значителна роля при следствието. Залата е Г-образна. Три широки прозореца, деликатно зарешетени, гледат към Витоша, но не пропущат изобилна светлина. Срещу прозорците непосредствено до входа се намират нашите лични шкафчета от ламарина, боядисани със зелена боя. В средата на залата, върху специален постамент е инсталиран електронният ни микроскоп, нашето око в дебрите на микросвета, съоръжен с фотометрическа апаратура и какво ли не още. Заедно с осветителните тела той прилича на една солидна машина.
Ако се обърнем с лице към Витоша, нашите работни места заемат следното положение. Първо — най- отляво се намира заградената с параван командна „кабина“ на професора. Следват от ляво на дясно работните маси на помощника, на Недьо Недев, на Найден Кирилков, на моя милост. Най-вдясно се намира едно малко помещение, образувано от стените на четири огромни шкафа. В тия шкафове са вградени безброй лавици и долапчета, натъпкани с лампи, горелки, колби, шишетии, съдържащи всякакви киселини, спиртове, отвари, законсервирани парченца месо, кафези, в които временно установяваме опитните животни, и т.н. Това място, заградено с шкафове, е царството на нашата лаборантка. Там има една мраморна маса, върху която винаги горят разни спиртни лампи, димят и къкрят едва доловимо епруветки, колби и други стъкленици, напълнени с всякакъв вид мътилки.
Между нашите маси има проходи, широки 4–5 крачки, а срещу масите ни е източен един общ тезгях, дълъг от единия край на залата до другия. Върху този обкован с ламарина тезгях правим нашите опити и изследвания. Той е винаги отрупан с хиляди неща — големи и малки микроскопи, стъкленици, стъклени плочки, стойки за колби и епруветки, спринцовки и така нататък.
Насреща са трите широки прозореца, през които се виждат късчета от синята снага на Витоша.
И така, пет минути след като влязохме в залата, откъм командния пункт изригна страшен рев — ревеше професорът, но така, сякаш някой го беше мушнал с нож. Викът беше нечленоразделен, а всички нечленоразделни викове са ужасни, затова ние подскочихме и с всичка сила се втурнахме към мястото, откъдето изригваше тоя вопъл на смъртта. Професорът стоеше до огромното си бюро, в лявата си ръка държеше страшната стъкленица с червения етикет, с черепа и двете кокалчета, а с дясната скубеше малкото коса, която беше останала върху плешивия му череп. Очите му гледаха безумно, а долната му челюст трепереше, тресеше се, сякаш беше завързана за електрически проводник. Като видяхме нашия авторитетен шеф в това неописуемо състояние и страшната стъкленица, отворена, да се тресе в ръката му, ние сами започнахме бързо да изпадаме в същото неописуемо състояние. Гледахме го втрещени, ококорени, побиха ни тръпки. Сега си мисля, че ако това състояние беше продължило още половин минута, ние всички щяхме да замучим в хор, като подплашени говеда. Изобщо нещата около тоя вирус винаги стигаха до някакво дяволско положение.
Работата не отиде толкова надалеч благодарение на оня недостоен човек Найден Кирилков. Нали за никого не даваше пет пари и за нищо не се вълнуваше, той и при тази зловеща ситуация остана верен на себе си. Докато ние си гълтахме езиците, той най-спокойно измъкна стъкленицата от ръката на професора, после се протегна за гарафата и го накара да пие насила. Водата се разля по брадата му и тази картина изглеждаше много непристойна, но нашият човек не искаше да знае, него никакви непристойни картини не можеха да смутят. В края на краищата водата подействува успокояващо и професорът дойде на себе си.
Неговият поглед режеше, но сега той просто ни взе главите. Така ни изгледа, че ние неволно отстъпихме една крачка назад, а Марина се вкопчи в ръката ми, сякаш имаше опасност да бъде изскубната от някаква чудовищна сила. Ако аз самият не бях смутен, щях да благославям гоя неин страх.
— Някой е взел стъкленицата с нашия „Н-Г–1“ и на нейно място е сложил ей тази, в която има кой знае каква пикня! — зина професорът срещу нас и ние едва не изпопадахме на пода.
— Между тази стъкленица и
— Може да е същият, но съдържанието вътре е
— Не разбирам — разпери безпомощно ръце Войн Константинов. — Нали касата е била заключена с два ключа?
— Както я бях заключил, такава заключена я намерих! — изгледа го накриво професорът.
— Е, добре — обади се Недьо Недев и се прокашля. — Нали печатът на вратата беше непокътнат? Когато дойдохме одеве, той си стоеше на вратата непокътнат!
— И печатът беше непокътнат, и касата беше заключена с двата ключа, а стъкленицата с нашия вирус е сменена.
— Хм! — каза Найден Кирилков.
— Какво „хм“? — вторачи се в него професорът.
— Извинявайте, но вие разправяте басни. Нима може да влезе човек в залата, без да счупи печата, и нима може да вземе от касата нашата стъкленица и да сложи на нейно място друга, без да отваря вратата й?
— Щом като
