Авакум ме посрещна по обичайния си халат, но под него беше облечен с дрехи за улицата; или се готвеше да излиза, или току-що беше се завърнал отнякъде.
— От нощни „похождения“ ли се връщаш или възнамеряваш да правиш ранни „визити“? — попитах го уж на шега, докато се събличах в антрето.
— И този път не успя да улучиш! — сви саркастично вежди Авакум. — Кога най-после ще се научиш да гледаш? Ако се завръщах от нощни „похождения“, щях да съм небръснат, клепките ми щяха да са като полупритворени кепенци, а зениците на очите ми — достатъчно помътнели. Вгледай се в мен, както подобава на един внимателен човек, и ще разбереш!
— Повикали са те спешно някъде, готвиш се да излизаш! — рекох.
— Отново двойка! — поклати глава Авакум. — Ако са ме повикали спешно — щях ли да съм по пантофи? Щях ли да пълня и паля най-голямата си лула? А?
Той отвори вратата и ме въведе в салона.
В камината гореше чудесен огън. Въздухът ухаеше тънко на пламтящи букови цепеници и още по-тънко ухаеше на коняк „Преслав“ — пет звезди. Свикнал бях да разпознавам аромата му, Авакум го предпочиташе и пред френския „Арманяк“, и пред гръцкия „Метакса“. Той винаги имаше в бюфета си бутилки „Арманяк“ и „Метакса“, но обикновено предпочиташе да пълни чашката си с преславския коняк. Не зная дали чуждите коняци отстъпваха на нашия по вкусови качества, а задето Авакум посягаше по-често към преславския — причините бяха, струва ми се, от сантиментално естество. „Преслав“ — пет звезди му напомняше археологически проучвания и разузнавачески приключения от скъпи на сърцето му младежки времена — доколкото можех да съдя от лаконични негови изказвания и намеци. Досещах се за чувствата му. Аз например колчем бивах в Момчилово, винаги отсядах да обядвам в занемарената и овехтяла механа на бай Гроздан. През две улици се кипреше новият модерен ресторант на „Балкантурист“, но аз предпочитах сдалата се вече на времето бай Грозданова кръчма. Тя ми напомняше минали времена, когато чародейката на Момчилово, Балабаница, пи взимаше ума.
Огънят в камината буйно пламтеше, а срещу камината беше разположено любимото кресло на Авакум — масивно, виенски стил от края на века, на колелца, тапицирано с вече доста протрито от употреба кадифе, виненочервено на цвят. Върху кръгла масичка със същия цвят, навярно от махагон, с плот и крака — масивнички за размера й (впрочем масивни и тежки бяха всички дървени мебели в къщата на Авакум) — върху познатата ми кръгла масичка димеше, поставено на гледжосана чинийка, голямо джезве току-що кипнало кафе.
Примъкнах една табуретка, седнах срещу камината и протегнах ръце да се огрея, а Авакум донесе и за мен филджан и чашка за коняка и любезно ме покани да се разположа срещу масичката.
— Ти не успя да отгатнеш по вида ми дали съм излизал от къщи, или съм се върнал отнякъде — започна той, като ми наливаше кафе и пълнеше чашката ми с коняк, — аз пък ще направя опит да разкажа какво се е случило с тебе — той погледна часовника си — между 5 и 6 ч. тази сутрин. Съгласен ли си?
Познавах отдавна страстта му да решава задачи от този род. Има мнозина читатели, чието хоби е да решават кръстословиците, отпечатани на последните една-две страници на вестниците и списанията. Любимо развлечение пък на Авакум беше да разчита последните един-два часа от всекидневието на неговите приятели или неприятели — едно случайно посещение например като моето или момент от започнато вече предварително следствие.
— Моля ти се! — кимнах му, макар че тази сутрин нямах настроение за подобни игри.
Като изпусна няколко клъбца дим от лулата си, Авакум рече:
— Към 5 ч. без четвърт ти си излязъл от дома на професор Астарджиев и си тръгнал пеш за дома си. Разстоянието не е голямо.
— Откъде знаеш, че съм бил в дома на професор Астарджиев? — сепнах се аз и усетих как една тръпка или нещо подобно на тръпка сгърчва едновременно и сърцето, и душата ми.
— После ще ти обясня — каза Авакум. — И така, ти си излязъл в 5 ч. без четвърт. Толкоз си бил НЕ НА СЕБЕ СИ, че просто не си забелязал как ходиш — тичал ли си като подгонен или си се влачил като пребит. Всъщност в някои участъци от пътя ти си тичал, а в други си кретал. Ритъмът на ходенето ти е бил в пълен синхрон с душевното ти състояние. Но, едно на друго, ти си взел пътя от Астарджиев до дома си за около 15–20 минути. Влязъл си в твоето холче съсипан, захвърлил си шапката си върху стола, който е от дясната страна на масичката със списанията, сгушил си се в палтото си и така си стоял, вцепенен от студ и мъчителни преживявания, около пет минути. После, пришпорен от великия си инстинкт за самосъхранение, скочил си на крака, взел си шапката си и си хукнал час по-скоро да дойдеш при мен. Но от вълнение и бързане вместо да вземеш шапката си от стола, ти си грабнал шапката, дето е върху закачалката. В тоя час върху закачалката се е намирала твоята сиво-бяла лятна шапка. Поради тази малка грешка, любезни, ти пристигна при мен по зимен балтон и с лятна шапка, лицето ти има още сиво-синкав цвят, а в очите ти още се чете ужас. Искаш ли да се видиш на огледалото?
— О, не! — казах тъжно аз.
Помълчахме.
Той наля в чашката ми коняк, наля и в своята, изправи се и отсипа няколко капки на пода.
— Вечна му памет на професора! — каза той. — Лека му пръст.
Краката ми трепереха, коленете ми бяха като размекнати. Изморил се бях от бързане, пък и улиците бяха хлъзгави! Но се изправих по мъжки и с разтреперана ръка също отлях на пода няколко капки.
— Мир на праха му! — промълвих аз, удивен и смутен. После попитах Авакум: — Надя ли те уведоми по телефона за събитията, които се случиха през нощта?
В трапчинките около устата на Авакум се мярна едва забележима добродушно-иронична усмивка.
— За мен, драги мой, дъщерята на професора не е просто Надя, а Надя Кодова. Хората около професора са ми чужди, включително дъщеря му, и ти знаещ добре, че аз поддържам с тях само формално познанство. Аз съм последният човек, на когото Надя Кодова-Астарджиева би се обадила за каквото и да било. Дори за смъртта на баща си.
— Но все някой ти е разказал за събитията! — настоях. Бях още развълнуван и в гласа ми прозвучаха нервни нотки.
Авакум ми доля коняк, изпуфка няколко клъбца дим, като гледаше вторачено в огъня, сетне отиде до широкия портал, който гледаше към терасата на къщата, и разтвори завесите. Беше настъпило бледосинкаво утро. Продължаваше да се стеле сняг.
— Преди няколко години ме посъветваха да се запозная с професора — каза Авакум, като отново седна в креслото си. — Нямаше никакво подозрение срещу него, напротив, славеше се с име на много честен и лоялен учен. Но беше виден микробиолог, работеше в секретна лаборатория, боравеше с отрови, накратко — можеше да стане примамка на чуждо „внимание“. Затова ме посъветваха да се запозная с милостта му, което на служебен език означава, че съм натоварен да подуша „вълка“, ако „вълк“ изобщо се появеше около него.
— Ето значи какъв приятел си бил на професора! — рекох аз.
Авакум не обърна внимание на бележката ми, а продължи:
— Но през тия години никакъв „вълк“ не се появи около професора, а се случи така, че аз се сприятелих с него. За покушението научих снощи. Обадиха ми се хора от моя отдел, които поддържат връзка с управлението на милицията.
— Значи бил си навреме уведомен? И защо не дойде веднага?
— Защото, драги, това е случай на криминалната милиция. Убият ли човек — криминалната милиция започва разследване. Случва се да се води и паралелно разследване, разбира се, стига на „съответното“ място да решат, че е необходимо и че си струва. Аз бих проявил интерес към случая, но за тия неща мислят други, аз само изпълнявам.
— Възможно ли е да е убит от чужди агенти? — попитах.
Авакум не ми отговори, но се усмихна пренебрежително и повдигна рамене.
— Тогава? Кой може да има полза от смъртта на професора? Или чии интереси професорът е застрашил, та са решили да го премахнат? Да не би пък да е станал „персона нон грата“ за чужди фирми, производителки на серуми?
— Ти да не си чел наскоро някое романче от „черната серия“?
— Все пак — рекох — ти имаш нещо предвид, нали?
