Една замислена усмивка премина през устните на Авакум, но очите му продължаваха да гледат студено.
— Нямаш ли нещо предвид? — повторих въпроса си.
— Имам! — той разпери леко ръце. — „Човек — това звучи гордо, но от човек може всичко да се очаква.“ Такъв е моят девиз, него имам винаги предвид.
Навън, зад стъклата на портала, синкавото утро беше се поизбелило вече. Продължаваше кротко да се сипе сняг.
Разказ на следователя от милицията майор Ламби Канделаров
1.
Когато си отиде последният от Астарджиевите гости, ветеринарният доктор Анастаси Буков (тоя човек ми се видя доста опечален, за разлика от другите), аз свиках в гостната малко съвещание, за да обобщим постигнатите дотук резултати от нашето предварително следствие. Освен двамата инспектори Данчев и Малчев, поканих и сержантите Наум и Рашко, та още докато бяха в подстъпите на голямата криминалистика, да гледат как по-горното началство работи и се учат на майсторлък. Рашко беше приказлив и отговорен човек, добродушен по нрав, а Наум ходеше като че ли все нахокан от някого и имаше вид на човек, комуто предстои да си вади кътен зъб. За да има вид на строг човек, Рашко носеше късо подстригани под носа си мустачки, а Наум, обратно, за да изглежда на човек с широко сърце и склонен към философски размишления, носеше тънки мустачки, извити подковообразно около издадената му напред четвъртита брадичка. Някой някога си му беше показал картинка на старовремски арабски халиф и, кой знае защо, той беше възприел тази картинка като образец на „голям“ човек, комуто си струва да подражава.
Понеже отворих дума за сержантите, толкова повече следва да кажа две приказки и за моите двама лейтенанти. Манчев беше човек на „опита“, а Данчев — на „размишлението“, тоест на „мисълта“. Манчев беше женен, обичаше да се показва с жена си на публични места, имаше слабост към хубавото ядене, дългите вратовръзки и излъсканите до блясък обувки. Данчев беше ерген, отнасяше се скептично към семейния живот, рядко слагаше вратовръзка, беше скъперник, обичаше да пие бира, но на чужда сметка.
И така, налагаше се да направим обобщение на извършената дотук оперативна работа. Трябва да си призная, че изминалите часове не бяха си отишли, без да ни ударят печата си. От гледище на кондиция не се чувствувах цар, откакто бях започнал следствието, бях изпушил почти едно пакетче цигари, в устата ми горчеше, сърбяха ме очите. Търках пустите си зъркели с опакото на дланта, както правят децата, когато ги налегне сън. Но не ми се спеше, ако се опънех на канапето, щях да се въртя насам и натам като някакъв жалък неврастеник, само една умора дето беше ме натиснала. И както палех последната си цигара, мина ми през ум, че за пръв път усещам някак си предметно умората — като че ли носех на главата си шапка от олово, но невидима за когото и да било, дори и за милостта ми. „Умора ли?“ — сепнах се аз, вглеждайки се скъпернически в цигарата, която димеше разточително между пръстите ми. „Моля, моля! Вие за какъв ме смятате? Като не съм от ПРОФЕСИЯТА, а ида от преподавателската КАТЕДРА, мириша на мляко, така ли?“ Всмукнах дълбоко от цигарата и си рекох: „Е, добре, мислете каквото си щете! По дяволите! Вие скоро ще видите с кого си имате работа, о, много скоро!“
Като направих усилие да килна по-назад оловената си капела и да изляза решително пред мъглата, която все повече се стелеше наоколо ми, рекох:
— Внимавайте, защото в случая е убит не кой да е, когото познават само един файтон хора и на чието място кадровикът може да тури всекиго! Съвсем не! Премахнат е насилствено един голям учен. И затова, както се казва, опичайте си акъла и внимавайте в картинката. Така? Вчера беше Ивановден, нали? Е, добре, професор Иван Астарджиев, макар че е биолог и началник на изследователска лаборатория при Института за вирусологични проучвания, решил да си отпразнува именния ден като хората. Бидейки вдовец и живеейки самотно, той взел мерки да събере в къщата си една приятна компания от близки хора. Ето защо поканил на вечеря дъщеря си Надя и зет си Красимир Кодов. Сина си Радой не можел да покани, защото същият живее понастоящем в Либия, където работи като инженер-нефтодобивник. Затова пък направил чест на първия си помощник доктор Петър Беровски, на сътрудника си доктор Анастаси Буков и на лаборанта си Веселин Любенов, кандидат на науките. Една компания, както се казва, „от лъв нагоре“, тоест все видни хора.
Сега ще си позволя да кажа по една встъпителна приказка за всеки от поканените. Надя, дъщерята из професора, е на 36 години и работи като управителка на фирмения магазин „Норка“ за готови кожени облекла. Тя има висше търговско образование. Мъжът и Красимир Кодов е на 40 години, работи като административен директор на новотел „Париж“, завършил е шуменския институт. Доктор Петър Беровски, 50-годишен, помощник на професора, автор на една книжка по въпроси на микробиологията, разведен, без деца. Бившата му жена е докторка, началник на отделение при болницата на Медицинската академия. Анастаси Буков — ветеринарен доктор, специализирал микробиология, от три години работи в института. Веселин Любенов — от две години е на служба лаборант в института, кандидат на науките и отговорник но противопожарната охрана, 30-годишен, неженен.
И така, снощната празнична вечер се състояла в трапезарията. Посудата, както навярно сте забелязали, още не е прибрана. Към десет и четвърт гостите се преместили тук, в салона, пили са кафе, ето — филджаните още стоят на масата. Предполагам, че към 11 часа без четвърт на Красимир Кодов се е припило още вино; по това време повечето директори и управители на грандхотели от клас „лукс“ и „суперлукс“ имат обичай да пият — кой вино, кой уиски, според случая и според настроението.
Трябва да ви кажа, че аз черпя поуки за своята работа не само непосредствено от живота, от опита, от практиката, но и от книгите, от документите. Някои мои колеги се отнасят към мен с недоверие поради обстоятелството, че аз съм изучавал криминалистиката по книги, а не от практиката на живота. Те имат много здраве!
Аз съм чел съдебни дела, другари, където са събрани документи по следствия срещу директори и управители на хотели от висша категория. И знаете ли какво открих? Открих, че към 11 ч. директорите обикновено ги хваща скуката и те изпитват необходимост малко да се повеселят. Едни се развличат с най- доброто от подведомствения им женски персонал, а други — като си пийват отлежало вино в компания с приятели. Тия, последните, често съчетават развлечението от виното с развлечението от покера или от заровете. Тоест комбинират пиенето с комарджийството. Трябва да знаете, че, всеки се забавлява и развлича според характера си и според това, разбира се, което на по-изискан език се нарича „култура“.
Така че делата и документите показват какво? Показват, че повечето директори на хотели от клас „лукс“ и „суперлукс“ изпитват към 11 ч. вечерта непреодолимо или мъчно преодолимо желание да се забавляват — било с жени, било с вино или комар.
Това обобщение, приложено към нашата празнична вечеря, може отлично да хвърли светлина върху поведението на СВИДЕТЕЛЯ №1 на покушението срещу професора. Кой е свидетел №1? Свидетел №1 е Красимир Кодов, административен директор на новотел „Париж“ и СЪЩЕВРЕМЕННО съпруг на другарката Надя, дъщеря на убития.
Какво прави Красимир Кодов към 11 ч. вечерта? Това, което прави обикновено в своя хотел: нека да пие. Нали казват, че навиците са втората природа на човека? Ето че втората природа на Красимир Кодов иска вино. Другите гости пият кафе, а той иска да пие вино! Но наличното се е свършило, затова професорът казва приблизително: „Зетко, вземи каната и ножа и слез в мазето да наточиш вино и да отрежеш едно парче от свинския бут, за да има с какво да си замезваш!“
В 11 ч. без 10 минути Красимир Кодов слиза в мазето.
В 11 ч. без 3 минути доктор Беровски напуска гостната и отива в кухнята.
В 11 ч. без 2 минути телефонът звъни в антрето.
В 11 ч. без 2 минути професор Астарджиев напуска гостната и отива в антрето да говори по телефона.
Между 11 ч. без 2 минути и 11 ч. и 2 минути професорът е промушен с нож откъм гърба.
Ако експертизата от следите покаже, че външно лице не се е докосвало до ВЪНШНИТЕ дръжки на ВЪНШНИТЕ врати — ТРЯБВА да се предположи, че убиецът на професора е НЯКОЙ от неговите ГОСТИ.
