Тя приличаше на една подивяла от глад котка и ако жълтите й очи имаха нокти — щеше всички ни да изподращи до смърт с погледа си, такъв яд беше се разразил в душата й!
— Не се сърди — рекох й, — нашият занаят е такъв, да разпитваме. Човек като разпитва — не до Цариград, а оттатък Цариград ще иде. Разкажи ни сега — рекох — какво знаеш за този апартамент. Кой ламтеше за него повече — Красето Кодов ли или любовниците Дора и Беровски? А освен това — продължих, — пали знаеш, че професорът има вила в Бояна и добър имот на село? Разправи ни кой за какво си точеше зъбите, голяма услуга ще ни сториш!
— Тоя лакът видите ли? — безсрамно ни показа островърхия си лакът вещицата. — Погледайте лакътя ми, пък ме оставете на мира да си гледам и аз работата! — рече тя.
4.
Като не могла да се свърже по телефона с доктор Беровски, Дора Басмаджиева тръгнала за квартирата му, наела по пътя едно такси и насмалко щяла да се изплъзне от погледа на Данчев, ако случаят не се оказал благосклонен към моя помощник — след няколко секунди се появило друго такси и с него Данчев успял да я изпревари. Макар този инспектор да не ми се нрави, струва ми се скептично настроен към мен и моите методи на работа, аз го похвалих заради съобразителността му — преди да излезе оттук, тон погледнал в телефонния бележник на професора и на буква „Б“ открил адреса на доктор Беровски. Сега съжалявам за галантността си. Вместо да остане доволен, че го похвалих, и още по-доволен, задето му изразих похвалата си, той се усмихна пренебрежително и… високомерно си замълча. Да, тия „професионалисти“ мъчно възприемат издигането на един „теоретик“ за „детектив“? Но няма как, ще преглътнат, дявол да го вземе, ще преглътнат! В живота става така, както по време на футболен мач — върти се, дявол да го вземе, върти се!
Като съдя от портрета на Астарджиев, рисуван в цял ръст, професорът ще да е бил доста висок и едър човек и едва през последните една-две години е взел да слабее и да се смалява поради тежкото си сърдечно заболяване. Затова аз си представях държанката му за „ячка“ жена, каквито са най-често жените към 36-те си години, закръглена, със солидна пазва и с овален задник като на охранена кобилка. Ето защо аз се учудих и вътрешно се стреснах, когато пред очите ми застана „жена-чивьов“, крехка и нежна като порцеланова статуйка, с миловидно лице и бистри небесносини очи. Тази малка мадона портиерката беше нарекла курва. Ха де! При това тя отговаряше толкова на понятието „икономка“, колкото един борец от свръхтежка категория би отговарял на представата например за лаборант. Един такъв от свръхтежката би изглеждал на мястото си сред колбите и другите фини стъкларии така, както миньончето-жена можеше да бъде сред масивната тежка мебел на Астарджиевия дом. Но водейки се от принципа „какво ли няма по тоя свят“, аз приех нещата такива, каквито бяха, и не дадох израз на вътрешното си смайване.
— Кой ви уведоми за трагичната кончина на професора? — попитах Дора Басмаджиева.
— Надя, дъщерята на професора.
— В колко часа?
— Предполагам, че беше около 6. Току-що бях станала от леглото и телефонът иззвъня.
— В колко часа обикновено ставате?
— Около 6.
— Как си обяснявате тогава, че на ВАС именно се обади толкова рано?
— О, много просто! — каза Дора и страните и леко порозовяха. Тя ми поиска ключа от апартамента. Сега тя се чувствува за законна стопанка на апартамента и не допуска друг да има ключ от входната врага.
— Вие какво й отговорихте?
— Отговорих й, че ще й дам ключ.
— Ключ, а не „ключа“ — така ли?
— А има ли значение?
— Вие ще отговорите, тъй като аз ви разпитвам!
— Казах на Надя, че ще й дам „ключ“ и вие разбрахте съвсем точно смисъла, които АЗ влагам в тази дума.
— Вие ще дадете на Надя „ключ“, а не „ключа“. Вие се чувствувате законна наследница на апартамента, поне толкова, колкото и дъщерята на професора. Тъй ли?
Малката женичка никак не се смути от думите ми. Тя повдигна рамене и спокойно отговори:
— В момента не мога да ви кажа нищо определено. По всяка вероятност професорът се е погрижил приживе да изрази волята си по този въпрос.
— Защо не спахте тук, а си отивахте вкъщи?
— Защото бях „икономка“ на професора, а не негова съпруга!
— Но ако бяхте „само“ икономка на професора, надали щяхте да имате претенции върху апартамента, нали?
— Аз не бях съпруга на професора. А защо се надявам на права върху апартамента — това си е лично моя работа!
— Вие може да не сте били съпруга на професора де юре, но де факто да сте били!
— Аз бях икономка на професора. Получавах от него заплата, върху която профсъюзите ми удържаха вноска за пенсионния фонд. А дали съм му била съпруга де факто — това са въпроси от чисто интимен характер, на които съвсем не съм длъжна да отговарям! По тези въпроси всеки може да мисли каквото си иска, това не ме интересува!
— Какво образование имате?
— Следвах френска филология, но не завърших.
— И с това си образование сте могли да работите на държавния или на обществения сектор. Защо избрахте „частпрома“?
— Нашето общество смята всяка трудова дейност достойна за уважение, другарю!
— Отговорете ми, моля: от частпромовския характер ли е работата на една икономка или се лъжа?
— Зависи от случая. Ако професорът беше един безполезен член на обществото, работата ми при него щеше да е частпромовска. Но професорът работеше много активно за обществото, той беше един много полезен човек, а аз му помагах да няма грижи от битов характер. Тъй че работата ми при него не е от вулгарен частпромовски характер.
В областта на социалните отношения бях цар, но вместо да я поставя в мат, порцелановата женичка ме притискаше към стената. Трябваше да променя тактиката. Рекох й:
— Я ми кажете, покойният ви съпруг и професорът бяха ли приятели?
— Моят съпруг беше първият помощник на професора по служба.
На това място от разпита на Дора инспекторът Манчев многозначително се прокашля.
— А вие бяхте ли приятели с професора?
— Какво искате да кажете? — попита ме Дора.
— Искам да кажа: бяхте ли приятелка на професора, преди мъжът ви да почине?
— Аз и мъжът ми бяхме приятели на професора. Професорът беше наш приятел.
— Приятелството на мъжа ви с професора не ме интересува. Проявявам известен интерес към ВАШЕТО приятелство с професора.
— По този въпрос каквото имаше да казвам, аз го казах вече! — Дора извърна глава и разсеяно се загледа през широкия прозорец.
— Добре! — рекох. — Да оставим за по-нататък изясняването на приятелството ви с професора. По една или друга причина вие сте били уверена, че този апартамент или част от него ще стане ваша собственост. Искам да зная: настъпи ли напоследък някаква промяна във вашата увереност?
— Не.
— Съмнение някакво, че професорът може да се отметне от обещанието си и да ви остави на „сухо“?
— Никога не съм се съмнявала в честността на професора, другарю!
— Ами ако в завещанието си не ви е споменал като наследница?
Тя не отговори, а само се усмихна.
