икономката Дора. А вие, сержант Рашко, тичайте долу доведете вашата приятелка, портиерката!
3.
Всичко във външността й изглеждаше остро, остри костеливи рамене, остър изшилен нос, остра брадичка, остър поглед на остро взиращите й се котешки очи — затова ми се видя от тоя тип жени, дето са злобливо-любопитни и отмъстителни.
— Как се казваш? — попитах я, като нарочно не я поканих да седне.
Тя отвърна сухо:
— Тука всички ми викат „лельо Маро“!
— Лельо Маро — рекох, — в колко часа пристига на работа икономката на професора Дора Басмаджиева?
— Къде 8 и половина.
— Не закъснява ли понякога?
— Не закъснява.
— Добре, лельо Маро. Иди за малко в коридора и почакай. Ще те повикам отново!
Когато затвори вратата подире си, аз рекох на инспектора Данчев:
— Направете всичко, каквото трябва, но тази Дора Басмаджиева не бива да се среща с доктор Беровски, преди ние да сме й видели очите тук! Разбирате ли ме?
— Отлично ви разбирам! — изправи се Данчев.
По тънките му устни се мярна една скептична усмивка, но не проговори повече нито дума. Излезе.
Рашко въведе отново портиерката. Сега аз учтиво й посочих един стол:
— Заповядай, лельо Маро! Предполагам, че знаеш вече за нещастието с професора? Научила си?
— Че да не живея накрай света. Аз първа научавам всичко.
— Правилно. Портиерите знаят всичко, защото покрай тях минава всичко.
Леля Мара не обърна внимание на тази сентенция.
— Откога си портиерка на тази къща?
— Ами че, откакто я построиха.
— Значи познаваш, както се казва, от игла до конец всичко, каквото се е случвало по етажите, така ли?
— Ти питай, аз ще ти кажа, каквото зная.
— Да започнем от тавана. Кой живее на таванския етаж?
— Какъв ти етаж, горе има само една стая с кухничка.
— Е? Има ли някой горе?
— В днешно време, другарю, празно няма. Таванчето беше собственост на инженера от първия етаж. Когато той се спомина, вдовицата му го продаде на една медицинска сестра.
— Как се казва тази медсестра и къде работи?
— Казва се Калинка, работи в болницата за чужденци.
— Е, и какво знаеш за Калинка?
— Като млада била хуруспия първа класа, сега мели каквото й падне на късмета. Гледа, горкичката, да върже някой будала, докато мъзгата й не е секнала съвсем.
— Много добре. Да видим сега какво става на четвъртия етаж. Разправяй!
— На четвъртия етаж не му провървя. Споминаха се и стопанина, и стопанката. Остана едно синче, инженерче в Кремиковци. Хайванчето взема, че се ожени за една хуруспия, модистка ли, моделиерка ли от завода за готово облекло „Първи май“. Инженерчето деяни нощем в завода, а тя се търкаля с върколаци вкъщи. Разведоха се, ама апартамента стана неин, защото при нея остана детенцето им, едно момиченце на три годинки.
— А инженерът?
— Инженерът отиде да живее под наем, а тя повтори с един финансов ревизор, един дърт пръч, вдовец, двайсет лазарника над нея. Ревизорът прави ревизии из провинцията, а тя спи с едно биче, ама тъй му се пада на дъртия пръч!
— Къде работи касиерът?
— Сега прави далавери в ресторант „Северна звезда“, а преди беше в ресторант „Ялта“, но оттам го изгониха преди шест месеца, а още по преди не съм чула откъде са го изгонили.
— На първия етаж кой живее?
От тоя свят на хуруспии, хайванчета, дърти пръчове и бичета взе да ми се завърта главата, сякаш пушех серт цигара без филтър.
— Стопанинът на първия етаж се спомина преди две години, там живее вдовицата му, жена на години вече, пенсионерка. Има две дъщери, но и двете не са при нея. Тя е прибрала едно свое племенниче, издържа го да следва за архитект.
— Е, слава богу! — рекох, а Манчев, идиотът му, той се изсмя на глас.
— Ти прескочи втория етаж, другарю! — напомни ми леля Мара.
— Разсеян съм! — рекох. — Какъв човек беше по характер професорът?
— Пинтия беше, скръндза. Ако изпуснеше петаче например, ще сложи очила и ще търси кахърен туй петаче, гаче наполеон е изтърсил из кесията си! Иначе беше златен човек.
— Я виж! — направих се на учуден.
— Пинтилъкът му си беше наследствен, другарю, за наследствени качества човек не се кори!
— А златото? — рекох. — Какво беше „златно“ в характера му?
— Ще ти кажа, другарю. Той беше най-редовния от редовните хора на тази къща, най-прибрания.
— За умрелия не се приказва лошо, но ти имай предвид, лельо Маро, че пред властта се приказва всичко — и за доброто, и за лошото!
— Ти мене не ме учи, не съм аз вчерашна! — стрелна ме леля Мара. — Нали виждаш, че аз приказвам еднакво и за лошото, и за доброто! Никого не шамаросвам и никого не галя с перце!
— Хайде да говорим за златото у професора! — рекох. — Какво му беше доброто на тоя човек?
— Какво? Срещне ли ме сутрин: „Добро утро, лельо Маро!“ Вечер: „Добър вечер, лельо Маро!“ — и вдигне шапка, почит ми отдава като на кой знае каква лична жена! Той винаги ходеше с шапка — и зиме, и лете.
— Друго? — рекох.
— Лампата в неговия кабинет светеше до среднощ, делник и празник. Трудеше се като роб. Срещу болестите на хората лек изнамираше човека, а за самотията си — нищо!
— Чакай, лельо Маро! — прекъснах я аз. — Ти май се увличаш! Ще излезе според тебе, че професорът е живял като един отшелник. А туй не е за вярване. За какви самотности и прочие ще ни заблуждаваш, като знаем отлично, че той си имаше една икономка на име Дора Басмаджиева и че тя всъщност му беше държанка. Отшелник бил! Дай боже всекиму такова отшелничество! Да си имаш държанка на 36 години, ти „отшелничество“ ли наричаш това?
Леля Мара сбърчи вежди да ми отговори, но я изпревари лейтенант Манчев:
— Ако не бях женен, другарю майор, и аз бих се обрекъл на такова отшелничество, хе, хе!
Двамата сержанти наведоха глави, а по моя гръб като че ли полази насекомо. Ужасен беше тоя негов неуместен смях!
— Не чернете паметта на човека бре, че е срамота! — сряза ни с дрезгавия си глас леля Мара.
— Освен държанката — рекох, — професорът има дъщеря и зет. Извинявай — рекох, — но туй е компания — държанка, дъщеря и зет.
— Таз компания, дето споменаваш, правеше самотата му още по-гъста, другарю. Освен това — рече леля Мара и острите й очи се забиха като свредели в мозъка ми — държанката си имаше любовник, доктор Беровски, а доктор Беровски беше приятел на професора. Дъщерята на професора, Надя, си има мъж — Красето Кодов, и туй Красе също е в компанията, и също като Дора и Беровски чакаше с нетърпение доктора да умре. Към тази компания, другарю, аз ще притуря и синчето му Радой, дето вади нефт в Либия. Колко свят наброих? Четири лами! Четири лами, другарю, а сред тях той беше самичък, и при това болен, инфаркт беше изкарал. Туй ще ви кажа аз, а пък вие си приказвайте за компании, като си нямате друга работа!
