Някой от гостите е убил професора и след като го е убил, не е излизал навън.
Според изражението, изписано по лицата на слушателите си, аз схващах, че моят АНАЛИЗ им е направил страшно впечатление. Казано между нас, аз самият бях много развълнуван и трогнат не на шега от самия себе си, тоест от своите способности да извличам от предлаганите ситуации и от конкретната обстановка данните за съставянето на една сериозна хипотеза. „Ето какво значи, дявол да го вземе — рекох си наум, — да владееш теоретическите тънкости на следователския анализ!“
— Извинявайте, ама аз още щом влязох тука и огледах приятелчетата, веднага си рекох: Тази работа е само ВЪТРЕШНА! — усмихна се лейтенант Манчев.
Тези думи миришеха на самохвалство и не ми харесаха. Влязъл и веднага разбрал, хайде де! Аз, дето през цялото време дълбаех като със свредел в мозъка си, с мъка стигнах до една горе-долу прилична хипотеза, а той — веднага разбрал!
Той извади пакетче цигари да запуши и аз — макар да не бях харесал думите му, никак не обичам прекалено самоуверените хора и самохвалците — протегнах ръка да си взема от неговите, моите две последни бях изпушил, докато излагах хипотезата си.
Лейтенант Данчев се извърна към колегата си:
— Да си съставиш мнение понякога не е трудно, но трудно е да докажеш правотата му, да го защитиш! И после — ти казваш „тази работа е само вътрешна“. Е, хубаво, но КОЙ от вътрешните е извършил убийството?
— Другари — рекох, — аз не съм довършил още изложението си. Като го довърша, тогава ще ви дам думата, за да изкажете забележките си.
— Да, разбира се! — разпери ръце Манчев. — Аз съм сигурен, другарю майор, че вие сте стигнали вече и до самия убиец, макар и по чисто теоретически път!
Занасяше ли ме или говореше сериозно, или просто ми се подмазваше — един бог знае, не ги познавах още тия „понтерчета“ достатъчно добре.
— Преди да тръгнем по следите на убиеца — рекох, — трябва да направим една предварителна реставрация, тоест да си изясним как е извършено самото убийство. Според както видяхме с очите си и според компетентния медицински оглед, професорът е ударен ОТДИРЕ, откъм ГЪРБА. Резултатите от аутопсията ще доизяснят максимално картината, но предварително е ясно като две и две, че НАЙ-УДОБНО е такъв удар да се нанесе от човек, който влиза в антрето през външната врата. Телефонът е така поставен, че човек, който говори по него, не може да види ВЛИЗАЩИЯ, освен ако не се извърне нарочно по посока на влизащия. Ако професорът не е очаквал никого, той е щял да се извърне по посока на влизащия и това е много естествено. Но ние знаем, че той е очаквал някого. Кого е очаквал професора, за да не прояви изненада и за да не се извърне? Очаквал е зет си, много просто! И затова не се е извърнал, и затова не е видял зет си — как се приближава с вдигнат за удар нож!
— Точно така! — обади се с тържествуващи нотки в гласа си лейтенант Манчев. — Аз нали ви казвах?
Това „аз нали ви казвах“ съвсем не ми хареса. Като че ли излагах хипотеза на Манчев, а не разкривах своя.
— Е, Манчев! — рекох. — Вие не бързайте да се ХВАЩАТЕ веднага за думите ми. Аз още не съм свършил! Аз имам и ДРУГА хипотеза!
— Предварително съм сигурен, другарю майор, че и моята ДРУГА хипотеза непременно ще се схожда с вашата! — рече той.
Дадох си вид, че не съм обърнал внимание на думите му и продължих:
— Но говорещият по телефона, както сте забелязали, освен дето е обърнат с гръб към входната врата, е обърнат под ъгъл от 45 градуса към коридора, тоест дясното му рамо е обърнато по диагонала, който води точно към вратата на кухнята.
— Точно тъй! — каза Манчев.
— Е, и какво? — изгледах го аз свирепо.
— Нищо, извинявайте! — каза Манчев. — Мислех си нещо.
— Препоръчвам ви, когато говоря, да слушате мен, а сетне да мислите! — срязах го аз.
— Ама разбира се! — усмихна ми се Манчев съвсем не по уставному. — Аз слушам първо вас, а след това си казвам: „Ето че майорът мисли точно като мен!“
Дявол да го вземе! Прокашлях се и продължих:
— Доктор Беровски заяви в показанията си, че е бил в кухнята, когато телефонът в антрето е звънял. Той заяви, че е чул позвъняването на телефона. А телефонът е позвънял в 11 часа без 2 минути. Внимание! Доктор Беровски заяви в показанията си, че се е завърнал в гостната, тоест че е бил на прага на гостната в 11 часа и 3 минути и 3 секунди, в момента, когато Красимир Кодов е съобщавал на присъствуващите за убийството на професора. Веселин Любенов оспорва в това показание секундите, които сочи Беровски. Според Любенов Беровски е застанал на прага на гостната 5–6 секунди по-късно. А това означава на практика, че Беровски е знаел вече за убийството и че когато е проявил изненадата си — той чисто и просто се е ПРЕСТРУВАЛ. Ако анализираме изречението „какво е знаел Беровски“, ще получим два отговора. Според първия отговор Беровски ще да е убиецът на професора. Между 11 ч. без 2 минути и 11 ч. и една- две минути той ще да го е промушил с нож, подобен на оня, с който Красимир Кодов е слязъл в мазето, за да си отреже от шунката.
— Къде е този втори нож? — попита мрачно лейтенант Данчев. — Ние претърсихме гостите, включително и доктор Беровски, и не намерихме у никого никакъв нож. Ако го беше скрил в трапезарията или в кухнята, или в килера зад кухнята — щяха да останат някъде следи от кръв. За 2–3 минути човек не може и да убие, и да скрие ножа, и да заличи следите от кръв, каквито ножът непременно ще да е оставил. Дори един най-опитен убиец не би съумял да извърши всичките тия операции КАКТО ТРЯБВА за толкова малко време!
— Вие, лейтенант Данчев — рекох аз, — не бива да забравяте, че ЩАТЕЛЕН преглед на апартамента ще направим тепърва. Освен това не бива да се изпускат от око библиотечните шкафове — зад тия стотици томове книги може да се скрие моментално дори една секира!
— Всякакви изключителни неща се случват на тоя свят, другарю майор! Аз говоря за обикновени неща, вършени от обикновени хора. Защото девет десети от убийствата се извършват по най-обикновен начин; по такъв обикновен начин се укриват и оръжията, с които убийствата са били извършвани.
— Да се скрие един нож зад дебела книга не е кой знае какво изключение! — рекох аз. — Освен това вие прекалено бързате да изкажете собственото си мнение, а не изчаквате докрай моето мнение. И така, ако анализираме изречението „какво е знаел Беровски“ — първият отговор уличава него, Беровски, за възможен убиец. Той е убил професора между 11 часа без 2 минути и 11 часа и 1–2 минути. Но този отговор ни задължава бездруго да открием ножа, с който е промушил професора, и кървавите следи, оставени от ножа!
— Точно така! — кимна доволно Манчев.
— Ех, Манчев! — въздъхна с досада Данчев. — Ти забравяш, че доктор Беровски е стоял пад трупа на убития, проверявал му е пулса, може би е намокрил маншета на сакото си с кръв от раната му, а сетне е допрял този си маншет до някой предмет в трапезарията или кухнята, или където и да било другаде. И какво? Въз основа на тази следа ти ще го обявиш за убиец?
— Маншетът оставя една следа, а окървавеният нож — друга! — рекох аз натъртено, но почувствувах, че в гласа ми не се прокрадват вече нотки на раздразнение, а нотки на съмнение и горчивина.
Толкова ми се щеше да сложа бързо-бързо стоманените белезници върху нечии ръце! Безразлично ми беше чии щяха да бъдат! По дяволите! Щом бяха удряли с нож — падаше им се. А на мен ми се падаше честта да заключа тия ръце в белезници. Ще ме извика тогава главният шеф на Управлението и ласкаво ще ми се усмихне: „Браво, Ламби Канделаров, така трябва да се пипа, спешно! Да знае обществото, че възмездието не пътува с велосипед, а се стоварва върху главата на закононарушителя със светкавична бързина!“
Да, така трябва да се пипа в подобни случаи, спешно, а не да се умува напразно, да се търси под вола теле — методи на безсмислен бавеж, към каквито методи е навикнало да се придържа, изглежда, това инспекторче Данчев. Ама че дървен и същевременно дързък резоньор! Дори се опитва да ме клъцва със зъби, хубостникът — щял съм да обявя някого за убиец въз основа на фалшива следа! Виж го ти!
