Урсула Ле Гуин
Градът на илюзиите
1
Представете си тъмнина.
В тази тъмнина, която е обърната с противоположната си страна към слънцето, се пробуди един самотен дух. Изцяло завладян от хаоса, с лишен от строеж ум. Той не познаваше никакъв език и не знаеше, че мракът се нарича нощ.
Докато неспомнената светлина наоколо се разведряваше той се раздвижи, запълзя, затича се, отпърво на четири крака, малко по-нататък дори опита да се изправи, без да знае къде отива. За него нямаше пътища в този свят, защото всеки път изисква начало и край. Всички обкръжаващи го неща бяха сплетени и всички до едно му се съпротивляваха. Объркването, което владееше съществото му, се предаваше на движенията му със сили, чийто названия му бяха непознати: ужас, глад, жажда, болка. А той продължаваше да се провира мълчаливо през тъмната, непрогледна гора, докато нощта — със сила по-голяма от неговите — накрая го спря. Но веднага щом светлината се появи, той продължи да се промъква пипнешком. А когато се озова неочаквано върху просторната, огряна равнина на Сечището, той се изправи и се огледа неподвижно. Сетне скри лицето си с ръце и закрещя колкото му глас държи.
Първа го зърна Парт, която тъчеше на стана, в озарената от слънце градина. Тя повика останалите с кратък порив на ума си. Не се боеше от непознатия та докато останалите се приближат от къщата вече бе пресякла Сечището до голата фигура, която клечеше между високите, жилави треви. Когато и те наближиха, зърнаха я да му шепне успокояващо, положила ръка на рамото му.
Тя вдигна лице към тях, питайки ги със зачудено изражение: „Видяхте ли очите му…?“
И наистина, странни бяха очите му. Зениците му бяха широки, ирисите в сивкаво-кехлибарен цвят и толкова големи, че съвсем не се виждаше бялото на очите.
— Като на котка — кимна Гарра.
— Като яйце без белтък — добави Кай, давайки воля на безпокойството си, предизвикано от тази дребна, но съществена разлика. А иначе, под калта, драскотините и мърсотията покриваща в плътен слой тялото и лицето му, странникът си изглеждаше напълно нормален човек. Може и да беше малко по-светъл от тъмнокожите хора, които сега го заобикаляха, обсъждайки приглушено изгледа му, докато клечеше, примижавайки от яркото слънце, целият треперещ от изтощение и страх.
Парт надзърна право в странните му очи, ала не видя там и следа от реакция. Непознатият беше ням за езика им, нито разбираше жестовете им.
— Обезумял е или уплашен до смърт — подхвърли Зов. — Освен това умира от глад и в това поне можем да му помогнем.
В това време Кай и младият Таро по-скоро повлачиха, отколкото поведоха, треперещия нещастник към къщата. Вътре Парт и Конски кестен успяха да го почистят и нахранят, а сетне го положиха на нара, с достатъчно приспивателно в кръвта за да го задържи там.
— Дали не е шинг? — попита Парт баща си.
— Ами ти? А аз? Не ставай наивна, скъпа — отвърна й Зов. — Ако можех да отговоря на този въпрос сигурно щях да освободя Земята. Това, което се надявам поне да разбера е, дали е обезумял, или не, дали не е имбецил, откъде се е взел и защо очите му са такива. Дали хората не са започнали вече да се чифтосват с котки, или ястреби, в тази епоха на дегенерация на цялото човечество? Дъще, помоли Кретян да дойде при наровете.
Парт последва нейната сляпа братовчедка Кретян нагоре по стълбите до сенчестата, проветрива тераса, където спеше непознатият. Там вече ги очакваха Зов и сестра му Карел, която всички наричаха Конски кестен. И двамата седяха кръстосали крака и изправили гърбове, Конски кестен се забавляваше с рамката за редене на мъниста, а Зов не правеше нищо: брат и сестра привикнали да живеят в разбирателство през всичките тези години; широките им, ведри лица, излъчваха безкрайно спокойствие. Момичето се настани непосредствено зад тях, като се стараеше да не нарушава възцарилата се тишина. Парт беше червенокоса, но точно отпред имаше дълъг катраненочерен кичур. Облечена бе само в чифт широки сребристи бричове и риза. Кретян, малко по-възрастна, беше мургава и болнава, а незрящите й очи бяха превързани с широка червена платнена лента. Подобно на майка си тя носеше плетена от мека вълна наметка. Беше горещо. Летният следобед изгаряше градината под терасата и вдигаше мараня по стърнищата на Сечището. Гората ги заобикаляше от всички страни — достатъчно близо до това крило на къщата, за да ги закрива с клони, обрасли в листа и достатъчно далече във всички останали посоки за да се скрива зад синкавата омара.
Четиримата постояха мълчаливо известно време, едновременно заедно и разделени, смълчани, ала свързани с невидими нишки.
— Кехлибарените топчици днес непрестанно се подреждат в мотива на Широтите — подхвърли засмяно Конски кестен, докато пръстите й бягаха по оплетената с тънки конци рамка.
— Твоите топчета все така се редят — отвърна брат й. — Трябва да е заради спотаеното ти влечение към мистиката. Внимавай, че ще свършиш като майка ти — на нея накрая все мотиви й се привиждаха.
— Спотаено дрън-дрън — възрази Конски кестен. — Никога не съм спотайвала нищо в живота си.
— Кретян — рече Зов, — видя ли, миглите му трепнаха? Дали не е във фаза на сънуване?
Сляпото момиче приближи до нара. Протегна бавно ръка и Зов я насочи внимателно към челото на непознатия. Всички замлъкнаха. И всички слушаха, но само Кретян можеше да чува.
Най-сетне тя вдигна невиждащото си лице.
— Нищо — рече с малко напрегнат глас.
— Нищо?
— Безпорядък — и пустота. Той няма ум.
— Кретян, чакай да ти кажа как изглежда. Краката му са вървели, ръцете му са работили. Сънят и лекарствата отпускат лицето му, но само един мислещ ум би могъл да изсече чертите му по такъв начин.
— А как изглежда, когато е буден?
— Уплашен — рече Парт. — Уплашен, объркан.
— Може да е пришълец — подхвърли Зов. — Човек от друга планета, не от Земята… макар да не виждам как ще стане това… Може да мисли по различен начин от нас. Опитай още веднъж, докато спи.
— Ще опитам, чичо. Но не долавям никакво присъствие на разум, нито пък емоции. Страшничко е да надникнеш в ума на някой младенец, но това тук е дори по-страшно… по-страшно от мрака и безпорядъка…
— Отдръпни се, щом е тъй — спря я безгрижно Зов. — Неумът е опасно място, където да се скита нечий друг ум.
— Неговата тъмнина е по-лоша от моята — рече момичето. — Този пръстен на ръката му… — Тя положи длан върху ръката на мъжа, сякаш от съжаление, или за да го помоли за прошка, задето бе надзъртала неканена в сънищата му.
— Да, носи златен пръстен, без никакви надписи или шарки. Само това имаше, когато го намерихме. Кой ли ще не и изпратил този нещастен дивак от гората?
Нея вечер цялото семейство, което обитаваше Къщата на Зов, с изключение на малките деца, се събра в просторния хол на първия етаж, където всички прозорци бяха широко разтворени за влажния нощен въздух. Звездната светлина, присъствието на дърветата и шумът на листата проникваха безпрепятствено в сумрачно осветената стая, така че между всеки един и седящия до него и между думите, които си разменяха, се издигаше невидима стена от сенки, нощен вятър и тишина.
— Истината, както обичайно, ще е последното, което да узнаем за този странник — обърна се към тях Старейшината на Къщата. — Няколко са възможните обяснения. Може да се е родил идиот и да е попаднал тук по случайност, но ще попитам тогава, кой го е загубил? Може да е човек, чийто разум е бил увреден при нещастен случай, или разбъркан съвсем преднамерено. Може да е шинг и да прикрива мислите си зад тази привидна аменция. Може накрая да не е нито човек, нито шинг — но кой ще е? Не разполагаме с доказателства за което и да било от тези предположения. Какво значи да правим с него?
— Да видим дали може да се учи — предложи Роса, жената на Зов.
Тогава заговори Меток, най-големият син на Старейшината:
— Не бива да му вярваме, окаже ли се, че може да се учи. Помислете че са го изпратили нарочно при
