го вдигна на няколко метра над повърхността за да има поне известно тактическо преимущество спрямо хората в лодката.
Лодката отсреща се носеше леко, разпънала малко триъгълно платно. С наближаването вятърът докара до слуха му протяжна песен.
Макар вече да бяха съвсем близо, хората в лодката продължаваха да пеят безгрижно и изглежда не забелязваха.
Откакто се помнеше — а не беше кой знае колко отдавна — музиката винаги го беше привличала и плашила, изпълвайки го с някакво мъчително удоволствие, понякога граничещо с мъчението. Звукът на пеещия човешки глас най-силно от всичко го караше да усеща, че не принадлежи към човешкия род, че цялата тази безкрайна игра на криеница му е напълно чужда, не защото я е забравил, а защото никога не е бил част от нея. Ала тъкмо това го привличаше в музиката и песните и дори сега, съвсем несъзнателно той забави скоростта на шейната и се заслуша в песента. Пееха едновременно четири, или пет гласа, извисяваха се, пригласяха си и се преплитаха с такава артистична хармония, каквато не бе чувал никога досега. Не разбираше думите. Струваше му се, че заедно с него, песента слушат дърветата в гората, безкрайните сиви водни простори и притихналите птици.
Песента постепенно утихна, заменена от радостен смях и ръкопляскане. В този момент между шейната и лодката имаше не повече от стотина метра. Висок, строен мъж се изправи на носа, размаха ръка и поздрави Фалк с ясен, ведър глас, който отекна надалеч по реката. И този път Фалк не можа да долови познати думи. Косите на мъжа и на седналите в лодката блестяха в златисти оттенъци под ярките лъчи на зимното слънце. Не можеше да различи лицата им, само сиянието на тези златисто-червени коси и гръмогласния им смях. Не знаеше дори колко са на брой. За миг, докато извиваше плъзгача към тях и забавяше скорост — маневра, която бяха повторили и от лодката — над невисокия борд му се мярна красиво женско лице.
— Карай след нас — повтори мъжът и Фалк едва сега разпозна езика и разбра какво му казват. Това беше галактика, старият Съюзен език. Фалк, също като останалите горски обитатели, го бе изучавал от записи и книги, защото всички документи от Великата епоха бяха написани на него в онези времена, когато е служил като езиков посредник между същества от различни раси и култури. Горският диалект също беше далечен наследник на галактика, ала за изминалите хиляда години бе претърпял съществени изменения и се различаваше дори в различните Къщи, където го говореха. Случваше се в Къщата на Зов да дойдат пътешественици от бреговете на Източното море, чийто диалект бе толкова неразбираем, че стопаните предпочитаха да общуват с тях на галактика — едва тогава Фалк бе чул да използват този език като жив, иначе той си оставаше само мъртва реч от страниците на архивите и тихия шепот на хипноучителя. А ето, че сега звучеше кристално ясно от устата на кормчията.
— Карай след нас, отиваме в града.
— Кой град?
— Ами, нашия — отвърна мъжът и се разсмя.
— Градът, който посреща пътешественика — добави друг, сетне още един, в напевен тон, превръщащ се постепенно в песен: — Посрещаме добре онези, които мислят ни доброто. — Тук се намеси и звънлив женски глас. — Излез от пущинака, скитниче и ела да чуеш нашата среднощна песен.
Името, с което го наричаха, означаваше едновременно пътешественик и вестоносец.
— Кои сте вие? — запита ги той.
По реката се вдигнаха вълни от внезапния порив на вятъра. Лодката и шейната се плъзгаха съвсем безшумно между невидимите въздушни и водни течения, едновременно заедно и разделени, сякаш свързани със заклинание.
— Ние сме хора.
С този отговор омаята изчезна, издухана от вятъра като сладникавия мирис, идещ от изток. Фалк внезапно си припомни ранената птица, която се бореше в ръцете му, произнасяйки човешки думи с писклив нечовешки глас и също като тогава го побиха ледени тръпки. Без повече колебания той докосна сребристия диск и изпрати шейната надолу по реката с пълна скорост.
Нито звук не долетя от борда на лодката, въпреки че сега вятърът духаше откъм нея и когато след кратка вътрешна борба той изви глава назад тя бе изчезнала. НИщо не помръдваше върху просторната черна повърхност на реката — докъдето му стигаше погледът.
След този случай Фалк престана да си играе на надпревара с вятъра и пое надолу — безшумно и бързо колкото можеше, а същата нощ нито запали огън, нито посмя да мигне. Все пак, като че ли бе останало нещо от онази тайнствена среща. Сладкият примамлив глас бе споменал за град, елонаае бе думата на древния език и докато се спускаше на идния ден по реката, Фалк повтори многократно полугласно тази дума. Елонаае — Място за Човеци: милиони събрани заедно и не една, а хиляди къщи, гигантски мравуняк, с кули, стени, прозорци, улици и много открити пространства, където тези улици се срещат и пресичат, както и пазарища, за които бе чел в древните книги, където изделията на човешката ръка се предлагат и разменят; правителственият палат, където всемогъщите на деня обсъждат великите дела, които са извършили, подравнени площадки откъдето излитат корабите, пресичайки стотици светлинни години до чуждите звезди; наистина ли някога Земята е притежавала подобни великолепни творения като Местата за Човеци?
Сега всички те бяха изчезнали. Останал бе само Ес Ток — Градът на Лъжците. В цялата Източна гора нямаше нито един град. Нямаше кули от камък, кристал и стомана — само дървета, тесни обрасли животински пътеки и безкрайна зелена пустош.
Ала видението на града остана във Фалк подобно на някакъв смътен, отдавна забравен спомен. По него съумя да прецени силата на измамата, илюзията, която успешно бе разпръснал и той се питаше, дали на запад — където лежеше източникът им — не го чакат и други подобни, или по-силни примамки.
Дните и реката се нижеха край него, докато един мрачен следобед светът отпред бавно се разтвори в безкрайна долина от мътни и кални води под също така безкрайното небе — мястото, където се сливаха Горската река и Вътрешната река. Сега вече си обясни защо мълвата за Вътрешната река бе стигнала на стотици мили назад, чак до Къщите, от които идеше: тя беше толкова огромна, че дори шингите не бяха в състояние да я скрият. Равна и блестяща водна шир, над която се вдигаха жълтеникаво-кафяви вълни, заливайки островчетата и шубраците опиращата в самия бряг гора и продължаваща далеч на запад, където едва се мержелееха синкавите хълмове на отсрещната страна. Фалк продължи устремно напред като пикиращ над повърхността жерав, каквито тук ги имаше в изобилие. Най-сетне стигна западния бряг и за първи път осъзна, че Гората е останала зад него.
На север, запад и юг се виждаха полегати хълмове, обрасли с редки дървета, шубраци и гъсти горички, бележещи ниските места на мочурищата, но погледът стигаше свободно и надалеч без да се спира от горската преграда. Това беше открита страна, прерията, за която казваха, че била много широка, може би дори няколко хиляди мили, ала никой в Къщата на Зов не знаеше със сигурност.
Не видя планини, но през тази нощ зърна края на света, прорязал нощното небе. Никога досега не бе виждал хоризонта. Спомените му бяха свързани с неизменното горско присъствие, обрамчени с дървета и клони, скрити зад завеса от листа. Тук обаче, между него и звездите нямаше нищо и те горяха с ярка, заслепяваща красота, сякаш бяха светулки, полепнали по дъното на дълбока и тъмна купа. Някъде далеч под краката му кръгът се затваряше, защото час след час хоризонтът разкриваше нови аспекти от това невероятно красиво огнено представление. Половината от тази студена зимна нощ Фалк бе буден и така посрещна мига, когато над източната част на хоризонта блесна заревото на зараждащия се ден.
През този ден той продължи право на запад, ориентирайки се по компаса и на следващия ден също. Вече не се налагаше да следва меандрите на реката и маршрутът му описваше почти права линия. Управляването на шейната не бе толкова лесно и приятно, както по реката, корпусът й се тресеше и подскачаше над неравната повърхност и се налагаше да следи внимателно контролното табло. Фалк хареса откритата равнина и неусетно стигна до извода, че да си самотен сред подобна безмерна самота може да бъде доста приятно начинание. Времето беше меко, земята бързо се стопляше от лъчите на слънцето. Винаги, когато си спомняше за Гората зад него, завладяваше го усещането, че е напуснал тясна и задушна стая и е излязъл на въздух. Макар и неимоверно по-просторна, прерията му напомняше за Сечището. Нерядко зърваше огромни стада рогат добитък, наброяващи сигурно десетки хиляди глави, които покриваха далечните равнини като буреносни облаци. Почвата бе почти черна, примесена със зеленикави оттенъци там, където вече се показваха първите твърди израстъци на прерийната трева, над и под нея непрестанно припкаха дребни гладни гризачи — зайци, полски мишки, плъхове, диви котки и къртици. Срещаха се и по-
