събуди се, щурче… — В огромната си умора я бе нарекъл така, както и Парт в една утрин безкрайно отдавна.

Най-накрая тя се подчини, изправи се, олюлявайки се, на крака, а Фалк непрестанно я придържаше и стъпка по стъпка го последва нагоре по склона, докато стигнаха билото, където вятърът бръснеше право в очите.

Продължиха покрай реката на юг — както се бяха уговорили по време на подготовката. Той бе изгубил всякаква надежда, че могат да открият убежище в тази безконечна снежна въртележка, непрогледна като най-черната нощ. Малко по-късно стигнаха един ручей, който се вливаше в реката и свърнаха нагоре по течението му, където започваше плитко дефиле. Изкачването ставаше все по-трудно. Фалк все по-често трябваше да се бори с нарастващото желание да легне и да заспи, но не можеше да го направи, защото някой друг разчиташе на него, някой, който много, много отдавна го бе изпратил на това пътешествие и сега на свой ред той отговаряше за друг човек…

Естрел изхриптя мъчително нещо в ухото му. Пред тях неочаквано бе израснала малка гора от пънове, обвити в заскрежени снежни кожуси и тя го дърпаше за ръката. Двамата се запрепъваха по северната страна на замръзналия поток, търсейки нещо. „Камък е — прошепна тя. — Гледай за камък.“ Той продължи да се озърта и да рови в снега, макар да нямаше ни най-малка представа за какво им е дотрябвал този камък. И двамата вече пълзяха на четири крака, когато тя откри знака, който търсеше — високо няколко стъпки правоъгълен каменен блок, покрит със снежна купчина.

Естрел изтри с гола ръка полепналия по източната му страна сняг и напипа с пръсти цепнатината. Залитащ от изтощение Фалк се надвеси за да й помогне. Разнесе се остър стържещ звук и отдолу се показа метален капак. Естрел направи безуспешен опит да го отвори. Малко по-късно забеляза скритото лостче, завъртя го, но изглежда пантите бяха замръзнали. Фалк вложи последните си резерви от сила за да вдигне капака, докато осъзнае, че проблемът може да се реши далеч по-лесно. Едва тогава извади лазерния пистолет, нагласи го на най-ниската мощност и размрази залепналия метал. Заедно те вдигнаха капака и се вторачиха в мрачното стълбище, водещо надолу, което изглеждаше като съновидение сред цялата тази бяла пустош.

— Всичко е наред — успокои го Естрел, прекрачи парапета и започна да се спуска надолу по стълбите. — Хайде, идвай!

Той се прехвърли след нея и затвори капака отгоре. Изведнъж ги обгърна непрогледен мрак и Фалк включи с вкочанени от студа пръсти фенерчето в дръжката на пистолета. Под него се показа бледото лице на Естрел. Той я последва, потапяйки се в морето от мрак. Мъждукащата светлина от фенерчето не достигаше нито стените, нито пода и тавана. Цареше пълна тишина, а въздухът бе съвсем неподвижен и застоял.

— Не може да няма сухи дърва наоколо — прошепна с пресипнал глас Естрел. — А, ето, помогни ми. Трябва да се стоплим…

В един от ъглите на входното помещение беше струпан цял наръч сухи съчки. Фалк побърза да вземе горния наръч и стъкми огъня в средата на помещението, където в кръг бяха подредени потъмнели и опушени камъни. Естрел изчезна за малко в тъмнината и се появи с няколко дебели одеяла. Двамата съблякоха вледенените си дрехи, разтриха телата си, а след това се увиха в одеялата и се изтегнаха край огъня. Пламъците му горяха ярко, сякаш дърпани от невидим комин, там някъде изчезваше и димът. Огънят не беше в състояние да затопли просторното помещение, или подземна галерия, но отблясъците му прогонваха умората и студа. Естрел извади от торбата си изсушено месо и двамата се заеха да го дъвчат, въпреки че устните им бяха покрити с рани от измръзвания. Постепенно топлината на огъня проникваше в премръзналите им тела.

— Кой друг е използвал това място?

— Всеки, който знае за него, предполагам.

— Ако това е мазе, значи тук някога е имало Къща — разсъждаваше на глас Фалк, загледан в трепкащите по стените сенки. Кой знае защо му напомняха за избата в Къщата на Страха.

— Казват, че някога тук е имало цял град. Започва зад онази врата. Не зная, не съм ходила там.

— А откъде знаеше за това място — да не си самситка?

— Не.

Фалк се отказа да я разпитва, но Естрел изглежда бе твърдо решена да изяснят въпроса.

— Аз съм Скитничка. Ние познаваме много такива места, убежища… Чувал си, предполагам, за Скитниците.

— Малко — отвърна Фалк загледан в младата жена. Лицето й бе озарено от огъня, а нефритният амулет на гърдите й отразяваше светлината от огъня.

— В Гората не знаят много за нас.

— Скитниците никога не са стигали далеч на изток до моята Къща. Това, което съм чувал за тях, повече приляга на баснашките — диваци, ловци, номади. — Той премигна уморено, опитвайки се да прогони съня.

— Някои Скитници наистина са диваци. Други — не. Всички ловци на добитък са съвсем диви и се придържат фанатично към своите територии — това включва баснашките, самсите и арските. Ние обаче обикаляме надалеч. На изток стигаме чак до Гората, на юг до устието на Вътрешната река, а на запад до Великите планини и Западните масиви. Виждала съм с очите си как слънцето изгрява над океана, зад веригата от сини острови, която започва недалеч от брега, където някога, преди голямото земетресение, е била страната Калифорния… — Мекият й глас следваше някакъв неуловим ритъм, сякаш диктуваше слова от древна балада. „Продължавай“ — прошепна Фалк, но тя не отговори и не след дълго той се унесе в сън. Известно време Естрел разглеждаше спящото му лице. Накрая разрови въглените в жаравата, промълви няколко думи на амулета си, сякаш се молеше и се сгуши до него.

Когато Фалк се събуди, тя подреждаше няколко тухли край огъня, за да постави отгоре котле пълно със сняг.

— Навън изглежда е късен следобед — подхвърли тя — но може и да е сутрин. Бурята още не е отминала. Това е добре, защото няма да могат да ни проследят. Дори и да тръгнат след нас, едва ли ще намерят това скривалище… Намерих котлето в нишата с одеялата. Там има и чувал с изсушен грах. Няма да умрем от глад тук. — Тя го погледна с изнурена усмивка. — Само тази тъмнина ме изнервя. Не ми харесват тези дебели стени и тъмнината.

— По-добре е от превръзката на очите. Което ми напомни, че ако не беше ти, сигурно щях да издъхна от раните. Какво те накара да ме спасиш?

Тя сви рамене, все още усмихвайки се загадъчно.

— Братя по съдба… За Скитниците казват, че са изобретателни и находчиви. Не знаеш ли, че ме бяха нарекли Жената-Лисица? Я дай да ти погледна раните. Нося си торбата с чудеса.

— Всички Скитници ли са добри знахари?

— Знаем някои нещица.

— Между които и Стария език. Виждам, че за разлика от баснашките вие все още съхранявате наследството на човечеството.

— Да, моето племе говори галактика. Я виж, крайчеца на ухото ти е замръзнало вчера. Нали свали шнура на качулката за да ме завържеш.

— Не мога да го видя — оплака се Фалк. — Ще мина и без него обаче.

Докато превързваше все още незарастналата рана, пресичаща лявото му слепоочие, тя се вгледа в лицето му отблизо. Най-сетне събра смелост и попита:

— Много ли от Горските имат очи като твоите?

— Никой.

Изглежда нещо в гласа му я бе сепнало. Тя не посмя да продължи с темата. Ала Фалк не успя да се пребори толкова добре с любопитството си и попита:

— Нали не те плашат много, тези мои котешки очи?

— Не — поклати глава тя. — Само веднъж ме изплаши. Когато стреля толкова… неочаквано…

— Той щеше да вдигне по тревога лагера.

— Зная, зная. Но ние не носим оръжия. А ти стреля толкова бързо, че се уплаших… напомни ми за една ужасна сцена, на която присъствах като съвсем малка. Един мъж уби друг, застреля го с бързината на

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату