прерийните виелици освен стени, покрив и огън.
— Ако успеем да се прехвърлим на самситска територия, само на няколко мили западно, можем да се скрием в едни Руини докато се откажат да ни търсят. Мислех да го пробвам още преди да се появиш. Но нямах компас и се боях, че ще се изгубя в бурята. Сега вече шансовете ни са далеч по-големи…
— Друга възможност няма. Трябва да опитаме — заяви Фалк.
Той вече не беше онзи наивен, безгрижен и лековерен Фалк отпреди залавянето. Предпочиташе да изчаква търпеливо и да обмисля внимателно всяко свое действие. Макар да бе пострадал от ръката на баснашките, не таеше злоба към тях. Те бяха варвари, вярно, но го приемаха като свой и бяха изрисували по ръцете му татуировките на побратимяването. Друг бе въпросът, че техният път не бе неговият. Неговият кален в горските премеждия и свободолюбив дух настояваше отново да се измъкне на свобода и да се подчинява единствено на собствената му воля. Тези хора не отиваха никъде, нито пък идваха отнякъде, защото бяха прерязали пъпната връв, свързваща ги с миналото на човечеството. Животът в тази лишена от промени среда го задушаваше, караше да го се чувства подтиснат и това усещане понасяше по-трудно дори от превръзката на очите.
Същата вечер Естрел се отби в шатрата му за да го предупреди, че започва да вали сняг и двамата тъкмо обсъждаха шепнешком плана за бягство, когато зад чергилото се разнесе силен, настойчив глас. Естрел побърза да преведе думите на Фалк.
— Той казва: Слепи Ловецо, желаеш ли Червената жена за тази нощ? — Тя не добави никакво обяснение. Фалк познаваше обичая на племето за общо ползване на жените, но в момента умът му бе зает с обмисляне на последните подробности от плана и той отговори с най-употребяваната дума от краткия списък на баснашки звукосъчетания, които бе запомнил: „Миег! — не.“
Мъжкият глас добави нещо в заповедна форма.
— Ако продължи да вали, тогава може би утре — прошепна Естрел на галактика. Фалк не отговори, все още потънал в размисъл. Малко след това тя се изправи и напусна шатрата. Трябваше да мине известно време преди да се досети, че Червената жена е всъщност самата Естрел и че другият мъж желае да се съвукоплява с нея.
Можеше просто да каже „да“, вместо „не“ и когато се замисли за нежния й глас, за мекото докосване на пръстите й и за мълчанието, с което бе прикрила одеве унижението си, той се разтрепери, задето с толкова лека ръка я бе предостъпил на друг и се почувства също толкова унизен.
— Тази вечер тръгваме — прошепна й на следващия ден, когато я срещна край Женската шатра. — Ще те чакам в моята шатра. Гледай да дойдеш по-късно.
— Коктеки ми нареди тази нощ да отида в неговата шатра.
— Не можеш ли да се измъкнеш?
— Ще опитам.
— Коя е шатрата на Коктеки?
— Зад общата шатра на братството. Над чергилото има голяма кръпка.
— Ако не успееш, аз ще дойда да те взема.
— Утре вечер може да е по-безопасно…
— Но и снегът ще е по-малко. Зимата идва и бурите ще стават по-редки. Тръгваме тази нощ.
— Добре, ще дойда в шатрата ти — сведе покорно глава тя.
Беше повдигнал леко превръзката за да се ориентира незабелязано в обстановката и втренчи поглед, за да я разгледа по-внимателно, но зърна само неясните контури на тялото й.
Естрел дойде късно същата нощ, безшумна като стелещия се върху шатрата сняг. И двамата бяха приготвили багажа си предварително. Не разговаряха. Фалк стегна връзките на палтото и се наведе да вдигне чергилото. Той зяпна от изненада, когато пред вратата се изправи нечий мъжки силует — беше Коктеки, завладян от гняв и ревност задето е бил пренебрегнат.
— Хоресинс! Червената жена… — поде той, зърнал сянката й върху отсрещната стена. Едва тогава видя как са облечени и мигновено прозря намеренията им. Той отстъпи назад, за да спусне чергилото, или да избегне атаката на Фалк и отвори уста да закрещи. Без да мисли, подтикван от необичайно бързия си рефлекс, Фалк го застреля от упор с лазера и краткият блясък на лазерния лъч пресече надигащия се в гърлото на дивака вик, изгаряйки в обща безформена маса устата, лицето и мозъка му.
Фалк се пресегна в здрача зад себе си, хвана ръката на жената и я поведе, прекрачвайки трупа на убития. Насочиха се на запад, между разпръснатите шатри. Чуваше се само тихото хлипане на Естрел. След няколко минути двамата напуснаха лагера и от всички страни ги обгърна само тъмнината на нощта и безкрайна снежна пелена.
Лазерните пистолети в Източната гора притежават няколко програми и функции: дръжката например служеше и като фенерче, където енергията на лазерния лъч се превръщаше в тесен сноп светлина. Фалк нагласи фенерчето така, че да различава посоките на компаса и местността на няколко метра пред тях.
Снегът на хълма, където баснашките бяха вдигнали зимния си лагер, бе изтънял от силните пориви на вятъра, ала веднага щом слязоха в низината, ориентирайки се единствено по стрелката на компаса, той стана дебел и затрудняваше придвижването. Нерядко затъваха в преспи до пояса и след третото пропадане на Естрел, Фалк извади една от вървите на палтото си и я завърза през кръста, а другия край на връвта оплете около ръката си. При едно от паданията й тя едва не го събори в снега, той се обърна и заслепен от шибащия го в очите вятър започна да я търси, докато откри, че лежи в краката му. Тогава коленичи, освети лицето й и го видя за първи път отблизо, докато тя му шепнеше: „Това е по-лошо, отколкото си представях…“
— Почини си малко. Вземи си дъх. Тук поне не духа вятър.
Двамата постояха още известно време сгушени в пряспата, докато снегът се носеше с тихо свистене над заснежената равнина.
Тя прошепна нещо, което той в началото не можа да разбере.
— Защо го уби?
Фалк не бързаше да отговори. Все още се съвземаше от бягството и трудните първи стъпки. Накрая се засмя и попита:
— А какво друго?
— Не зная. Сигурно е трябвало.
Лицето й беше съвсем пребледняло и изпънато от напрежение. Беше твърде студено за да останат повече тук. Той я дръпна към себе си.
— Да тръгваме. Сигурно е близо до реката.
Ала не беше. Тя беше дошла в шатрата му доста след смрачаване — сигурно часове, ако трябваше да използва думата за време на Горското наречие, макар значението й да не му беше напълно ясно. Лишени от средства за комуникация и постоянна работа, хората бяха изгубили способността — и необходимостта — да измерват пространството и времето. Важното бе, че до края на студената зимна нощ оставаше още много. Двамата продължиха, продължи и нощта.
Развиделяването ги завари да се спускат по един стръмен склон, където шубраците се показваха над дебелата снежна покривка. Неочаквано от снега се надигна едро, космато туловище и побягна пред тях. Фалк се ослуша и долови сумтенето на други крави наблизо, а минута по-късно двамата се озоваха в самия център на стадото и навсякъде, накъдето поглеждаха, се виждаха само влажни муцуни и ноздри, от които бликаше пара. Пресякоха необезпокоявани това рогато сборище и спряха на брега на малката река, която обозначаваше границата между териториите на баснашките и самсите. Макар и плитка, реката не беше замръзнала. Решиха да я пресекат на същото място и запристъпваха по хлъзгавите камъни, а когато свършиха, нагазиха до глезени в леденостудената вода. Краката на Естрел се подкосиха още преди да стигнат отсрещния бряг. Фалк я метна на рамо и продължи, а когато излезе на суша, отпусна се задъхан в една уютна преспа.
— Трябва да продължим — извика й той през вятъра. — Трябва да запалим огън.
Тя не отговори.
Той я притисна към себе си. Гамашите и ботушите им бяха покрити с дебела кора от твърд лед. Лицето на жената, подпряно на рамото му, беше мъртвешки бледо.
Той извика името й, опитвайки се да я свести.
— Естрел! Естрел! Събуди се. Не можем да останем тук. Още малко усилие. Хайде, събуди се, малка моя,
