Сега вече Рамарен не се съмняваше, че наистина се е озовал на Земята и че Пътешествието беше завършило успешно. Той забрави за гордостта и надменността си и бавно коленичи пред жената. Не само за него, но и за всички негови събратя, които го бяха изпратили на една почти безнадеждна мисия през осемстотин двадесет и петте трилиона мили космическа пустош тя беше представител на една раса, която времето и спомените бяха превърнали в божествена. А тя стоеше изправена, горда представителка на Човешката раса и го гледаше с очите на тази раса и когато бавно склони глава, Рамарен отдаваше почит не на нея, а пред историята, легендите и дългото, мъчително изгнание на неговите предшественици.
Най-сетне се изправи и протегна напред ръце с разтворени длани, по келшкския обичай за посрещане и тогава тя го заговори. Говореше на някакъв странен, много странен език, защото макар никога досега да не беше я виждал, гласът й му се стори безкрайно познат и близък и въпреки че не познаваше езика, на който се обръщаше към него, той с изненада установи, че разбира думите. За миг това го уплаши, и първото обяснение, което му хрумна бе, че използва някаква форма на мисловна реч, която е в състояние да преминава дори през неговата разсинхронизираща бариера, ала почти веднага осъзна, че я разбира, защото говори Езика на Книгата, галактика. Сигурно се бе затруднил заради акцента и лекотата, с която го говореше.
— …не знаят, че съм тук — довърши междувременно жената първото изречение. — Кажи ми сега, кой от двама ни е лъжец? Извървях редом с теб безкрайния път, стотици нощи лягах до теб, а сега ти дори не знаеш името ми. Знаеш ли го, Фалк? Помниш ли как се казвам? А твоето име знаеш ли?
— Аз съм Агад Рамарен — рече той и потрепери от това колко странно и чуждо прозвуча гласът му.
— Кой ти го каза? Ти си Фалк. Не помниш ли един човек, на име Фалк? — доскоро той обитаваше в твоето тяло. Кен Кеняк и Краджи ми забраниха да произнасям името му пред теб, но аз не мога повече да търпя игрите и интригите им. Предпочитам да играя моята игра. Не помниш ли името си, Фалк? Фалк… Фалк… Фалк — нищо ли не ти говори това? Ах, глупако мили, гледаш ме като изхвърлена на сухото риба!
Той сведе поглед. В уерълианското общество не беше прието да втренчваш поглед в очите на другия, смяташе се за проява на лош вкус. Освен това, смущението му беше нараснало, заради онова, което бе чул. Помисли си, че жената сигурно е вземала възбуждащи лекарства, или халюциногенни препарати защото гласът й трепереше, а и лицето й беше съвсем пребледняло. От друга страна не беше съвсем сигурен, че разбира за какво точно му говори, но очевидно го обвиняваше за нещо, което е направил, или е не е успял да направи. Дали заради агресивното й поведение, или заради името, което непрестанно повтаряше, той се почувства дълбоко подтиснат, уплашен, смазан.
Рамарен извърна глава встрани, за да й покаже, че за в бъдеще ще избягва да кръстосва поглед с нейния и произнесе с тих, успокояващ глас, използвайки същия древен език, който бе научил от книгите в Колонията:
— Кажете ми, вие от Расата на Хората ли сте, или ви пращат Враговете?
В отговор тя се засмя огорчено, с пресипнал глас.
— И двете, Фалк. Няма никакви Врагове, макар че съм на служба при тях. Слушай, кажи на Абундибот, че името ти е Фалк. Кажи го и на Кен Кеняк. На всички Господари го кажи — и ще видиш как ще се изплашат! Фалк — така им кажи, че се казваш!
— Достатъчно.
Както и преди гласът му бе тих, но този път прозвуча заповеднически и тя млъкна, със зяпнала уста. Когато заговори отново, стори го за да повтори името, с което се обръщаше към него. Вече не смееше да настоява, а го умоляваше, но той не й отвърна. Жената очевидно беше в някакво странно, неуравновесено състояние и всякакъв по-близък контакт — особено паравербален — в такъв момент водеше след себе си множество неосъзнати рискове. Внимателно, без никакви видими признаци, той се отдръпна вътре в себе си и престана да я забелязва, както и да чува гласа й. Имаше нужда да събере мислите си, очевидно с него ставаше нещо много странно, причината за което едва ли бяха наркотични лекарства. Разполагаше със съвсем малко време и очевидно можеше да разчита единствено на духовната дисциплина, която бе овладял заедно с посвещаването си в Седмо ниво. Гласът на жената продължаваше да се издига, прераствайки в истеричен вой и тогава, в онзи миг, когато към злобата и ненавистта се прибави заплашителният оттенък на замисленото насилие той долови второ присъствие в стаята. Завъртя се бързо, готов за действие — жената бе извадила изпод странните си одежди нещо, което наподобяваше оръжие, но стоеше неподвижно, вторачила поглед не в него, а във високия мъж пред вратата.
В стаята се възцари тишина, ала новодошлият отправи към жената толкова мощна телепатична команда, че дори Рамарен потрепери. Жената разтвори пръсти, оръжието в ръката й изтропа с металическо дрънчене на пода, а тя побягна през глава от стаята — далеч от оглушителния мисловен вик. Сянката й се мярна за миг от другата страна на стената, сетне изчезна.
Високият мъж извърна поглед към Рамарен и продължи с езика на мисълта, но този път със значително по-малка сила:
„Кой си ти?“
„Агад Рамарен“ — отвърна по същия начин Рамарен, но не се поклони. Кои бяха тези хора? В сблъсъка, на който току що бе станал свидетел, имаше зловеща заплаха и непреодолим ужас и нищо, което да предизвика уважението, преклонението или дори доверието му.
Едрият мъж пристъпи напред, а на устните му играеше усмивка, която контрастираше със суровото му, смръщено лице. Той се поклони любезно и продължи, този път с Езика от Книгата.
— Аз съм Пелю Абундибот и те приветствам сърдечно на Земята като мой роднина, син на многолетни изгнаници и пратеник от Последната колония!
Едва сега Рамарен се поклони, но съвсем леко, а сетне огледа замислено другия.
— Доколкото разбирам, пристигнал съм на Земята преди известно време и междувременно съм успял да си навлека омразата на тази жена, както и да се сдобия с множество белези. Ще ми кажете ли как е станало това и как точно са загинали моите спътници? Ако желаете, можете да използвате езика на мисълта — не говоря толкова добре галактика.
— Преч Рамарен — рече мъжът, който изглежда бе научил това почетно обръщение от Ори без да си дава сметка за истинското му значение, както и за сложната система на пречнова, — простете ми, за одевешното ми избухване. В нашето общество не е прието да се използва мисловна реч, освен в екстрени ситуации, или когато се обръщаме към по-низшите от нас. Простете също за нахлуването на това същество, наша доскорошна служителка, чието умствено страдание ни накара да я поставим извън Закона. Ние ще се погрижим за разсъдъка й. Обещавам ви, че тя повече няма да ви безпокои. Що се отнася до въпросите, които зададохте, ще ви бъде отговорено на всеки от тях. Ето накратко този тъжен разказ, с относително щастлив край. Вашият кораб „Алтера“ беше атакуван от бунтовници — също хора извън Закона — в мига, когато се озова в околоземното пространство. Те успяха да отвлекат двама от членовете на екипажа със своите миниатюрни планетолети малко преди на местопроизшествието да се появи патрулният кораб. Веднага след това унищожиха „Алтера“ с всичко, което се намираше на борда й и се разпръснаха с дребните си корабчета. Успяхме да заловим този, в който бяха отвлекли Хар Ори, ала другия, където бяхте вие, ни се изплъзна. Можем само да гадаем за какво сте им бил нужен, това, което ни е известно е, че са ви свалили долу на планетата, а после са ви изоставили на произвола на съдбата в горските пущинаци. Преди това са изтрили паметта ви до пред-езиково ниво, с което са ви обрекли на сигурна смърт. Тук обаче ви провървяло — намерили ви други диваци от гората и ви прибрали при тях, докато нашите издирвателни групи съумяха да ви открият и да ви доведат обратно. А след това помощта на парахипнотична техника за обработка на ума успяхме да възстановим всички ваши спомени.
Рамарен слушаше напрегнато. Разказът му направи потресаващо впечатление и той не се постара да прикрие чувствата си, ала успоредно с това изпитваше известно безпокойство или подозрение, което все пак успя да замаскира. Макар и за кратко високият мъж го бе заговорил с мисловна реч и това се оказа напълно достатъчно за да синхронизира ума си с неговия. Веднага след това Абундибот бе прекратил всякакви телепатични контакти и бе вдигнал емпатична бариера, която обаче не беше съвършена — през нея се долавяха слаби емпатични отгласи, които си противоречаха достатъчно с онова, което казваше, за да намекват за възможна измама или деменция. Освен ако по някакъв начин не беше изгубил способността да се синхронизира със собствения си ум и впечатленията му бяха изкривени и неверни.
— Колко дълго…? — попита той и надникна с любопитство в тези чужди очи.
