действията си.
Невъзможно бе да се смесят спомените на двете личности. Съзнанието на Фалк бе заело значително количество неврони, които остават свободни при високо развития мозък — празните полета от Рамареновия ум. Основните двигателни и сензорни пътища никога не бяха попадали изцяло под едно, или друго управление, така че и в момента се командваха от двамата — трудностите произлизаха от различията в навиците и начина на на възприятие. Всеки предмет можеше да изглежда различен в зависимост от това как го възприема Фалк или Рамарен и въпреки че в далечна перспектива тази способност можеше да донесе значителна полза за правилното оценяване на обкръжаващата действителност, за момента тя създаваше само неприятности и му носеше постоянен световъртеж. Още по-объркани бяха нещата на интелектуално и емоционално равнище, в някои случаи чувствата им влизаха в открито противоречие. И тъй като спомените на Фалк покриваха само неговия период от „живота“, също както и спомените на Рамарен, двете „картини“ от света не се допълваха, а наслагваха една върху друга. Рамарен така и не успя да нагласи новопридобитите спомени в празнината, останала от времето когато беше съществувал само телесно. Къде всъщност е бил преди десет дни? Отговорът дойде веднага, но от другата страна — пресичал е заснежени планини тук, на Земята, на гърба на някакво муле. Това го знаеше Фалк, докато Рамарен помнеше, че преди десет дни е бил при жена си, в тяхната къща сред високите зелени равнини на Уеръл… Представите на Рамарен за Земята противоречаха почти във всичко с познанията, които бе натрупал през тези шест години Фалк — единият я бе видял с очите си, другият я познаваше само от легенди и устни предания. Ала постепенно двамата свикнаха не само да споделят и сравняват наученото, но и да откриват отправната точка, която можеше да ги отведе при пълното сливане. Защото оставеше нерешен неизбежният факт: двамата обитаваха едно тяло, въпросът беше не как да го поделят, а как да го възприемат като нещо естествено.
Разбирателството беше трудно осъществимо — може би дори невъзможно. Всяка една от двете личности се опитваше — често съвсем неволно — да вземе нещата в свои ръце и да доминира над другата. Ала дори тук настъпи промяна — сега вече Рамарен бе този, който ръководеше по-често, защото навигаторът на „Алтера“ беше човек решителен и волеви. В сравнение с него Фалк се чувстваше като малко дете — можеше да предложи не повече от шепа познания от живота си в гората, но Рамарен бе този, който ги използваше за да взима решения.
Имаше един въпрос, чийто отговор бе от съдбоносно значение: можеха ли, или не биваше да се доверяват на шинга? От една страна беше вроденият страх на Фалк от Господарите — останал му наследство от първите години на „възпитание“ в Гората. Ако този страх се окажеше безпочвен, ако Фалк бе станал жертва на суеверие и невежество, тогава всички останали рискове и опасности бяха въображаеми. В началото Рамарен смяташе, че това е най-разумното обяснение, но съвсем скоро се отказа от него.
Спомни си за лъжите и противоречията, които неговият двоен ум бе доловил. Абундибот бе отказал да разговаря мисловно с Рамарен с обяснението, че шингите избягвали да употребяват паравербална реч: Фалк знаеше, че това е лъжа. Защо бе излъгал Абундибот? Обяснението бе просто — защото в противен случай трябваше да разкаже чрез мисловен език и историята за унищожаването на екипажа на „Алтера“, историята, която също не отговаряше на истината.
Въпреки че почти същата история бе разказал на Фалк — при това на мисловен език.
Ако е измислена, значи шингите наистина могат да лъжат и с мисловна реч.
Измислена ли е?
Рамарен повика на помощ спомените на Фалк. В началото не му се отдаде, двамата нямаха опит и често си пречеха, но скоро напипаха верния тон и докато тялото, което деляха, крачеше нервно напред-назад из стаята, той си припомни заслепяващата тишина в думите на Абундибот: „Ние, които вие познавате като шинги, сме хора…“ Дори докато повтаряше тези думи в паметта си, Рамарен осъзна, че в тях се крие лъжа. Значи шингите наистина можеха да лъжат телепатически — верни се оказаха предположенията и страховете на хората. Шингите — ето кой бе истинският Враг.
Те не бяха хора, а пришълци — същества, надарени с огромна сила и власт, която им бе помогнала не само да разрушат Вселенския съюз, но и да завладеят Земята. Именно те са нападнали „Алтера“, в мига, когато се е озовала в околоземното пространство, а приказките за бунтовници бяха чиста измислица. Избили са всички членове на екипажа с изключение на двама — единият е Ори, а вторият, Рамарен е бил подложен на уморазрушаване. Вече знаеше защо — след като подложили на изследвания един от членовете на екипажа шингите установили, че пришълците от Уеръл могат да установяват телепатични лъжи. Изплашили са се, избили са възрастните и са оставили само едно безпомощно дете.
За Рамарен раната от гибелта на неговите другари бе съвсем прясна и надявайки се да понесе по-леко удара той се опитваше да си внуши, че може и те като него да са оцелели някъде на Земята. И така да е — къде ли бяха сега? Шингите бяха положили огромни усилия само за да открият един човек — колко ли щеше да е нужно за останалите?
Втори въпрос: за какво им е нужен сега? Защо са го търсили, защо го бяха довели тук, защо му върнаха паметта, вместо да я унищожат?
Никакво обяснение не можеше да получи от фактите, които бяха известни на Фалк, освен едно: шингите искаха да узнаят от него откъде са дошли.
Това предположение кой знае защо се стори невероятно смешно и забавно на Фалк-Рамарен. Оставили са Ори, защото е млад, неопитен, безпомощен и лесно може да бъде манипулиран. И наистина го бяха превърнали в своя играчка. Но той не знаеше откъде са пристигнали… Твърде късно го бяха разбрали. А сетне са изтрили информацията, която толкова много са искали да получат, от умовете, където е била съхранена, а притежателите им прогонили в гората — за да станат жертва на дивите животни. Или на хората.
Най-вероятно вчера, докато Кен Кеняк се е ровил из ума му, той е направи опит да измъкне истинското име на слънцето на Уеръл. Фактът, че все още е жив, означаваше само едно — опитът на Кеняк е бил неуспешен. На тях не им беше нужен Рамарен — трябваше им само онова, което знае. Засега поне не го бяха получили.
Ясно беше, че това ги е разтревожило — и съвсем оправдано. Усъвършенстването на Келшакския кодекс за опазване на тайната бе вървяло успоредно с еволюцията на техниките за мисловна защита. Превърнало се в мистика, тайното познание произлизаше от твърдия контрол върху научно-техническото познание, наложен от първите колонисти, който пък от своя страна беше продължител на закона на Вселенския съюз за културното ембарго, забраняващ износа на култура за колониалните планети. С течение на времето идеята за поставяне под ограничителен режим познанията в определени области се бе просмукала във всички сфери на уерълианското общество. Понятия от рода на Истинското име на Слънцето бяха станали едновременно общоприети и символични, ала това не пречеше на тях да се гледа толкова сериозно, колкото бе и спазването на религиозните канони при вярващите. Бяха разработени специални методи на защита за да бъдат опазени тези своеобразни „свещени“ места в умовете на хората. Освен ако не се намираше в някой от Храмовете на мълчанието, където единствено бе възможно равноправното общуване между посветените в едно и също ниво, Рамарен не би могъл по никакъв начин да произнесе — било гласно, или мислено — Истинското Име на Слънцето от неговия свят.
Естествено, той разполагаше с необходимия еквивалент от знания: целия набор от астрономически факти, с чиято помощ бе изчислил маршрута на „Алтера“ от Уеръл до Земята, както и точното разстояние между слънцата на двете планети и астрономическата представа за звездите такива, каквито изглеждат от Уеръл. Все още не бяха изтръгнали тази информация от него, вероятно защото умът му се намираше в твърде объркано състояние, докато върху него е работил Кен Кеняк или пък поради автоматичното задействане на парахипнотичната защита и мисловните блокове. Екипажът на „Алтера“, съзнавайки рисковете, на които може да бъде изложен, в случай, че Земята е в ръцете на Враговете, не бе потеглил неподготвен. Шингите нямаха големи шансове да се доберат да нужната информация, освен ако научните им познания в тази област не бяха задминали далеч тези на уерълианците. Вероятно това бе самата истина, след като играеха всички тези игрички. Опитваха се да го подмамят и да приспят бдителността му. Това бе единственото обяснение, задето все още се радваше на живота.
Най-важното сега беше да не узнаят за присъствието на Фалк в него.
Последната мисъл го накара да потрепери. Като Фалк, той беше както безполезен, така и безвреден за тях. Като Рамарен можеше да бъде полезен, ала оставаше все така безвреден. Но като Фалк-Рамарен се
