Това беше самата истина — направи ли го и шингите щяха да получат координатите на Уеръл, все едно, че им ги е поднесъл на тепсия. После сигурно щяха да се отърват от него като разрушат отново ума му, а на Ори ще обяснят, че възстановяването на предишната му памет е довело до тези тежки последици. После сигурно щяха да изпратят Ори на Уеръл, за да отнесе тяхното съобщение.
Ако въобще имаше някакъв изход от клопката, която му бяха заложили, Рамарен все още не беше в състояние да го открие.
Малката група пое по коридора, между обвитите в мъгла стаи, спусна се надолу по стълбите и излезе навън, където слънцето вече грееше ярко. Съзнанието на Фалк се беше свило до съвсем микроскопични размери и сега вече Рамарен бе този, който изцяло командваше тялото, разговаряше и дори мислеше. С периферията на сетивата си долавяше постоянната, зорка готовност на умовете на шингите, особено този на Кен Кеняк, който дебнеше и най-малката възможност за да проникне през бариерите. Ала дори този непрестанен натиск бе достатъчен за да го държи бдителен.
Рамарен, пришълецът от далечна звезда, вдигна глава и погледна жълтото слънце в небето.
И спря, завладян от неочакван изблик на радост. Въпреки всичко преживяно, въпреки онова, което щеше да последва, истинско чудо бе да зърнеш блясъка на две слънца за краткия период, който ти е отредено да живееш. Първо, оранжево-златистата светлина на Уерълското слънце и сега побледняло- златистия блясък на земното: сега вече можеше да ги постави едно до друго и да премери красотата им така, както други сравняваха красотата на два скъпоценни камъка.
До него стоеше момчето и Рамарен зашепна приветствията, които келшакските деца учеха от малки, за да посрещат първата поява на слънцето след дългата и изтощителна зима: „Добре дошла, звезда на живителната сила, пладне на дългата година…“ — Ори подхвана думите му и продължи сам нататък. За първи път между тях се възцаряваше хармонията и Рамарен бе радостен от този факт, защото щеше да се нуждае от Ори за осъществяването на замисъла си.
Поръчаха плъзгач, а сетне излязоха да се разходят из града, като Рамарен задаваш въпросите, които очакваха от него, а Абундибот отговаряше и обясняваше как Ес Ток е бил построен за една единствена нощ преди повече от хиляда години на съвсем друго място — сочеше му улиците, мостовете, небостъргачите — и как всеки път, когато на Господарите чувствали, че пейзажът наоколо им е омръзнал, те призовавали исполинските си машини и нареждали да бъде преместен другаде. Това беше чудна и занимателна приказка, която обаче направи по-голямо впечатление на Ори, отколкото на Рамарен. Абундибот очевидно изпитваше удоволствие да разправя лъжи. А може би това бе единственото удоволствие, което познаваше. Между всичко останало изслушаха и подробна лекция за това как се управлявала Земята, как повечето от шингите прекарвали живота си сред обикновените хора, преструвайки се на „туземци“, за да осъществят великото дело, сътворено от Господарите в Ес Ток, колко безгрижно и недобросъвестно се отнасяли хората към наследството на своята цивилизация, как шингите събирали и съхранявали зрънцата на изгубеното познание, пазели зорко мира, окуражавали развитието на изкуството и учението и подтискали всякакви опити за насилие. Като цяло това бе картина на един кротък, миролюбив свят, заселен от също така миролюбиви племена, обитаващи своите скромни колиби и къщички, без войни и убийства, без пренаселване, но и без амбиции, една раса от деца, защитавана, насочвана и подтиквана от своите по- възрастни братя по разум, с техните великолепни технически постижения…
Разказът продължаваше, допълван и разкрасяван с нови подробности, все така успокояващ и вдъхващ увереност. Нищо чудно, че бедният момък Ори бе повярвал в него, дори Рамарен щеше да му повярва, ако не бяха спомените на Фалк от Гората и Равнините, разкриващи почти неуловимия, ала напълно реален фалш на всичко това. Не сред наивни деца бе живял Фалк на Земята, а сред зрели мъже и жени, хора страдащи, подтиснати, обезверени.
Целият ден бе посветен на разходка из Ес Ток, който за Рамарен, прекарал младините си по старите улици на Уегест и в Зимните домове на Каспул, изглеждаше колкото красив и величествен, толкова лишен от истинско човешко присъствие. На следващия ден ги отведоха на обиколка сред равнините с въздушна кола, а на третия взеха планетолет и отлетяха за другите континенти — все в компанията на Абундибот, Кен Кеняк и Краджи. Веднъж дори отскочиха до отдавна изоставената Луна. Дните се нижеха един след друга, а представлението продължаваше — само Рамарен знаеше, че то се играе единствено заради Ори и че той самият щеше да го напусне веднага щом получат от него онова, което искат. Следяха го непрестанно — с електронни средства и телепатически — ала инак не ограничаваха в нищо свободата му — очевидно не подозираха, че е разкрил измамата.
Може би щяха да му позволят да се завърне у дома с Ори. Може би го смятаха за напълно безвреден и нямаше да посегнат на възстановения му ум.
Ала за да полети към Уеръл, трябваше да заплати цената, която те искаха — точните координати на слънцето. До момента не им бе казал нищо, нито пък те бяха настоявали повече.
Имаше ли всъщност някакво значение, ако шингите узнаят къде се намира Уеръл?
Разбира се, че имаше. Дори и да не готвеха незабавна атака, нищо чудно да изпратят разузнавателна сонда по дирите на „Нова Алтера“, с ансибъл на борда и роботизирано управление, която да съобщи дали не се готви нов междузвезден полет. Ансибълът щеше да им осигури сто и четиридесет години преднина пред уерълианците, а стига да пожелаят, можеха да попречат на следващата експедиция още преди да е стартирала. Единственото тактическо предимство на уерълианците пред шингите бе, че последните все още не знаеха къде се намира Уеръл и щяха да са им нужни няколко столетия, за да го открият. Цената, която искаха да плати, бе свободата и неприкосновеността на неговия роден свят.
Той реши да печели време, докато намери някакъв изход и охотно се съгласяваше на всички предложения за разходки и полети до далечни места, любуваше се на безкрайните гори под прозореца на въздушната кола и често молеше да се приземят долу за да поскита сред пущинаците. А през това време бе съсредоточил целия си умствен потенциал върху почти нерешимата задача и върху това как от пионка в ръцете на други, да се превърне в кукловод. През цялото това време Фалк бе само свидетел на душевните му терзания. Нямаше с какво повече да му помогне, сега всичко зависеше от способностите на Рамарен, сега бе моментът да се възползва от онова, на което го бяха учили още от детството — как да прилага най- пълноценно силата на разума си. Що се отнася до Фалк, той бе привикнал на друго — хората, които помнеше и познаваше, живееха като изгнаници в собственото си царство и едничката им надежда бе отнякъде да дойде помощ. Хармонията, която неизменно търсеше Рамарен, за тях бе далечна и неразбираема, макар реално съществуваща, а истинският Път никога не можеше да бъде изминат докрай. Ето защо докато Рамарен пришпорваше ума си, Фалк се бе спотаил и чакаше. И когато дойде неговият миг, той го използва.
Друга възможност просто нямаше.
Не че моментът се отличаваше с нещо особено. Летяха с Кен Кеняк в елегантна въздушна кола с автопилот, една от чудесните умни машинки, които позволяваха на шингите да контролират и управляват толкова ефикасно Земята. Връщаха се в Ес Ток след дълъг полет от група острови в Западния океан, на един от които се отбиха за няколко часа, за да посетят местното селище. Туземците от острова бяха красиви, спокойни и уверени хора, посветени изцяло на ветроходството, гмуркането и любовта — заобиколени от лазурно, амниотично море, те бяха великолепен пример за хармонично съжителство с природата и сигурно щяха да направят огромно впечатление на уерълианците с жизнената си философия и своята невероятна изостаналост. Нямаше нищо в тази гледка, което да буди страх, или опасения.
Ори дремеше в задната част на кабината, с димяща парита между устните. Кен Кеняк зяпаше навън през прозореца, без да обръща внимание на пулта за управление, където сега се разпореждаше автопилотът. Времето бе слънчево и ясно, а океанът под тях синееше. Изморен от дългия път, Рамарен се беше отпуснал блажено, наслаждавайки се на покоя, който цареше в стъклената капка, сред безбрежната златисто-синя сфера.
— Красиво е, нали? — подхвърли шингът.
— Аха.
— Перлата на всички светове… И Уеръл ли е така красив?
— Не. Той е по-суров.
— Да, сигурно защото годишният цикъл е по-продължителен. Колко беше — шейсет земни години?
— Да.
— Казахте, че сте роден през есента. Това означава, че никога не сте виждали вашия свят лятно
