което го принуждаваха да извърши, нямаше нищо общо с инстинкта за самосъхранение и Кен Кеняк ги отведе право при кораба, а сетне отговори подробно на всички зададени от Рамарен въпроси. После тримата се върнаха отново при бараката и се спуснаха в командните помещения под земята, вратата към които се отваряше с шифър и по телепатична команда. Зад нея започваше дълъг, мрачен тунел. Последваха още няколко врати, при всяка от които Кен Кеняк послушно подаваше необходимия сигнал, докато накрая стигнаха бронирана преграда, снабдена със специална защита и подсилена срещу всякакви възможни атаки и природни бедствия. Зад преградата бяха маршрутните компютри и наземният контрол.
Близо час бе изминал от краткия миг на размяна на ролите във въздушната кола. Все така смирен и безропотен, Кен Кеняк напомняше на Фалк за бедната Естрел. Но Рамарен не си правеше илюзии, че е сломил шинга — в мига, когато отслаби телепатичната си хватка Кеняк щеше да изпрати сигнал за помощ до Ес Ток, или да задейства някоя аларма и тогава другите шинги и техните послушни инструменти щяха да пристигнат тук и да му попречат. Ала друг изход нямаше — Рамарен трябваше да отслаби контрола защото се нуждаеше от своя ум. Фалк нямаше представа как се програмира компютър за свръхсветлинен полет до Уеръл, една от планетите, кръжащи около слънцето Елтаним. Само Рамарен можеше да се справи с това.
Фалк обаче, също притежаваше известни способности.
— Дай ми оръжието си — нареди той.
Кен Кеняк незабавно му подаде миниатюрния пистолет, който досега криеше в един от широките ръкави на наметалото си. Като видя това, Ори се облещи от ужас. Фалк не се опита да успокои момчето, а вместо това подхвърли подигравателно:
— Преклонение пред живота, а?
В същото време вдигна пистолета и го разгледа внимателно. Както и очакваше, той нямаше лазерен, а само парализиращ заряд и не можеше да убива. После го насочи към Кен Кеняк и натисна спусъка. В този миг Ори изпищя и се хвърли към него. Фалк завъртя оръжието към момчето. Когато отпусна спусъка двамата лежаха парализирани на земята. ФАлк почувства, че ръцете му треперят и с радост предостави командването на Рамарен. Беше си свършил работата — засега.
Рамарен знаеше, че сега не е време за колебания и скрупули. Той приближи компютрите и се захвана за работа. Вече имаше представа от бордовите компютри на въздушната кола, че навигационните принципи, които се използват от шингите се отличават от сетианските навигационни принципи — приети за универсални принципи за управление и ориентация от всички някогашни членове на Вселенския съюз и използвани от математиците на Уеръл. Някои от процесите, заложени в компютрите на шингите бяха абсолютно чужди и непознати за сетианската математическа логика, което за сетен път доказваше извънземния произход на шингите и това, че наистина са завоеватели от много далечни светове. Доскоро се беше отнасял с известно недоверие към легендите и преданията за историята и съдбата на Земята и Вселенския съюз, научени от Фалк, ала сега бе напълно убеден във верността им. В края на краищата, по професия той бе математик.
Толкова по-добре защото в противен случай едва ли щеше да се справи със задачата, която му предстоеше. Работата му отне цели пет часа. През цялото това време трябваше да заделя практически половината от вниманието си за Ори и Кен Кеняк. Далеч по-лесно беше да държи Ори в безсъзнание, отколкото да губи безценни минути, или дори часове, за да го убеждава в правотата на действията си. За щастие парализиращият пистолет се оказа изключително подходящ за тази цел и Фалк периодически прибягваше до помощта му.
Фалк не можеше да вижда, докато Рамарен работеше, но затова пък чуваше добре и следеше да не се размърдат двамата парализирани пленници. Освен това можеше да си мисли на воля: и той се замисли за Естрел. Чудеше се къде ли е сега и с какво се занимава. Дали не бяха разрушили ума й, или дори прогонили сред дивите племена, където лесно можеше да срещне смъртта си? Не, те не убиваха. Бояха се да убиват — както и да умират — и наричаха това БЛАГОГОВЕНИЕ ПРЕД ЖИВОТА. Шингите, Враговете, Измамниците… Наистина ли лъжата бе основен принцип на съществуването им, или се дължеше на друго — някаква дълбока, непоправима загуба на способността за разбиране. Неспособност да установят какъвто и да било контакт с хората. Владееха невероятно по сила и страшно оръжие — умението да лъжат телепатически — но каква полза им носеше то в края на краищата? Дванадесет века лъжи, още от първия миг, когато са стъпили на Земята, тези изгнаници, пирати, или основатели на империя от далечните звезди, завладени от налудничавото желание да управляват и да се разпореждат със съдбата на цели светове, чийто обитатели се бяха оказали стерилни и безплодни за желанията им да продължават рода си. Самотни, изолирани, глухонеми, властващи над глухонеми в един свят на илюзии. О, опустошение…
Рамарен даде знак, че е готов. След близо пет часа напрегнат труд и не повече от пет секунди работа с компютъра, миниатюрната иридиева пластина вече беше в ръката му, със записана вътре програма за навигационния компютър на кораба.
Той се извърна и погледна със замрежен от умора поглед Ори и Кен Кеняк. Какво да прави с тях? Очевидно ще трябва да ги вземе на борда. „Изтрий всички записи в компютъра“ — произнесе един глас в ума му, познат глас, гласът на Фалк. Все още замаян от изтощение Рамарен веднага осъзна важността на този съвет и побърза да се подчини. След това просто не знаеше какво да прави. Имаше нужда от почивка и за първи път си позволи да се отпусне и да остави нещата в ръцете… на самия себе си.
Фалк-Рамарен продължи без да губи време. Първо измъкна Кен Кеняк отвън, метна го на рамо и го отнесе до кораба, чийто очертания трептяха под маскировъчната мрежа, забулени от пустинната мараня. Нагласи отпуснатото тяло в едно от креслата, удари го с нова доза от парализатора и се върна за момчето.
Някъде към средата на пътя Ори започна да идва на себе си, а стълбичката изкачи сам.
— Преч Рамарен — проговори той с надебелял език, — къде отиваме?
— На Уеръл.
— А Кен Кеняк… и той ли ще дойде?
— Да. Там ще си изпее още веднъж песента за Земята, после ти ще разкажеш твоята история, а аз — моята… Винаги има повече от един път до истината. Стягай коланите. Излитаме.
Фалк-Рамарен постави малката метална пластина в маршрутния робот. След това проследи прехвърлянето на програмата и като се убеди, че е преминало успешно, зададе команда за старт след три минути. Накрая хвърли прощален поглед на пустинята и мъждукащите отгоре звезди, затвори люковете и се върна — треперещ от умора и изтощение — в кабината, за да се настани в свободното кресло до Ори и Кен Кеняк и да затегне коланите.
Излитането и напускането на земната атмосфера стана с помощта на атомния двигател, свръхсветлинните двигатели щяха да се задействат едва, когато наближат границата на планетарната система. Мониторите се включиха автоматично и Фалк-Рамарен впери поглед в стопяващия се образ на Земята — огромен синкав хоризонт с ярко сияещ сърп. Малко след това корабът бе обгърнат от ослепителна слънчева светлина.
У дома ли си отива, или напуска родния си дом?
За миг на монитора се мярна Източният океан, а над него черното небе, прободено от хиляди светлинки, като вплетени в черно сукно перли. Изведнъж светлинките се сляха, малкият кораб пресече бариерата, освободил се от оковите на времето и се понесе през безкрайния мрак.
Информация за текста
© 1967 Урсула Ле Гуин
© 1996 Юлиян Стойнов, превод от английски
Ursula K. Le Guin
City of Illusions, 1967
Източник: http://sfbg.us
Публикация:
