Роканон едва успя да се пресегне и да хване Кио за ръката, когато возилото им рязко изви, залюля се като празна черупка и се замята в някакъв лудешки танц, блъскано от кръстосващите се течения. Рибарите с всичка сила се мъчеха да го укротят; бялото було скриваше повърхността, а пък ветрогоните пробваха да освободят крилата си, виейки от ужас.
Драконовата глава спря да подскача, понесла се плавно напред, но внезапен порив на вятъра, примесен с мъгла, събори мачтата и само дето не обърна лодката. Платното с плясък се стовари във водата. В миг то сякаш прилепна към нея, а паянтовият съд легна на единия си борд. Бърза червена вълна безшумно заля палубата и докосна лицето на Роканон, нахлу в устата му, заслепи очите му. Той се хвана за първото, което му попадна, опитвайки се отчаяно да си поеме дъх. Оказа се, че отново държи ръката на Кио и двамата се борят с подивялото море, топло като кръв. Стихията ги подмяташе, въртеше ги подобно сламки и ги отнасяше все по-далеч от преобърнатата дъсчена грамада. Ученият закрещя за помощ, ала гласът му потъна в безмълвната пустота на мъглата. Дали имаше наблизо бряг и къде, на какво разстояние? Заплува към смътно очертания силует на лодката, а фианът се беше вкопчил в тялото му.
— Роканон!
От белия хаос изникна озъбената в усмивка драконова глава на втория им съд. Само след миг Могиен вече бе скочил долу и докато се бореше с течението, успя да тикне в ръцете на етнографа въжето, което държеше, и да го омотае около гърдите на Кио. Роканон виждаше ясно лицето му, високите дъги на веждите, потъмнялата от водата златна коса. Ето че другарите им ги издърпаха на борда. Халанският благородник остана последен.
Веднага след това измъкнаха Яхан и единия толенски рибар. Другият моряк и двата ветрогона, захлупени от преобърнатия кил, се бяха удавили.
В същото време пътешествениците стигнаха средата на залива, където теченията и ветровете откъм устието на реката бяха по-слаби. Препълнената с притихнали, мокри до кости мъже лодка се люлееше върху червените вълни, обгърната от плътната вата на мъглата.
— Хей, Роканон, та ти въобще не си
Звездният повелител, който още не бе дошъл на себе си от преживяното, огледа с недоумение своите подгизнали дрехи. Треперещ от хлад, Кио отговори усмихнато вместо него:
— Странникът има две кожи.
Едва тогава той разбра и показа на Могиен втората си „кожа“ — херметичния костюм. Облече го предната вечер, за да се пази от студа и влагата, оставяйки открити само главата и ръцете си. Да, защитният костюм беше тук, оцеля и „Окото на морето“, скрито на гърдите му, но радиостанцията, картите, пистолетът и всичко онова, което го свързваше с неговия свят, бе изгубено.
— Яхан, побързай. Ти се връщаш в Халан. Слугата и господарят стояха лице в лице на чуждия северен бряг, обгърнат от мъглата, а в нозете им се пенеше и съскаше прибоят. Яхан мълчеше.
Сега бяха шестима, крилатите зверове — само три. Кио можеше да язди с някой от прислужниците, Роканон също, обаче Могиен бе прекалено тежък, за да качи при себе си друг човек на по-голямо разстояние. Трябваше да се щадят животните, затуй се налагаше единият от недораслите да се върне с лодката в Толен. Аристократът реши това да бъде най-младият сред свитата му.
— Не те пращам у дома за нещо, което не си свършил както следва, момче. Хайде, върви — рибарите те чакат.
Младежът не помръдна. Зад него тримата моряци тъпчеха огъня, край който пътниците току-що се бяха нахранили. Бледи искрици излитаха нагоре и бързо гаснеха в мъглата.
— Господарю Могиен — прошепна недораслият, -изпрати вкъщи Йот! Моля те.
Очите на наследника потъмняха. Той сложи ръка върху дръжката на меча си.
— Тръгвай, Яхан!
— Няма да тръгна, господарю!
Измъкнатият от ножницата бляскав меч изсвистя и слугата с вик на отчаяние отстъпи крачка назад, обърна се и побягна в мъглата.
— Почакайте го мъничко — нареди Могиен на рибарите; лицето му не изразяваше никакви чувства. - После заминавайте. Ние също ще си хващаме пътя. Малки приятелю — кимна той към Кио, — искаш ли да яздиш ветрогона ми, докато още не сме излетели?
Фианът се беше свил и зъзнеше край изстиналия огън; откакто слязоха на брега на Фиерн, не бе хапнал залък, нито промълвил дума. Халанецьт го качи в седлото на сивия звяр и поведе животното нагоре по склона, далеч от морето. Роканон ги последва, като често се обръщаше, търсейки с поглед Яхан, сетне отново се взираше в крачещия пред него мъж. Странно създание бе приятелят му:, само преди миг готов в хладната си ярост да убие човек, а сега разговаряше сърдечно с друго човешко същество. Надменен и предан, безмилостен и добър — дори в непоследователността си Могиен бе великолепен.
От рибарите бяха научили, че на изток от заливчето, в което пуснаха котва, има селище, и се насочиха нататък, все така похлупени под купола на мъртвобледата мъгла. Можеха да се вдигнат с ветрогоните над непроницаемото й покривало, но животните, омаломощени и унили от двата дни затворничество на лодката, не искаха да летят. Могиен, Йот и Рахо ги водеха за юздите, докато Роканон вървеше отзад и продължаваше да се озърта крадешком за Яхан — бе се привързал към младежа. Още беше облечен в защитния си костюм, за да го пази от студа; не си сложи единствено качулката, която прилепваше плътно към главата и го правеше неуязвим. Независимо от това той усещаше безпокойство, крачейки по този чужд бряг в непрогледната мъгла, и през цялото време се оглеждаше за някаква пръчка или подходящо дърво.
Най-после сред браздите, оставени от влачещите се криле на ветрогоните, между дългите ленти на водораслите и засъхналите езерца морска сол съзря онова, дето търсеше — дълъг бял клон, явно изхвърлен от вълните. Измъкна го от пясъка и се почувства по-уверен, сдобил се с оръжие. Но забавянето го беше оставило далеч зад спътниците му. Ученият забърза да ги догони. Внезапно от дясната му страна изникна нечия фигура. Роканон веднага разбра, че мъжът е непознат, и вдигна тоягата, ала някой го сграбчи изотзад и го повали по гръб на брега. Затиснаха му устата с нещо, което имаше вкуса на мокра кожа. Понечи да се освободи, обаче върху черепа му се стовари тежък юмрук. Всичко потъна в мрак.
Когато започна да идва на себе си, бавно и болезнено, все още лежеше проснат на пясъка. Над него се извисяваха два огромни неясни силуета. Непознатите ожесточено спореха на диалекта на недораслите, от който Роканон долавяше само отделни фрази.
— Да го оставим тук — каза единият.
— Дай направо да го убием — гласеше горе-долу отговорът на другия.
При тези думи пришълецът се извъртя настрани, нахлузи върху главата си качулката на защитния костюм и я закопча херметически. По-близкият от великаните се наведе да го погледне и той видя, че до него стои обикновен олгиорски селянин, но много едър и омотан в кожи.
— Да го отведем при Згама, може пък да му потрябва — предложи първият.
Двамата поспориха още минута, после го изправиха с рязко дръпване за ръцете и го помъкнаха след себе си. Роканон трябваше да подтичва, за да не падне, Опита някак да се изтръгне, ала му се виеше свят и мозъкът му бе като обвит в мъгла. Смътно долавяше какво става наоколо — забеляза как притъмнява, чу гласове, мярнаха му се ограда от колове, глина и преплетена тръстика със закрепен за нея пламтящ факел. След това: таван, пак гласове, мрак. Накрая се свести с лице към каменния под и обърна глава,
На няколко крачки в огромно огнище пламтеше буен огън. Боси нозе и дрипави непоръбени наметки, увиснали над тях, се изпречиха пред погледа на Роканон. Привдигна се малко и зърна нечие брадато лице. Мъжът бе от недораслите — бледолик, чернокос, обрасъл до очите, омотан в кожи на зелени и черни ивици. Носеше четвъртита кожена шапка.
— Ти какъв си? — дрезгаво изръмжа той, блещейки се свирепо към своя пленник.
— Аз… аз моля за гостоприемството на този дом -промълви етнографът и с мъка застана на колене. В същия миг не беше способен да стори нищо повече.
— Ти вече се запозна с него — подметна брадатият, докато Роканон опипваше цицината на тила си. - Нима ти е малко?
Мръсните крака и окъсаните кожи наоколо му се раздвижиха, тъмните зеници засвяткаха развеселено, върху бледите лица цъфнаха подигравателни усмивки.
Звездният повелител напрегна всичките си сили, за да се изправи напълно. Остана така, безмълвен и неподвижен, докато виенето на свят изчезна, а пронизващата болка в черепа му започна да отслабва.
