Урсула Ле Гуин
Светът на Роканон
Пролог
Огърлицата
Къде свършва легендата и къде започва истината на тия планети, зареяни някъде в пространството на много парсеци от нас? Планети без име, наричани от обитателите им просто
Когато се опитваме да разкажем историята на един човек — обикновен учен от Съюза1, заминал не толкоз отдавна за такава безименна, почти неизследвана планета, — изведнъж се оказваме едва ли не археолози, попаднали сред хилядолетни развалини. И ту си проправяме път през гъсто преплетени листа и цветове, клонки и бръшлян, за да се натъкнем неочаквано на геометричното съвършенство на колелото или на гладкия крайъгълен камък; ту минаваме през някаква съвсем незабележима, огряна от слънцето врата и откриваме вътре само мрак, внезапно припламнала искрица, сияние на тайнствен кристал, почти призрачно движение на женска ръка.
Как да отличим реалността от легендата, истината от друга истина?
Историята на Роканон ни докосва с мимолетния син проблясък на скъпоценния камък, завърнал се още веднъж от света на приказките. Да започнем с това.
Галактически район 8, номер 62: ФОМАЛХАУТ II
Разумни форми на живот. Установени са контакти със следните раси:
Вид I
А)
Б)
Вид II
— Тя е от тези — Роканон вдигна глава от „Краткия джобен справочник за разумните форми на живот“ и пак се вгледа в гостенката. Бе доста висока, със смугьл тен и златисти кичури над раменете, застанала насред дългата зала на музея. Стоеше спокойна и изправена, с ореол от блестящи коси, без да откъсва очи от една витрина. Край нея нервно пристъпяха от крак на крак четири грозновати джуджета.
— Не знаех, че на Фомалхаут II освен пещерните хора има толкова различни раси — учуди се Кето, уредникът на богатия музей.
— Аз също. В списъка се споменават и други видове, с които още не е установен контакт, под забележката „непотвърдени сведения“. Май вече е време за по-сериозно изследване на онези места. Ех, сега поне научихме откъде е дошла.
— Как ми се иска да разбера и коя е…
Тя беше издънка от древен род, потомка на първите крале на ангиар, и при цялата й бедност косите, получени в наследство от безброй поколения, сияеха с чистия и неподвластен на времето блясък на златото.
Малките хора, фийа, й се покланяха, щом я зърнеха — още тогава, когато босоногото момиченце тичаше през полята, а кичурите му пламтяха като ярка комета под неспокойните ветрове на Кириен.
Изнизаха се няколко години.
Бе съвсем млада, когато Дурхал от Халан я видя, спечели я и я отведе от порутените кули и ветровитите зали на детството й във високия си замък. В Халан, изправен гордо сред планините, също нямаше уют, макар домът все така да пазеше следите от минало великолепие. Прозорците бяха без стъкла, каменните подове — голи. Събудили се през някоя студена зимна нощ, обитателите му можеха да забележат навеяните край первазите дълги, полегати преспи сняг. Нежната съпруга на Дурхал стъпваше с тесните си боси ходила върху заснежения под и сплитайки лавата на своите коси, изучаваше с усмивка отражението на мъжа си в сребърното огледало, закачено в тяхната спалня.
Всъщност това огледало, заедно с булчинската рокля на майка му, обшита с хиляди миниатюрни кристалчета, бе цялото му богатство. Някои от неговите не толкоз знатни родственици тук притежаваха ракли, пълни с брокатени дрехи, мебели от позлатено дърво, искряща сбруя за ветрогоните си, доспехи и инкрустирани със сребро мечове, драгоценни камъни и накити. Да, красивата жена на Дурхал ги гледаше със завист, хвърляйки скришни погледи към нечия обсипана със скъпоценности диадема или златна брошка дори тогава, когато собственичката им почтително се отдръпваше, за да отдаде дължимото на потеклото й и престижното положение на нейния съпруг.
По време на пир Дурхал и невястата му седяха четвърти от Високия трон — тъй близо до възрастния Господар на Халан, че старецът често сам наливаше вино на Семли и разговаряше за лов със своя племенник и наследник, взрян в тази млада двойка с мрачна, безнадеждна обич. Надеждата рядко сгряваше сърцата на хората от Халан и Западните земи, откакто могъщите Звездни повелители се появиха с ония къщи, издигащи се върху огнени колони, и ужасните си оръжия, способни да сринат цели хълмове. Те сложиха преграда пред всички древни обичаи и двубои; после започнаха да събират данък от ангиар, който (макар и малък) беше страшен позор за тях. Данък, плащан на пришълците, за да могат да воюват с някакъв неизвестен враг незнайно къде из празните пространства между звездите, на самия край на годините.
„Тази война е и ваша“ — казаха те, но ето вече цяло поколение седеше в срамно бездействие из залите за пиршества и гледаше как двуострите мечове ръждясват в ножниците. Синовете му вьзмъжаваха, без да са нанесли нито един удар в битка, а дъщерите се омъжваха за бедняци, дори за недорасли2, защото нямаха зестра или спечелени с героични сражения богатства, които да им доведат благороден съпруг. Лицето на стария господар помръкваше, когато наблюдаваше светлокосата девойка и слушаше веселия смях на двамата млади. Те пиеха горчиво вино, разменяйки си шега всред студената, рушаща се, великолепна крепост на своите предци.
Чертите на Семли също се изопваха, щом хвърлеше поглед надолу към залата и видеше сред далеч по- низшите от нея, та дори и между мелезите и недораслите блещукането или яркото сияние на драгоценни камъни върху бялата кожа и в черните коси. Тя самата не бе донесла зестра на мъжа си даже една сребърна фиба. Роклята с хилядите кристалчета беше прибрана в раклата за сватбата на дъщеря й, ако някога добият момиче.
Наистина им се роди дъщеря и я нарекоха Халдре. Когато мъхът по малката кафява главичка порасна, той заблестя с непомръкващото сияние на златото — единственото по-трайно богатство, което това