— Той ще спи до твоето завръщане. Преди да го видиш пак, ще ти се наложи да полетиш на по-голям звяр! Няма ли да ни попиташ къде ще те отведем?

— Не можем ли да тръгнем веднага? Не бива да остана дълго далеч от дома…

— Да, скоро потегляме.

Джуджето отново се вгледа в лицето й и сивите устни още веднъж се разтеглиха зловещо.

Семли не би могла да разкаже какво точно се случи през следващите няколко часа — наоколо царяха шум, суматоха, непонятно суетене и безпорядък. Тя сама държеше главата на ветрогона, докато един от хората-къртици забиваше дълга игла в златистия му хълбок. Тази гледка едва не я накара да изкрещи, но животното просто потрепера и с мъркане потъна в сън. Група джуджета го отнесоха, преодолявайки с мъка ужаса, който им вдъхваше допирът с меката му топла козина. После Семли забеляза иглата да прониква в собствената й ръка. „Може би искат да изпитат смелостта ми?“ — помисли си тя, защото никак не й се спеше. И все пак не бе напълно сигурна. От време на време трябваше да се качва на някоя от ония метални талиги, да минава през железни врати и през сводести подземни пещери — десетки и стотици…

Една от кухините бе толкова невъобразимо огромна, че краят й не се виждаше, а мракът гъмжеше от неизброими стада херило. Жената чуваше гальовните им призиви и дрезгавите сигнали, които си разменяха, улавяше смътните им очертания, щом светлините на талигата ги докоснеха. Когато успя да разгледа по-ясно част от тях, откри, че са слепи и без криле. Това я накара да затвори очи. Ала тунелите сякаш не свършваха, пещерите нямаха чет; сивите недодялани тела, свирепите лица и гръмките гласове бяха навсякъде.

Най-сетне, съвсем неочаквано, се озоваха на чист въздух. Беше нощ. С облекчение си отдъхна и вдигна поглед към звездите и единствената изгряла луна, дребната Хелики, която озаряваше небето на запад. Но хората-къртици все още бяха вредом около нея. Заставиха я да влезе в някаква нова кола или пък пещера: за първи път виждаше такава. Бе малка, изпълнена с безброй мигащи светлинки, много тясна и светла след грамадните мрачни дупки и звездната нощ навън. Вкараха в тялото й втора игла. После делово обясниха, че се налага да я привържат към ей онова разпънато кресло — и главата, и ръцете, и краката.

— Не искам! — възпротиви се Семли.

Обаче четирите джуджета, които трябваше да й служат за водачи, позволиха да ги вържат; тогава и тя се покори пред необходимостта. Другите си тръгнаха. Разнесе се рев, сетне задълго настъпи тишина. Някаква огромна невидима тежест притисна гърдите й. След това усещането изчезна, стопиха се и звуците, не остана нищичко.

— Мъртва ли съм? — попита златокосата.

— О, не, господарко — отвърна близък глас, който не й хареса. Какво ставаше тук?

Тя отвори клепачи и видя нечие бяло лице, надвесено над нея, разтеглени устни и очи като две студени камъчета.

Вече нищо не я сковаваше, Семли скочи на крака. Беше безтегловна, безтелесна — сякаш тръпка на ужас, носена от вятъра.

— Няма да ти причиним зло — изрече страшноватият глас (или бяха всъщност разни гласове?). — Само ни разреши да те докоснем, ангиарска господарке. Искаме да пипнем косите ти. Позволи ни да се допрем до тях…

Кръглата кола, в която се намираха, леко се тресеше. Зад единствения й прозорец се простираше беззвезден мрак, а може би мъгла или пък пустош? „Една дълга нощ“ — така бяха казали гдемиар. Много дълга. Тя седеше неподвижно, докато тежките им сиви ръце докосваха косата й. После започнаха да я опипват по лактите и ходилата, грапава длан погали шията й. Семли стисна зъби и пак скочи. Джуджетата се отдръпнаха.

— Нали не ти причинихме болка, господарке? — измрънкаха те.

Младата жена кимна.

Поканиха я отново да легне и тя се отпусна на креслото, което я обгърна, сковавайки нейните движения. Сигурно щеше да се разридае, когато през прозореца нахлу златна светлина, ако малко преди това не бе изгубила съзнание.

— Е, сега поне научихме откъде е — каза Роканон.

— Иска ми се да разбера и коя е — промърмори уредникът на музея. — Значи гостенката търси нещо, което е тук при нас, ако може да се вярва на троглодитите?

— Моля те, недей да ги наричаш троглодити — с укор произнесе Роканон. Като етнограф, специалист по разумните форми на живот, беше длъжен да възрази срещу подобно название. — Вярно, не са красиви, но са съюзници със статус С… Чудя се, кое ли е накарало онази Комисия да избере точно тях, за да им помага в развитието? Та тя дори не е установила контакт с всички хуманоидни раси на планетата! Бас държа, че експедицията е била от Центавър: те винаги са си падали по нощните птици и пещерните обитатели. Аз сигурно щях да предпочета вид II — нейната раса, струва ми се.

— Хм, троглодитите май благоговеят пред нея.

— А с тебе да не би да не е същото?

Кето пак погледна високата пришълка, изчерви се и се разсмя:

— Има нещо такова. За тези осемнайсет години, откакто живея на Нова Южна Джорджия, още не съм виждал толкова красив чуждопланетен тип. Всъщност изобщо не съм срещал тъй очарователна жена. Прилича на богиня.

Уредникът Кето бе срамежлив и рядко си позволяваше подобни изказвания, затова сега червенината се разля чак до върха на плешивото му теме. Но другият сериозно кимна, съгласявайки се с мнението му.

— Жалко, че не можем да общуваме с нея без тия тро.. без тези гдемиар за преводачи. Ама какво да се прави…

Роканон се приближи към посетителката. Когато тя обърна към него прекрасното си лице, ученият падна на едно коляно, сведе глава и притвори очи. Той наричаше това „вселенски реверанс за всички житейски случаи“ и го изпълняваше с известна грация. Щом отново се изправи, красавицата се усмихна, после заговори.

— Тя казва: приветствам тебе, Звезден повелителню! — избоботи на галактически жаргон някой от късокраките й придружители.

— Приветстваме те и ние, ангиарска господарке! -отвърна Роканон. — С какво можем в музея да бъдем полезни на дамата?

Сред тътена от басовете на пещерните хора гласът й звънна като игрив сребрист ветрец.

— Тя казва: моля, върнете огърлицата, която на нейни предци съкровище отдавна-отдавна.

— Момент, каква огърлица? — удиви се той. Гостенката схвана въпроса и посочи един от изложените във витрината пред тях експонати. Беше великолепен накит с верижка от жълто злато — тежка, но много изящно изкована, на която бе окачен голям сапфир, искрящ със син пламък. Роканон учудено вдигна вежди, а Кето се обади през рамото му:

— Вкусът й е добър. Това е украшението от Фомалхаут. Прекрасна изработка.

Дамата се усмихна на двамата мъже и пак им заговори над главите на дребосъците.

— Тя казва: о, Звездни повелители, стар и млад обитател на Дома на съкровища, туй богатство нейно. Отдавна-отдавна. Благодаря.

— Как е попаднала тази огърлица при нас, Кето?

— Чакай малко да погледна в каталога. Там е отбелязано. Аха, ето. Доставена ни е от тия троглодити или тролове… или каквито са всъщност. От гдемиар. Те са луди на темата сделки — така пише тук. Затова се е наложило да им продадем кораба, с който сега са долетели, АD-4. Накитът представлява част от заплащането. Той е тяхна изработка.

— Бас държа, че вече не умеят да правят такива неща, щом са достигнали промишленото ниво на развитие.

— Но, изглежда, признават, че огърлицата е нейна собственост, а не наша или гдемска. Явно това е важно за тях, иначе едва ли щяха да изгубят толкова усилия заради жената. Този скок от Фомалхаут дотук сигурно отнема немалко обективно време!

— Няколко години при всички случаи — съгласи се Роканон. Специалистът по разумни форми на живот беше свикнал с прехвърлянията от една звезда на друга. — Ех, не е много далече. Както и да е, нито наръчникът, нито пътеводителят ми дават достатъчно данни за някакво обосновано предположение.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×