са истина, от „Наръчника на Съюза за Осми галактически район“.
Номер 62: ФОМАЛХАУТ II
Има четири главни масива на сушата — Северозападен, Югозападен, Източен и Антарктически континент, — които заемат 38% от повърхността й.
Четири спътника (от типа Пернер, Локлик, К-2 и Фобос). Втората планета от системата се наблюдава като свръхярка звезда.
Най-близка база на Вселенския съюз: Нова Южна Джорджия със столица Кергелен (7,8 светлинни години).
История: планетата е нанесена върху картата от експедицията на Елиесон през 202 г., а проби с помощта на сонди са взети през 218 г.
Първо географско изследване — в периода 235–236 г. Ръководител Дж. Киолаф. Главните масиви на сушата са снимани от въздуха (виж карти 3114-а, b, с; 3115-а, b). Кацания, геоложки и биологически проучвания и контакти с разумните форми на живот са предприети единствено на Северозападния и Източния материк. Описанието на хуманоидните раси е дадено по-долу.
Мисия за ускоряване на технологичния напредък при вид I-А през 252–254 г. Ръководител Дж. Киолаф (само в Северозападния континент).
Операции по контрола и събирането на данъци при вид I-А и II под покровителството на Фондацията за развитие на областта в Кергелен, Н. Ю. Дж. — 254, 258, 262, 266, 270 г. През 275 г. с указ на Галактическия комитет по контактите достъпът до планетата е закрит до по-обстойно изследване на различните разумни форми на живот.
Първа етнографска експедиция — 321 г. Ръководител Г. Роканон.
Иззад Южния хребет стремително и беззвучно плисна към небето висок стълб от ослепителна бяла светлина. Стражите по кулите на халанския замък закрещяха, издрънча бронз о бронз. Ала гласовете им и предупредителните сигнали бяха погълнати от оглушителен рев, от връхлетелия вятър, чийто порив бе като удар с чук, от скърцането на огъващите се дървета.
Могиен, Господарят на Халан, догони госта си по пътя към задния двор, където излитаха и кацаха ветрогоните.
— Корабът ти зад Южния хребет ли беше, Звездни повелителю?
— Да — изрече мъжът и макар тонът му да прозвуча спокойно, лицето му бе бяло досущ платно.
— Хайде да идем двамата.
Ето че Могиен настани госта върху задното седло на ветрогона, който ги чакаше оседлан там. Като сив лист, понесен от вятъра, крилатият звяр хвръкна над хилядата стъпала, над Моста над бездната, над пълзящите по склона гори в Халанските владения.
Облитайки Южния хребет, ездачите видяха между златните стрели на ранния изгрев да се издигат сини кълбета пушек. Някъде из влажния, усоен гъсталак в дъното на клисурата със съскане гаснеше горски пожар. Внезапно под тях сред хълмовете зейна яма, черно отверстие, изпълнено с димяща пепел. По ръба му бяха полегнали с върховете навън обгорени дървета — дълги резки, надраскани с въглен.
Младият господар задържа ветрогона си в издигащия се над опустошената долина въздушен поток и безмълвно се загледа надолу. Още от времето на дядо му и прадядо му се носеха легенди за появата на Звездните повелители: как със страшните си оръжия изпепелили цели хълмове, накарали морето да кипне и как под тази угроза всички вождове на ангиар били принудени да им се покорят, плащайки данък. Сега за първи път Могиен повярва на тия приказки. За миг дъхът му секна.
— Твоят кораб…
— Корабът ми беше тук. Аз трябваше да се срещна днес с останалите. Господарю на Халан, кажи на своите хора да избягват това място поне за известно време. Докато не минат пороите през следващата студена година.
— Магия?
— Не, отрова. Дъждът ще я отмие.
Гостът продължи да приказва тихо, но вече гледаше надолу. Умълча се. Изведнъж той отново заговори -този път не на благородника, а на черната яма под тях, която първите слънчеви лъчи бяха изпъстрили със светли ивици. Могиен не схвана нито дума, защото пришълецът използваше собствения си език, езика на Звездните повелители… ала напоследък в Ангиен и в целия местен свят нямаше нито един човек, който да го разбира.
Младият господар с мъка удържаше раздразненото си животно. Мъжът зад гърба му въздъхна дълбоко и каза:
— Да се връщаме в Халан. Тук
Ветрогонът се издигна в широка дъга над димящите склонове.
— Повелителю Роканон, ако твоите хора сега воюват между звездите, аз те моля да приемеш защитата на нашите мечове!
— Благодаря ти, друже Могиен — отвърна ученият и се сниши в седлото, а насрещните струи го шибаха безмилостно по сведената побеляваща глава.
Измина дългият ден. Нощният вятър нахлуваше в прозорците на стаята му в кулата на халанския замък, разлюлявайки пламъка сред огромното огнище. Студената година си отиваше, отвън се долавяше необузданото ликуване на пролетта. Етнографът вдигна поглед, усетил сладникавия мирис на плесен откъм старите тревни рогозки по стените и заедно с него -благоуханната свежест на черната гора наблизо. Той още веднъж изрече в микрофона:
— Търси ви Роканон. Можете ли да ми отговорите?
И продължително се заслуша в тишината, но предавателят мълчеше. Пак опита да се свърже на честотата на кораба:
— Тук Роканон… Обажда се…
В същия миг забеляза, че говори твърде тихо, почти шепнешком, и изключи радиостанцията. Всичките бяха мъртви — неговите четиринайсет спътници и приятели. Бяха прекарали край Фомалхаут половин дълга местна година и бе дошло време да се съберат, за да сравнят резултатите от проучванията си. Смейт и групата му поеха насам от Източния континент, вземайки по пътя арктическия екип; те трябваше да се срещнат тука с Роканон, ръководителя на Първата етнографска експедиция, човека, оглавил и сегашните изследвания. Но днес тези хора вече бяха мъртъвци…
И плодовете на упорития труд — бележките, снимките, записите, онова, което би оправдало тяхната смърт в собствените им очи, — всичко си беше отишло заедно с тях, бе се превърнало в пепел.
Отново включи радиостанцията на аварийна честота, обаче не успя да улови нищо. Да се опитва да установи връзка, означаваше само да разкрие на врага, че има оцелял. Той остана безмълвен. Когато на вратата се почука силно, ученият отговори на странния език, с който щеше да си служи занапред:
— Влез!
На прага се появи младият Господар на Халан, неговият предпочитан източник на сведения за културата и нравите при вид II. Сега Могиен държеше съдбата му в свои ръце. Като всички ангиар благородникът бе много висок, светлокос и с тъмна кожа, а върху красивото му лице беше застинало хладно, сурово изражение, през което понякога за миг проблясваха силни чувства — гняв, честолюбие, радост. Следваше го преданият олгиорски слуга Рахо. Недораслият постави на бюфета жълта плетена бутилка, чаши, наля питието и се оттегли. Наследникът на Халан кимна:
— Искам да пия с тебе, Звездни повелителю.
— Както и моят род с твоя, и синовете, и внуците ни, друже — отвърна етнографът, който беше живял на девет планети и се бе научил да цени добрите обноски. Двамата вдигнаха дървените чашки, инкрустирани със сребро, и отпиха.
— А тази говореща кутия — Могиен погледна към радиостанцията, — тя сигурно няма да се обади
