Очевидно е, че тези разумни видове не са изследвани сериозно. Може би дребосъците просто демонстрират уважение към златокосата. Или пък се боят, че заради проклетия сапфир ще избухне конфликт между техните две раси. Не изключвам вероятността нейното желание да е закон за тях, понеже се чувстват по- низши същества. А може, независимо как изглежда това отстрани, тя да им е пленница или да я използват за примамка. Кой би могъл да каже?… Има ли начин да й дадеш дрънкулката, Кето?
— Разбира се, всички екзотични експонати на практика са ни предоставени за временно ползване. Те не са наша собственост, тъй като понякога изникват претенции от подобен род. Ние рядко отказваме. Нали знаеш, мирът преди всичко — докато не е започнала Войната…
— Тогава бих те посъветвал да и я върнеш. Уредникът на музея се усмихна.
— За мен е чест — каза той.
Кето отключи витрината и извади тежката златна верижка, но обхванат от внезапно смущение, я връчи на етнографа. — Хайде, дай й я ти.
Така яркият скъпоценен камък за първи път се озова за миг в ръката на Роканон.
Мисълта му обаче беше заета с друго; той се извърна към красавицата от непознатата планета, стиснал златото и синия пламък в шепата си. Тя не протегна длан да ги вземе, ами наведе глава и мъжът окачи верижката на шията й, едва докосвайки косите. Огърлицата лумна като запален фитил около тъмнозлатистото й гърло. Ето че Семли откъсна поглед от камъка. В нейните очи се четяха такава гордост, такъв възторг и благодарност, че Роканон не бе в състояние да промълви дума, а дребният уредник несвързано повтаряше:
— За нас е удоволствие, за нас е истинско удоволствие…
Тя сведе в поклон русото си сияние пред хората от Съюза, обърна се и кимна към своите късокраки телохранители — или тьмничари? Загърната в овехтелия син плащ, гостенката прекоси дългата зала, за да се скрие от погледите им. Кето и Роканон останаха неподвижни, взрени след нея.
— Понякога си казвам… — започна етнографът.
— Какво? — пресипнало се отзова Кето подир дълга пауза.
— Понякога имам чувството, че… когато срещам хора от тези светове, за които знаем толкова малко… все ми се струва, че се докосвам до някаква легенда, до трагичен мит, непонятен за мене…
— Да, прав си — съгласи се уредникът и се изкашля смутено. — Питам се… как ли й е името?
Семли Прекрасната, Семли Златокосата, Семли с Огърлицата. Хората-къртици бяха свели глава пред нейната воля; бяха й се покорили дори Звездните повелители в това страшно място, където я доведоха джуджетата гдемиар, в този град отвъд нощта. Да,
Но тя още не можеше да се отърси от тягостното чувство, което й вдъхваха тия пещери с надвисналите отгоре каменни грамади — там не се знаеше кой говори и какво прави, там кънтяха гръмки гласове и сиви ръце се протягаха към нея… Хайде, стига толкова! Ангиарската дъщеря се беше издължила за огърлицата. Чудесно! Сега съкровището е нейно. Цената е заплатена, всичко останало е минало.
Ветрогонът изпълзя от нещо като сандък, очите му бяха мътни, а по козината му блестяха ледени кристалчета. Отначало, когато излязоха от дупките на гдемиар, той не желаеше да лети. После явно се бе съвзел и се понесе с попътното южно течение към Халан в яркосините висини.
— По-бързо, по-бързо! — подканяше го Семли с щастлив смях, докато вятърът издухваше мрака, изпълващ душата й. — Искам да видя Дурхал час по-скоро…
Стремителният им полет ги доведе у дома по здрач на втория ден. Сега тя си спомняше пещерите на хората-къртици като някакъв далечен кошмар. Крилатият звяр се изви над хилядата стъпала на Халан, прехвръкна отвъд Моста над бездната — там гората слизаше на стотици метри надолу сред пропастта. В златистото смрачаване Семли се спусна в двора, където кацаха ветрогоните, и изтича нагоре край последните парапети между застиналите каменни изваяния на герои и двамата стражи пред вратите. Те й се поклониха, без да откъсват поглед от прекрасния блестящ накит върху гърдите й.
В предната зала тя спря една девойка, която тъкмо минаваше оттам. Бе доста хубавичка и съдейки по приликата, близка родственица на Дурхал, макар да не можеше да си спомни нейното име.
— Познаваш ли ме, момиче? Аз съм Семли, съпругата на благородника Дурхал. Ще кажеш ли на господарката Дуроса, че съм се върнала?
Мисълта да се яви сама пред мъжа си я плашеше, затова й бе нужно застьпничеството на сестра му.
Девойката я гледаше с широко отворени очи, а изразът върху лицето й беше много странен.
— Да, веднага — промълви тя и се завтече към Голямата кула.
Семли стоеше в очакване сред рушащите се, покрити с позлата стени. Никой не се появяваше. Дали не пируваха на трапезата в обширната зала? Тишината ставаше тягостна. Поколеба се за момент и пристъпи към стълбите, водещи към халанските покои. Но по каменния под срещу нея вървеше непозната старица, която протегна ръце и изплака:
— О, Семли, Семли!
Какво искаше тази побеляла жена? Младата красавица направи крачка назад.
— Коя си ти, господарке?
— Аз съм Дуроса, миличка.
Другата стоеше безмълвна и неподвижна, докато зълва й я прегръщаше и ридаеше, обсипвайки я с въпроси — вярно ли е, че хората-къртици са я пленили и през всичките тези дълги години са я държали омагьосана? Или пък това са били фийа с техните неразгадаеми вълшебства? Дуроса спря да плаче и се отдръпна, за да огледа отново родственицата си.
— Ти си все така млада, Семли. Като в деня, когато ни напусна. И огърлицата е на шията ти…
— Донесох я дар на обичния си съпруг. Къде е той?
— Мъртъв е.
Стройната жена се вцепени, в миг сърцето й сякаш отказа да пулсира. С наведена глава старицата обясни:
— Мъжът ти, моят брат Дурхал, Господарят на Халан, загина в битка преди седем години. Девет години след заминаването ти. Звездните повелители повече не дойдоха. Започнаха се войни с Източните владения, с Лог и Хул-Орен. Дурхал падна прободен от копието на някакъв недорасъл, защото тялото му не беше защитено от здрава броня, а духът му — още по-малко. Той лежи погребан в полята над Оренските блата.
Семли се извърна.
— Тогава отивам при него — промълви тя, докосвайки златния накит, който сега тегнеше върху гърдите й. — Ще му поднеса своя дар.
— Почакай, мила! Тук е дъщерята на Дурхал, твоята дъщеря — ето, погледни я, Халдре Прекрасната!
Това беше същото създание, което бе срещнала най-напред и го изпрати при Дуроса. На цветущото младо лице сияеха тъмносините зеници на Дурхал. Застанала встрани, девойката се взираше с широко отворени очи в тая непозната благородничка, която й беше и майка, и връстница. Еднакви бяха и възрастта им, и златните коси, и красотата. Само Семли изглеждаше малко по-висока, а на гърдите й светеше онзи скъпоценен камък.
— Вземете го, вземете го! Нали за Дурхал и Халдре го донесох чак от края на дългата нощ!
Младата господарка плачеше и тръскаше глава, опитвайки се да смъкне от себе си тежката верижка. Едно рязко дръпване и огърлицата падна на каменните плочи със студен, ясен звън.
— Вземи я, Халдре!
Ридаеща на глас, Семли хукна да бяга — далеч от Халан, през моста и надолу по широките стъпала, устреми се като подгонен звяр към гористия склон на изток и се скри от погледа.
ПЪРВА ЧАСТ
ЗВЕЗДНИЯТ ПОВЕЛИТЕЛ
I
Така завършва началото на легендата и всичко разказано е истина. А сега — няколко факта, които също
