Светът на Роканон

повече?

— Не и с гласовете на приятелите ми. Лешниковозлатистото лице на благородника не изразяваше никакви чувства, когато той изрече:

— Повелителю Роканон, стихията, която ги уби… аз дори не мога да си представя подобно нещо.

— Съюзът на Всички светове държи такова оръжие, за да го използва в бъдещата Война, но не и срещу своите планети.

— Тогава Войната вече е започнала?

— Не мисля. Ядам (ти го познаваше) през цялото време бе на кораба; той би могъл да чуе новините по радиостанцията и веднага да ми ги предаде. Все щеше да има някакво предупреждение. Сигурно става въпрос за въстание срещу Съюза. Когато напуснах Кергелен, на планетата Фарадей назряваше бунт — това бе преди девет слънчеви години.

Те се смълчаха.

— Ами тази чудновата кутия не може ли да се свързва с града Кергелен?

— Не, а дори и да можеше, думите щяха да пътуват дотам осем години и щяха да са нужни още толкова, за да стигне отговорът дотук. — Роканон отвърна с обичайната си любезност, сериозно и простичко, ала в гласа му се долавяше скрита печал. — Навярно си спомняш голямата машина, която ти показах на кораба. Тя е способна да разговаря с други светове без загуба на време. Предполагам, че точно нея са целели да унищожат. За нещастие всичките ми приятели случайно са били на борда в същия час. Без такава машина не бих успял да направя нищо.

— Но ако твоите хора в Кергелен те потърсят оттам и не получат отговор, няма ли да дойдат да видят какво става?

И преди още ученият да отрони дума, Могиен бе разбрал ситуацията:

— Ще дойдат — след осем години…

Докато развеждаше владетеля из космолета на експедицията и му показваше устройството за мигновена връзка, Роканон му разказа и за новия тип транспорт, който умее да осъществява прехода от една звезда до друга за много кратко време.

— Корабът, убил твоите приятели, свръхсветлинен ли е бил? — попита Господарят на Халан.

— Не. На него е имало хора. Врагът е тук, на планетата, в този момент.

Могиен си спомни обясненията на госта, че никое живо същество не може да лети със скорост, по- голяма от онази на светлината, и да оцелее. Подобни апарати се използваха само като безпилотни бомбардировачи, като оръжие, което се появява, нанася удар и изчезва мълниеносно. Доста странна работа, но имаше и нещо още по-странно. Благородникът бе твърдо уверен -корабът, с който дойде Роканон, е трябвало да хвърчи години, за да преодолее бездната между световете, ала за хората на него бяха изтекли едва няколко часа. В град Кергелен край звездата Форосул преди половин век същият тоя пришълец е разговарял със Семли от Халан и й е дал скъпоценния камък „Окото на морето“. Семли, преживяла шестнайсет години само за една нощ, отдавна беше мъртва. Нейната дъщеря Халдре бе вече старица, а синът й Могиен — мъж в разцвета на силите си. И виж ти, отпреде му седеше все още младият Роканон. За него това време беше минало в междузвездни пътувания. Да, много чудно, макар понякога да ставаха и по- необичайни неща.

— Когато майката на майка ми, Семли, прекосявала нощта… — започна Господарят на Халан, после млъкна.

— На нито един от световете не е живяла по-прекрасна жена — прошепна космическият гост и за миг лицето му се проясни.

— Нейните наследници са щастливи да посрещнат в дома си повелителя, отнесъл се така радушно с нея — увери го Могиен. — Но сега искам да те попитам, с какъв кораб е пътувала тя? Дали той още е у хората-къртици? И има ли на него предавател, за да съобщиш на своите съмишленици за врага?

За момент ученият остана като зашеметен, обаче бързо се овладя.

— Не, там липсва подобен предавател. Корабът е даден на людете от глината преди седемдесет години, когато е нямало мигновена връзка. Такова устройство би могло да се сложи едва напоследък, но достъпът до вас от четирийсет и пет години е закрит — благодарение на мене. Защото аз се намесих. След посещението на господарката Семли отидох при моите колеги и им казах: „Какво правим ние на тази планета, за която не знаем нищо? Защо прибираме парите им и ги тъпчем? С кое право?“ Е, ако не се бях обадил тогава, поне от време на време все щяха да се появяват някои от нашите хора и нямаше да бъдете оставени на милостта на враговете…

— Че какво искат от нас тия нашественици? — попита Могиен с нескривано недоумение.

— Вашата планета, предполагам. Земята ви. А навярно и вас самите — като роби. Не знам.

— Да речем, че същият кораб още е у гдемиар и пак може да лети до града Кергелен. Тогава ти би могъл да заминеш с него и да се върнеш при своите.

Звездният повелител го погледна замислен.

— Сигурно — кимна той без въодушевление. Двамата отново замълчаха, сетне Роканон внезапно заговори развълнувано:

— Заради мене твоят народ остана без защита. Аз доведох насам собствените си хора и сега всички те са мъртви. Нямам никакво намерение да бягам за осем години в бъдещето, за да узная после какво се е случило! Чуй ме, господарю Могиен: ако ми помогнеш да се добера на юг до людете от глината, може би ще успея да взема кораба и да го използвам за разузнаване тук, на планетата. Ако пък не съм в състояние да променя програмата му за автоматично управление, поне ще опитам да го изпратя в Кергелен с нужното съобщение. Аз обаче оставам при вас.

— Според легендата Семли е попаднала на този кораб някъде в пещерите на гдемиар край Кириенското море.

— Ще ми дадеш ли един от твоите ветрогони, уважаеми Могиен?

— Да, както и компанията си, стига да искаш.

— Приемам с благодарност!

— Хората-къртици не са особено гостоприемни към самотните посетители — добави халанецът, който не скриваше радостта си.

Дори мисълта за ужасната черна дупка в подножието на планината не можеше да спре непреодолимото желание, което караше ръцете му сами да се протягат към двата дълги меча, окачени на пояса му. Колко време бе изминало от неговия последен набег!

— Дано враговете ни умрат, без да оставят синове! — тържествено произнесе русият господар, вдигайки повторно напълнената чаша.

Роканон, чиито приятели бяха избити без предупреждение в един невъоръжен кораб, не се поколеба и се отзова:

— Да, дано да умрат, без да оставят синове! Той пи с Могиен под жълтото сияние на светилниците и на двете луни във Високата кула на Халан.

II

Вечерта на втория ден от пътуването Роканон беше целият вдървен и обрулен от вятъра, но се бе научил да седи свободно в седлото и да управлява с лекота огромния звяр от оборите на Халан. Сега над него и под него се простираха кристално чистите аленеещи ивици на бавния залез. Ветрогоните летяха високо, за да останат колкото е възможно по-дълго в слънчевата зона — грамадните котки обичаха топлото. Могиен на черния си жребец („Как е по-правилно да се каже, жребец или котарак?“ — чудеше се етнографът) се взираше надолу, търсейки място за почивка: ветрогоните отказваха да хвърчат нощем. Отзад се носеха двама недорасли върху по-дребни бели животни, чиито крила изглеждаха розови в последните лъчи на гигантския Фомалхаут.

— Виж, Звездни повелителю! Ей там!

Звярът на Роканон се задърпа с ръмжене при вида на онова, което сочеше Могаен — някаква малка черна точка летеше ниско над земята пред тях, огласяйки вечерния въздух с далечно бръмчене. Ученият даде знак да се спуснат веднага. Кацнаха на една поляна сред гората.

— Това кораб като твоя ли беше? — попита халанецьт.