същество щеше да има и в бъдеще…

Семли не споделяше със съпруга си своето огорчение. Колкото и да бе добър с нея, Дурхал с присъщата на господарите гордост презираше завистта и суетните желания, а тя се боеше именно от презрението му. Но контактите й с неговата сестра Дуроса бяха по-храбри.

— Някога семейството ми е притежавало безценно съкровище — подхвърли й веднъж Семли. — Тежка златна огърлица с голям син камък… май се казва сапфир?

Дуроса поклати глава, усмихна се — и тя не бе сигурна в названието. Бяха към края на „топлата година“: така северните ангиар наричаха лятото. Всъщност годината имаше осемстотин дни, ала те започваха да смятат месеците наново след всяко равноденствие. За младата красавица този календар беше странен и нелеп — броене, достойно за недораслите. Нейният род западаше, обаче бе по-стар и с по-чиста кръв от семействата на велможите от граничните северозападни области, които твърде лекомислено се кръстосваха с олгиор.

Двете с Дуроса бяха приседнали върху каменния перваз на един прозорец високо в Голямата кула, където се намираха покоите на по-възрастната жена. Рано овдовялата, бездетна благородничка беше дадена за съпруга на Господаря на Халан, брата на баща й. И тъй като това бе брак между роднини, втори и за двамата, изобщо не получи титлата Господарка на Халан, която след време щеше да носи Семли. Но Дуроса седеше с владетеля на Високия трон и заедно с него управляваше имотите му. По-стара от Дурхал, тя обичаше младата му невяста и обожаваше златокосото дребосъче Халдре.

— За този сапфир са платили с всичките богатства, завоювани от моя прадядо Лейнен, когато завладял Южните земи. Помисли си само: парите на цяло кралство за един-единствен кристал! О, той би затъмнил всяка скъпоценност в Халан, дори и ония камъни, наподобяващи яйцата на птицата кооб, с които се кичи братовчедка ти Исар. Толкова бил красив, че даже му дали име — нарекли го „Окото на морето“. Прабаба ми го е носила.

— А ти никога ли не си го виждала? — попита лениво Дуроса, вглеждайки се в зелените планински склонове под тях, където дългото лято пращаше горещите си неуморни ветрове да бродят из горите и да се носят по белите пътища към далечния морски бряг.

— Не, изгубил се е отдавна, преди аз да се родя. Баща ми твърдеше, че бил откраднат още преди Звездните повелители да дойдат в нашите краища. Той не обичаше да разказва за това, но една стара жена от недораслите, която помнеше какви ли не истории, ми е разправяла, че фийа знаят къде е камъкът.

— Ах, как бих искала да ги зърна тези дребосъци! -възкликна Дуроса. — За тях се пее в толкоз песни и се говори в приказките. Защо никога не идват тук, в Западните земи?

— Сигурно е прекалено високо и зимата е много студена. Предпочитат слънцето на топлите долини.

— Ами приличат ли на хората-къртици, тоест гдемиар?

— Въобще не съм виждала тия люде от глината — те обичат да стоят по-далеч от нас някъде на юг. Струва ми се, че имат бяла кожа като недораслите и са доста недодялани. Фийа пък са светлокоси и напомнят деца, обаче са по-тънички и по-умни. Сили небесни, може би те още знаят къде е огърлицата, кой я е откраднал и къде я е скрил! Само си представи, Дуроса — влизам в залата за пиршества на Халан, сядам до моя Дурхал, а на гърдите ми блести богатството на цяло кралство и затъмнявам всички жени, както съпругът ми затъмнява всички мъже!

Дуроса се наведе над детето, което се беше разположило между тях върху проснатата на пода кожа и разглеждаше кафявите пръстчета на краката си.

— Семли е глупава — тихичко му заприпява тя. — Семли, която сияе като падаща звезда, Семли, чийто съпруг не иска друго злато освен онова на косите й…

Русата красавица бе зареяла поглед над зелените летни склонове към далечното море и мълчеше.

Но измина още една година и Звездните повелители дойдоха да събират своите данъци за войната срещу края на света. Този път доведоха и две джуджета от хората-къртици вместо преводачи, а ангиар се почувстваха толкова унижени, че бяха готови да се разбунтуват. После си отиде и друга топла година, Халдре порасна, превърна се в чудесна малка бъбрица. Тогава Семли я заведе пак в облените от слънце покои на Дуроса. Върху раменете на младата жена бе наметнат вехт син плащ, качулката му скриваше косите й.

— Оставям ти Халдре за няколко дни, миличка -каза тя със забързан, делови вид. — Заминавам на юг, в Кириен.

— Да се видиш с баща си?

— По-скоро да открия своето изчезнало наследство. Братовчедите ви от Харгетските владения се присмиват на моя мъж. Дори онзи мелез Парна може да го тормози, защото жена му има атлазена покривка за легло и брилянтена обица, че и три рокли на всичкото отгоре — тая чернокоса повлекана с лице като погача! А съпругата на благородника Дурхал е принудена да кърпи единствената си рокля…

— С кое повече се гордее мъжът ти: със своята половинка или с онова, в което е облечена? Но Семли беше непреклонна.

— Господарите на Халан се превръщат в голтаци в собствените си владения. Отивам, за да донеса зестрата си на моя повелител, както подобава на дама със съответното потекло.

— Семли! Знае ли Дурхал, че заминаваш?

— Достатъчно му е да разбере, че всичко ще свърши благополучно и аз ще се върна читава — отговори младата красавица, после се засмя с жизнерадостния си смях.

Тя се наведе, целуна дъщеря си, след това се обърна и преди Дуроса да изрече и дума, като стремителен повей се втурна по сгрените от слънцето плочи на пода.

Омъжените ангиарски жени никога не пътуват за удоволствие — ето защо Семли не беше напускала Халан от времето на своята сватба. Сега, настанявайки се във високото седло на ветрогона, се почувства пак като момиченце или някогашната буйна девойка, която се носеше със северния вятър на полуобяздени крилати твари над кириенските поля. Животното, с което днес се спускаше от стръмнините на Халан, бе по- породисто. Ивичестата му кожа лъщеше гладко опъната върху кухите, леки кости; зелените очи примижаваха срещу хоризонта, а тънките, но мощни крила се издигаха и прибираха от двете страни на Семли, като ту откриваха, ту скриваха от взора й облаците над нея и хълмовете отдолу.

На третата сутрин тя стигна Кириен и застана отново сред запустелия двор. Баща й беше пил цяла нощ и сега, точно както едно време, утринните лъчи, надничащи през дупките на порутения таван, го дразнеха. При вида на неканената дъщеря неговото раздразнение се усили.

— За какво си дошла? — изръмжа той, хвърляйки й недоволен поглед под подпухналите клепачи. Пламтящите му някога коси бяха изгубили блясъка си и сплъстени сиви кичури стърчаха върху главата му. - Да не би онзи младок от Халан да не се е оженил за тебе, та се прибираш така крадешком?

— Аз наистина съм съпруга на Дурхал. Дойдох за зестрата си, бащице.

Пияницата презрително измърмори, но тя се разсмя тъй мило, че го накара да я погледне пак, макар и навъсен.

— Вярно ли е, че фийа са откраднали огърлицата „Окото на морето“, татко?

— Откъде да знам? Това са разни приказки от едно време. Май че е изчезнала още преди да се родя. Защо ли въобще съм се раждал! Щом толкова искаш да разбереш, питай самите дребосъци. Иди при тях, или пък се върни при мъжа си и ме остави на мира. В Кириен няма място нито за момичета, нито за злато или за каквото и да било от този род. Цялата история в крайна сметка е ей това тук — западналите владения, празните зали. Синовете на Лейнен са мъртви, всичките им съкровища са изгубени. Върви си по пътя, девойко.

Сив и подпухнал като оня неуморен тъкач, който обвива в паяжини запустелите къщи, той се обърна и запрепъва към избата. Там се криеше от дневната светлина.

Повела ивичестия си халански ветрогон, Семли напусна своя някогашен дом и заслиза по стръмния склон, подминавайки селото на недораслите, които я поздравяваха без възторг, но почтително. Продължи нататък през полята и пасищата, където хрупаха огромни полудиви херило със завързани крила, за да стигне до една долина, зелена като боядисана паница и пълна до ръба със слънчев светлик. В дъното се беше сгушило селцето на фийа. Докато младата жена още слизаше, стиснала юздите на звяра, насреща й се спуснаха малки крехки човечета. Те се заливаха от смях, зовящи я със слаби, тънички гласове:

— Добре дошла, Халанска невесто. Господарке на Кириен, Възседнала вятъра, Златокоса Семли!

Наричаха я с прелестни имена и тя ги слушаше с удоволствие, без да обръща внимание на държането

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×