им — дребосъците се смееха винаги, каквото и да кажеха. Самата Семли обичаше да разговаря по този начин. Сега се извисяваше над тях, застанала неподвижно в дългия си плащ, докато нежният вихър на приветствията я обгръщаше от всички страни.
— Поздравявам ви. Светъл народе. Слънчеви чеда, фийа, приятели на хората!
Ето че я поведоха надолу към селото и я вкараха в една от ефирните си къщички, а подире им припкаха миниатюрни дечица. Щом някой фиан пораснеше, възрастта му вече не можеше да се определи. Трудно й беше дори да ги различава помежду им и да бъде сигурна, че говори все със същия събеседник, докато те пърхаха наблизо като пеперуди около свещ. Оставаше обаче впечатлението, че към нея се обръща само един от тях. Другите хранеха или милваха ветрогона й, носеха й вода да пийне и купи с плод от градинките си, засадени с дребни овошки.
— Никога фийа не са крали огърлицата на кириенските владетели! — възкликна човечето. — За какво ни е притрябвала такава скъпоценност, господарке? Стига ни слънчевата светлина през топлата година, а пък през студената — споменът за нея. Жълтите плодове, жълтите листа в края на лятото, яркото злато на косите ти, кириенска господарке. Друго злато не притежаваме…
— Тогава я е задигнал някой от недораслите? Пак звънна тихият смях и дълго не спря.
— Кой от тях би посмял да го стори? О, гостенке от Халан, никой смъртен няма представа как е откраднат големият камък: нито вие, нито олгиор, нито фийа. Никой от Седемте народа… Само мъртвите навярно знаят
— Хората-къртици ли?
Нов изблик на смях, по-силен и напрегнат.
— Седни с нас, Семли, Златокоске, завърнала се тук от севера.
Тя се съгласи да похапнат заедно и нейната приветливост им бе така приятна, както на нея — тяхното гостоприемство. Ала щом я чуха да повтаря, че ще иде при хората-къртици да търси наследството си, смеховете им затихнаха. И малко по малко кръгът наоколо оредя. Накрая до красавицата остана само един фиан — може би онзи, с когото беше говорила, преди да седнат на трапезата.
— Не ходи при людете от глината, Семли — каза той. За миг сърцето й се сви. Дребният домакин вдигна ръка и бавно закри очите си. Около тях притъмня. Плодовете в блюдото добиха пепеляв цвят, пълните с бистра вода чаши се опразниха.
— В планините на далечната земя пътищата на фийа и гдемиар са се разделили. Станало е много, много отдавна — изрече крехкото кротко човече. — Още по-рано сме били едно цяло. Те са това, което ни липсва на нас. Помисли за слънчевата светлина, за тревата и за дърветата, дето носят плод, Семли; помисли, че не всички пътеки, водещи надолу, могат да те изведат и нагоре.
Събеседникът й се засмя тихо и се поклони.
На излизане от селото тя възседна шарения си ветрогон и отвръщайки на прощалните възгласи, се издигна в следобедния вятър. Скоро полетя на югозапад към пещерите по скалистите брегове на Кириенското море.
Боеше се, че ще трябва да слезе дълбоко в тези подземни тунели, за да търси людете, които са й нужни — беше чувала, че хората-къртици никога не излизат от пещерите си на дневна светлина и се плашат дори от Голямата звезда и луните.
Полетът продължи дълго.
Един път тя се спусна на земята, та да може животното да си хване някой дървесен плъх, докато самата Семли похапне малко хляб от запасите в дисагите на седлото. Залците вече бяха корави и имаха лек привкус на кожа, ала все още пазеха аромата на дома. За миг, дъвчейки сред самотата на горската поляна, тя долови тих глас и видя Дурхал, обърнат към нея в сиянието на свещите в Халан. Остана за минутка така, бленуваща наяве за това силно и енергично младежко лице, и си представяше какво ще му каже, щом се върне вкъщи със съкровището на цяло кралство върху гърдите си: „Исках да ти поднеса дар, достоен за моя съпруг, драги повелителю!“
Трябваше да бърза и се насочи към морския бряг, но когато го стигна, слънцето бе залязло, а Голямата звезда заедно с него се беше спуснала към хоризонта. От запад излезе коварен вятър — рязък, поривист и изменчив; звярът скоро се умори от неравната борба. Тя реши да кацнат на пясъчната ивица. В мига, в който стъпиха там, животното прибра крила и подви пухкави лапи под себе си с гръмко мъркане. Семли застана до него, придържайки плаща си под брадичката. Погали го по главата. Ветрогонът шавна с уши, като продължи да издава доволни звуци. Козината му беше уютна и топла под нейната длан, обаче погледът й срещаше само сиво небе с безформени тъмни облаци, оловно море, черен пясък. И тогава по брега притича ниска, смътна сянка, след нея още една, после се появиха и други… Съществата приклякваха, сетне пак хукваха и отново спираха на място.
Жената им извика. До този момент те сякаш не я виждаха, но сега мигновено я обкръжиха, като гледаха да стоят по-далече от ветрогона. Той беше престанал да мърка, а козината му настръхна под пръстите на Семли. Тя стисна плътно юздата, доволна, че си води закрилник, ала в същото време се опасяваше, че животното може да даде воля на свирепия си нрав. Странните хора стояха безмълвни и я наблюдаваха, стъпили здраво с яките си боси крака върху пясъка. Нямаше начин да не ги познае — имаха ръста на фийа и във всичко останало напомняха тъмна сянка на веселите човечета с жизнерадостния смях. Голи, четвъртити, тромави, с редки черни коси и сивкавобяла кожа, която лъщеше като бледата повърхност на личинка; очите сякаш от камък.
— Вие ли сте людете от глината?
— Ние сме гдемиар — народът, властващ над Нощното царство.
Гласът бе неочаквано силен и дълбок и прозвуча с гръмко самохвалство в соления, ветровит здрач, но както и при фийа, жената не можеше да определи кой от тях говори.
— Приветствам ви, о, Владетели на нощта! Аз съм Семли от Кириен, съпруга на Дурхал от Халан. Дойдох при вас да диря наследството си — огърлицата, наречена „Окото на морето“, която е изгубена преди много години.
— Че защо я търсиш насам, дъще на ангиар? Тук има единствено мрак, пясък и сол.
— Защото в дълбините се знае кое къде е изчезнало — отвърна гостенката, готова веднага да премери остроумието си с тях — и златото, дето идва от земята, намира обратния път към нея. Казват, че понякога сътвореното от нечии ръце се връща при създателя си.
Беше просто догадка, обаче Семли явно улучи в целта.
— Вярно е, че познаваме огърлицата „Окото на морето“, ала само по име. Тя е изработена в тези пещери преди доста години и е продадена на ангиар. А синият камък е добит от нашите родственици на изток. Но това е много стара приказка, чуждоземна дъще.
— Мога ли да я чуя там, където я разправят? Ниските набити човечета не отговориха веднага, сякаш се двоумяха. Сивият вятър се вихреше над пясъка, който стана още по-тъмен, докато Голямата звезда потъваше във вълните. Шумът на морето ту притихваше, ту се засилваше. Плътният глас отново подхвана:
— Да, ангиарска господарке. Ти ще влезеш в Дълбоките зали. Последвай ни.
В тона се прокрадваше нещо ново, угодническо. Семли предпочете да не му обръща внимание. Тя сподири хората-къртици през пясъците, стиснала здраво юздата на своя ветрогон с острите си нокти.
Пред входа на пещерата, зейнал като беззъба, широко раззината уста, издишаща горещо зловоние, някакъв гдем изрече:
— Летящият звяр не може да влезе.
— Може — сопна се гостенката.
— Не може! — отсякоха четвъртитите човечета.
— Напротив! Не искам да го оставя тук. Той не е мой, за да разполагам с него. Докато държа юздата му, няма да ви стори нищо.
— О, не! — повториха дълбоките гласове, но се намесиха и други: — Впрочем както желаеш…
След миг колебание дребосъците продължиха пътя си. Отверстието на пещерата сякаш се захлопна зад тях и ги погълна, толкова гъст бе мракът под каменните грамади. Хората-къртици вървяха един по един, а Семли беше най-отзад.
Ето че в тунела изсветля; от тавана висеше кълбо, разпръскващо слабо бяло сияние. Нататък имаше
