Светът на Роканон

Разнесе се глас — много по-слаб, отдалечен, засилващ се или утихващ, заглушаван от смущенията, Сега обаче бе преминал на галактическия език:

— Номер шест, обадете се! Номер шест, обадете се! Говори Фойер. Обадете се. Номер шест!

След безкрайни повторения и паузи гласът продължи:

— Тук Петък… Не, тук е Петък… Говори Фойер. Чувате ли ме. Номер шест? Свръхсветлинните кораби пристигат утре и ми трябва пълен доклад за обшивките „седем-пет“ плюс мрежите. Оставете на Източния отряд плановете за всяване на ужас. Разбрахте ли ме, Номер шест? Утре ще се свържем с Базата по ансибъла. Искам незабавно информацията за обшивките. Модел „седем-пет“. Не е нужно…

Тембърът се изгуби в бъркотията от космически шумове, а когато се появи отново, можеха да се доловят само отделни думи и откъслечни фрази. В продължение на десет минути се чуваше единствено това — смущения, паузи, случайни думички, — после в тази суматоха изведнъж се вряза някой по-близък, който бързо говореше нещо на същия непознат език, прозвучал по-рано. Съобщението сякаш нямаше край. Неподвижен, с ръка върху наръчника, ученият бе застинал и слушаше. Не мърдаше и Кио, седнал в сянката в другия край на стаята. Гласът изреди две двойки числа, като скоро ги повтори. Роканон пак долови познатия му термин за градуси. Той чевръсто отвори бележника си и записа цифрите. Без да престава да слуша, намери в справочника картата на Фомалхаут II.

Записаните от него числа бяха 28° 28’ — 121° 40’. Ами ако това бяха пространствени координати?… Етнографът постоя замислен над шарената карта, докосвайки дваж-триж с връхчето на молива си някаква точка в открито море. Сетне проследи варианта 121 градуса западна дължина и 28 градуса северна ширина. Сега моливът сочеше (откъм южната й страна) подножието на планинска верига, пресичаща приблизително по средата Югозападния континент. Роканон мълчаливо се вглеждаше в географското пособие. Предавателят не издаваше звук.

— Звездни повелителю…

— Мисля, че вече знам къде са. Може би знам… И имат апарат за мигновена връзка. — Той вдигна глава и се взря в Кио с невиждащ поглед, после отново насочи вниманието си към картата. — Е, стига наистина да са там… Само да успея да се добера до тях и да разстроя плановете им! Ако можех да изпратя поне едно съобщение по тяхната радиостанция до Съюза. Ако можех…

Картата на Югозападния материк бе изработена с помощта на въздушни снимки и от вътрешната страна на бреговата линия липсваха обекти освен планините и по-големите реки. Оставаха стотици километри неизвестност, огромни бели петна. И целта, за която човек само да гадае…

— Не, не мога да стоя със скръстени ръце! — заяви Роканон.

Пак изправи глава, за да срещне отново ясния, неразбиращ поглед на малкия фиан. Стана и закрачи напред-назад по застлания с каменни плочи под. Радиостанцията пращеше и съскаше.

Имаше едно-единствено преимущество: врагът не подозираше за съществуването му, нито го очакваше. Пришълците смятаха, че планетата е изцяло в техни ръце. Но с това предимствата му се изчерпваха.

— Добре ще е да използвам срещу нападателите собственото им оръжие! — каза той. — Какво пък, ще се опитам да ги открия — някъде на юг… Моите хора също бяха избити от тях, Кио, не само твоите. И двамата сме самотни и говорим на чужд език. Много ще се радвам, ако дойдеш с мене.

Ученият не знаеше кое го накара да изрече тези думи.

Сянка от усмивка пробягна по лицето на човечето. То вдигна високо ръце. Пламъчетата на стенните светилници се наклониха, заподскачаха, промениха формата си.

— Предсказанието гласи, че Странникът ще си избере спътници — промълви Кио. — За известно време.

— Странникът ли? — повтори Роканон, но този път не получи отговор.

III

Владетелката на замъка бавно прекоси Голямата зала, а широките й поли шумоляха по каменния под. Годините бяха придали на кафявата й кожа онзи дълбок тъмен цвят, който можеше да се види по старите стенописи; разкошните някога златисти коси бяха побелели. И все пак красотата на много поколения благородници още не бе напуснала възрастната дама. Етнографът се поклони и я поздрави според обичая на нейния народ:

— Приветствам те. Господарке на Халан, дъще на Дурхал, Прекрасна Халдре!

— Привет на Роканон, нашия гост! — отвърна тя, отправяйки му спокоен поглед от висотата на ръста си. Както повечето жени на ангиар — и всички мъже без изключение, — Халдре беше доста по-едра от него. — Кажи ми, защо заминаваш на юг?

Старицата полека се насочи към другия край на залата, а пришълецът тръгна редом с нея. Мрак обгръщаше каменните стени, от тях се спускаха тъмни драперии и студената утринна светлина падаше косо през високите прозорци, приютени под черните греди на тавана.

— Отивам да търся враговете си, господарке.

— Ами когато ги намериш?

— Надявам се да вляза в техния… замък и да използвам… да използвам машината, която предава съобщения, за да кажа на Съюза, че противникът е на тази планета. Той се е приютил тук и ще бъде особено трудно да го открият — има толкова много светове, също като пясъка по морския бряг. Но неприятелите трябва да бъдат намерени на всяка цена. Те вече са причинили немалко зло при вас, може да сторят още по-лоши злини на други планети.

Халдре кимна.

— Вярно ли е, че искаш да тръгнеш почти сам, едва с няколко души?

— Да, господарке. Пътят е дълъг, ще се наложи да прекосим морето. Тяхното могъщество е толкоз голямо че мога да му се противопоставя само с хитрост.

— О, ще ти трябва нещо повече от хитрост, Звездни повелителю — рече старата жена. — Ще ти дам четирима верни слуги от недораслите, ако това ти се вижда достатъчно, два товарни и шест ездитни ветрогона… И малко сребро, в случай че варварите в чуждите земи поискат да им плащате за подслона — ти и моят син Могиен.

— Той ще дойде с мене? Даровете ти са щедри, уважаема господарке, но този е най-щедрият!

За миг тя спря върху лицето му печалния си, ала твърд поглед.

— Радвам се, че това ти доставя удоволствие, гостенино. — Халдре отново тръгна бавно редом с него. — Могиен жадува да поеме с теб — привързаността му и любовта към приключенията го зоват да те последва, а и ти, великият повелител, запътил се да срещне страшна опасност, също жадуваш момъкът да те придружи. Сигурно така му е писано. Но аз искам да ти кажа тук, в Голямата зала на Халан: запомни думите ми и не се бой, че ще те упрекна, когато се видим пак… Не вярвам, че Могиен ще се върне заедно с тебе.

— Чакай! Та той е наследник на Халан, господарке! Тя пристъпваше мълчаливо към дъното на залата. Под един потъмнял от времето гоблен, където крилати великани се сражаваха със светлокоси мъже, се обърна и най-сетне заговори.

— Нашият народ ще си намери други наследници. — Гласът й бе спокоен и изпълнен с горчивина. — Вие, Звездните повелители, отново сте сред нас и пак ни носите своите обичаи и войни. Реохан се превърна в прах. Ами колко дълго ще просъществува Халан? Целият ни свят сега е нищожна песъчинка на брега на нощта. Всичко се променя, обаче аз все още съм сигурна в едно: над моя род е надвиснала черна сянка. Майка ми, която ти познаваше, в безумието си изчезна някъде из горите. Татко беше убит в битка, съпругът ми падна от ръката на предател, а когато добих син, духът ми скърбеше в радостта, предчувствайки, че животът му ще бъде кратък. Виж, той не тъгува -потомъкът на ангиар, който носи два меча! Но моята участ сред този мрак е да управлявам сама западащите ни владения, да живея, да живея, да надживея всички тях… — Жената замълча. — Може би ще са ти нужни повече съкровища от ония, които аз съм в състояние да ти дам, за да спасиш главата си, докато следваш своя път. Вземи това. Дарявам го на тебе, Роканон, не на Могиен. За теб няма тъма в тази скъпоценност. Нали някога е била твоя — там, в града отвъд нощта? За нас тя винаги е представлявала бреме и сянка. Прибери си я обратно, пришълецо; използвай я като откуп или подарък.

Хаддре свали от шията си златната огърлица с големия сапфир, струвала живота на майка й, и я