дързост…
— Не! — отсече етнографът. — Да държат под око людете от глината — така става; врагът може да ги подкупи. Но не искам на съвестта ми да тежи нарушаването на обичаите, та дори и война. Просто е безсмислено. Във времена като тези съдбата на един отделен човек е без значение, друже.
— Ако това няма значение — вдигна смуглото си лице благородникът, — тогава кое е важно?
— Повелители мои — прекъсна ги стройният млад слуга Яхан, — там зад дърветата се крие някой.
И младежът показа към отсрещния бряг, където сред тъмните ели се мяркаше пъстро петно.
— Ами че това са фийа! — възкликна Могиен. — Погледни животните.
Четирите огромни крилати звяра бяха наострили уши и гледаха в същата посока.
— Аз, Господарят на Халан, ще дойда при фийа по пътеката на приятелството! — звънна гласът му над широката плитка река, шумна и игрива.
Не след дълго отвъд нея — там, където под дърветата сянката и светлината се смесваха, се появи малък силует. От слънчевите зайчета, подскачащи върху него, той ту просветваше, ту гаснеше и оставяше впечатлението, че танцува. Докато фигурката се приближаваше насам, Роканон имаше чувството, че тя се движи по повърхността на водата: така свободно прекосяваше фианът веселата, окъпана от лъчи река. Ивичестият ветрогон стана и се запъти към брега, стъпвайки меко и безшумно с едрите си, леки като перушина лапи. Когато човечето излезе на сушата, грамадното животно наведе глава, а дребосъкът го почеса зад пухкавите шарени уши. После се насочи към хората.
— Приветствам те, Могиен, Господарю на Халан, Златокос меченосецо!
Гласът беше тъпичък и нежен сякаш на малко дете, такава беше и дребната крехка фигурка, но лицето не бе детско.
За миг двете светли, огромни, удивителни очи се спряха върху Роканон.
— Привет и на тебе, Звездни повелителю, гостуващ на Халан, Страннико!
— Фийа знаят всички имена и новости — каза Могиен с усмивка; ала ситното човече не се усмихна в отговор. Дори и етнографът, който за кратко бе посетил едно от селата им с изследователската група, беше поразен.
— О, Звездни пришълецо — произнесе нежният треперещ гласец, — кой лети на крилатите кораби и убива?
— Убива?! Кого — твоите съплеменници ли?
— Цялото ми село — въздъхна джуджето. — Аз пасях стадото из хълмовете. Чух в главата си как моите хора викат за помощ и тръгнах нататък, а горките горяха в пламъци и пищяха. Наблизо заварих два кораба с крила, които се въртяха. Те плюеха огън. Сега съм сам и трябва да говоря на глас. Там, където долавях в ума си мислите на своите близки, днес има само пепел и безмълвие. Защо стана така, господари мои?
Той гледаше ту Роканон, ту Могиен, но и двамата мълчаха. Фианът се преви, сякаш бе смъртно ранен, сгърчи се на земята и скри лице.
Халанецът стоеше над него, разтреперан от гняв, с ръце върху дръжките на мечовете.
— Заклевам се да отмъстя на звездните чужденци, причинили зло на малкия народ! Как е възможно, Роканон?! Фийа нямат оръжие, нямат богатства, нямат врагове! Погледни го; всичките му хора са мъртви - онези, с които общуваше без слова, неговите близки. Никой фиан не може да живее сам. Без тях той ще умре. За какво са унищожили рода му?
— За да покажат силата си — дрезгаво изрече ученият. — Да го вземем с нас в Халан, Могиен.
Едрият рус господар коленичи до свитата фигурка.
— Приятелю на хората, ела с мене. Аз не умея да разговарям с тебе с мисли както твоите съплеменници, но и думите, дето се произнасят на глас, невинаги са просто празен звук.
Те възседнаха мълчаливо животните (човечето яздеше като дете на високото седло пред Могиен) и четирите ветрогона се издигнаха във въздуха. Южният вятър, примесен с дъждовни капки, духаше в гърба им, улеснявайки техния полет. Късно на следващия ден Роканон съзря между размаханите крила на грифона мраморното стълбище, изкачващо обраслия с гора склон, Моста над бездната, съединил двата зелени края на пропастта, и кулите на Халан, открояващи се сред заревото на бавния залез.
В двора веднага ги наобиколиха светлокоси благородници и тъмнокоси слуги, които побързаха да им съобщят новините. Реохан, най-близкият до тях замък в източна посока, беше опожарен, а хората му — избити. И този път нападателите дошли с два хеликоптера: няколко души, въоръжени с лазерни пистолети. Воините и селяните от Реохан били унищожени още преди да си извадят мечовете. Сега жителите на Халан едва сдържаха своя гняв. Когато видяха човечето, яздещо пред младия им господар, и чуха историята му, към това чувство се прибави и някакъв благоговеен ужас. Мнозина, прекарали живота си в тази най-северна крепост на ангиар, никога не бяха зървали фийа, но добре ги познаваха от сказанията и помнеха древната забрана, която ги пазеше. Покушението над една от собствените им твърдини, колкото и кърваво да бе, напълно се вписваше в представите им за света (нали бяха воини?), ала изтребването на джуджетата беше светотатство за тях. Яростта и възмущението от такова потъпкване на старинния обичай бяха безгранични.
Късно вечерта от стаята си в кулата Роканон долови шум откъм Голямата зала, където се бяха събрали всички халански благородници. Клетвите им да унищожат врага и целия му презрян род се изливаха в поток от метафори и ураган от хиперболи — ангиар бяха ненадминати самохвалковци, отмъстителни, самонадеяни, упорити и невежи. В диалектите им нямаше първо лице на глагола „не мога“. В техните легенди се говореше за герои, но не и за богове.
Изведнъж нечий глас, прозвучал съвсем наблизо, заглуши далечния тътен откъм Голямата зала. От изненада ръката на Роканон трепна върху бутона за настройка. Най-сетне бе уловил честотата на неприятеля! Някакъв непознат тембър гърмеше на неизвестен език. Щеше да бъде прекалено добър късмет, ако врагът използва галактическия жаргон — на планетите от Съюза се употребяваха стотици хиляди наречия, без да се смятат отчасти проучените светове като Фомалхаут II и още неизследваните. Гласът започна да изброява поредица от числа; разбираше ги, понеже звучаха на езика на цивилизацията от съзвездието Кит, надарена с изключителни математически способности. Постиженията й в тази област бяха намерили широко разпространение сред всички съюзни планети, а оттам бе тръгнало и използването на нейните цифри. Етнографът слушаше напрегнато, но успяваше да долови само аритметическите символи.
Ето че гласът изчезна така внезапно, както се беше появил. След него остана единствено пращенето на статичното електричество.
Роканон хвърли поглед към далечния край на стаята където върху пода до прозореца седеше с кръстосани крака малкият им спътник от народа фийа.
— Това бе врагът, Кио.
Лицето на дребосъка не изразяваше нищо.
— Хей, Кио! — продължи Роканон (ангиар се обръщаха към тях с названието на селото, в което живееха: никой не можеше да каже дали фийа изобщо притежават лични имена). — Ами ако се напрегнеш, би ли успял да доловиш мислите на врага?
— Не, повелителю — смирено се отзова човечето.
— А можеш ли да чуеш хората от твоята раса, които са в други села?
— Донякъде. Ако съжителствах с тях, тогава може би… Понякога ние наистина отиваме да живеем в друго село. Говори се даже, че в древността нашето племе и гдемиар са общували помежду си като един народ, ала това е било много отдавна. Разправят още…
Тук Кио замълча.
— Твоите хора и людете от глината действително имат общ произход, макар сега пътищата ви да са разделени. Какво искаше да кажеш преди малко, Кио?
— Разправят, че някога в планините на юг, където цялата природа е сива, обитавали онези, които умеели да говорят наум с всички живи твари. Те, Старите, Най-древните, можели да чуват всякакви мисли… Но ние сме слезли от високото, за да се установим в долините и пещерите, и сме загубили спомена за оня труден живот.
Роканон се концентрира. На юг от Халан чак до морето липсваха планини. Той се надигна да вземе своя „Наръчник за Галактически район 8“, където имаше карти, ала в този миг го спря радиостанцията. Апаратът продължаваше да пращи на същата честота.
