предречени от учените на Земята още преди толкова много години. Хуманоидите бяха откраднали и разработили идеята, а после бяха нарекли това ансибъл, та никой да не се досети, че то е едно просто устройство за незабавен контакт.
Но най-лошо от всичко на съвещанието беше онзи психопат Любоф, който се разпени и разциври, пък и полковник Донг го остави да се вихри и обижда не само Дейвидсън и щаба, но и цялата колония. И през цялото това време двамата иноземци — малката сива маймуна и големият бял педал — седяха, хилеха се, и направо се подиграваха с хората.
Лошо беше наистина и нищо не се бе изменило към по-добро откакто „Шакълтън“ си замина. Той нямаше нищо против да го изпратят в Ню Ява, лагер ръководен от майор Мухамед. Полковникът трябваше да го научи на дисциплина. Старото Куку можеше всъщност дори да е щастлив от огнения рейд, който беше предприел на остров Смит, но рейдът така или иначе си оставаше нарушение на дисциплината и той трябваше да порицае Дейвидсън по някакъв начин. Добре де, такива са правилата на играта. Но това, което не беше по правилата, излизаше от прекалено порасналия телевизор, наречен „ансибъл“. Малкият метален бог на щаба. Заповеди от Бюрото по колониалната администрация в Карачи: „Ограничете контактите между земяни и атшияни до случаи поискани или подготвени от атшияните“. Та с други думи, не можеш да влезеш в бърлога на хори и да си подбереш работна ръка. „Не се препоръчва наемането на доброволна работна ръка. Наемането на насилствено докарани работници се забранява“. И други такива.
А как, по дяволите, да свършат цялата работа? Искаше ли Земята този дървен материал или не го искаше? Продължаваха да изпращат робоуправляемите товарни кораби на Ню Таити, нали така? По четири на година! И всеки носеше обратно на майката Земя първокласен дървен материал за около трийсет милиона нови долара. Естествено на хората от отдел „Развитие“ тези милиони им трябваха. Те бяха бизнесмени. Посланията не идваха от тях, всеки глупак би могъл да разбере това.
„Колониалният статут на Свят 41…“ — Защо вече не го наричаха Ню Таити? — „трябва да бъде обследван. Докато се приеме решението по него, колонистите трябва да проявяват изключително внимание към взаимоотношенията си с местните жители… Употребата на оръжие от какъвто и да било вид, освен дребните преносими единици използвани за защита, се забранява напълно“ — също като на Земята, с тази разлика, че там човек вече и не можеше да носи и лично оръжие. Но какъв, по дяволите, беше смисълът да се идва на разстояние от двайсет и седем светлинни години в един свят на границата на овладяното пространство, за да ти кажат — никакви оръжия, никакъв напалм, никакви бомби, нищо, нищо, просто да си седим като добри момченца и да позволяваме на хорите да ни плюят в лицата и да ни пеят песнички, а после да ни изкормват, да изгарят лагерите ни, но недейте да причинявате никакво зло на готините малки зелени юнаци, много ви моля.
„Горещо се препоръчва политика на избягване на контакти. Политиката на агресия и наказателни акции е абсолютно недопустима“.
Всъщност такъв беше смисълът на всички съобщения и всеки глупак би могъл да познае, че те не идваха от колониалната администрация. Не биха могли да се променят толкова за трийсет години. Хората там бяха практични, бяха реалисти и знаеха какъв е животът на пограничните планети. Съвсем ясно беше за всеки, който не е откачил от гео-шока, че тези ансибълни послания бяха фалшиви. Те можеха да бъдат вградени в самата машина — просто поредица отговори на въпроси с широк порядък на вероятност, селектирани от компютър. Инженерите казаха, че биха забелязали това. И така да е. В такъв случай това чудо се свързваше незабавно с друг свят, но този свят не беше Земята.
Абсолютно изключено!
От другата страна на този канал не стояха хора, за да изпращат известията, а някакви извънземни хуманоиди, вероятно сетийци, защото машината беше тяхно изобретение, а те се пишеха много хитри дяволи — бяха от онзи тип, който би посегнал към междузвездното надмощие, а хаиняните сигурно бяха в заговор с тях. Всички тези сърцераздирателни глупости в така наречените директиви звучаха съвсем по хаински. Трудно беше да се разгадаят оттук далечните цели на извънземните, те вероятно включваха отслабването на Земното правителство, ограничаването му чрез тази история „Общността на сватовете?“, докато извънземните станеха достатъчно силни, за да организират въоръжено завземане на властта. Но плановете им за Ню Таити бяха съвсем ясни. Те просто щяха да оставят хорите да унищожават хората вместо тях. Просто завръзваха ръцете на хората с разни ансибълни „директиви“ и клането можеше да започне. Хуманоиди помагат на хуманоиди, гарван гарвану…
А полковник Донг бе преглътнал всичко. Той възнамеряваше да изпълнява заповедите, дори беше казал така на Дейвидсън:
— Имам намерение да изпълнявам заповедите на Щаба от Земята и за Бога, Дон, ти по същия начин ще изпълняваш моите, а на Ню Ява ще изпълняваш заповедите на майор Мухамед.
Тъп си беше Старото Куку, но той харесваше Дейвидсън и самият Дейвидсън го харесваше. Ако ставаше въпрос да се предаде човешката раса на някаква извънземна конспирация, той нямаше да може да изпълнява заповедите му, но все още изпитваше нещо като жал към стария воин. Глупак, наистина, но предан и смел. Не роден изменник като този хленчещ и пелтечещ позьор Любоф. И само един човек още да убиеха хорите, той се надяваше това да бъде Радж Любоф, с цялата му любов към чуждоземците.
Някои хора, особено азиатските и индуските типове, всъщност са си родени изменници. Не всички, но повечето. Други определени хора са си родени победители. Просто така си бяха направени, както да речем потомците на евроафриканците или хората с добра физика. Не би си преписал заслуга за това. Ако можеше да спаси мъжете и жените на Ню Таити, щеше да го направи. Ако не можеше, поне щеше да се опита. В това се заключаваше същността на въпроса.
Проблемът с жените ставаше мъчителен. Бяха изтеглили десетте „кучки“ след гастрол на Ню Ява, а още не им бе изпратена нито една нова от Центравил. Още не е безопасно — блееха от Щаба. Трудно им беше на момчетата в трите лагера. Какво очакваха да правят лагерниците при забраната да се докосват до Женските хори, а истинските жени да остават за копелетата, които имаха късмета да са в Централ? Щеше да се възбуди страхотно недоволство. Но това не можеше да продължава дълго, цялата ситуация беше прекалено ненормална, за да остане стабилна. Ако не започнеха да връщат нещата към редовните отношения, след като „Шакълтън“ си беше заминал, капитан Дейвидсън ще трябва да се постарае малко повече, за да върне всичко в нормално състояние.
Същата сутрин, когато напусна Централ, цялата работна колония от хори била освободена. Дръпнали една благородна реч на пиджин — наречието, което те разбираха, — отворили портите и пуснали всички питомни хори — носачи, копачи, готвачи, чистачи, прислужници, прислужнички — до един. Нито един не останал. Някои от тях бяха живели с господарите си от самото начало на колонията, четири земни години.
Но те не знаеха какво е вярност. Кучета да бяха или шимпанзета, щяха да останат. Тези неща не бяха развити дотолкова, не бяха нищо повече от змии или плъхове, с достатъчно ум само да се обърнат и да те ухапят веднага щом ги пуснеш от клетката.
Съвсем беше изкуфял Донг, след като пусна всички хори съвсем наблизо. А най-доброто решение би било да ги изхвърли на остров Смит и да ги остави там да умрат от глад. Но паниката на Донг, причинена от двамата хуманоиди и тяхната говореща кутийка, все още не беше преминала. Така че ако дивите хори на Централ имаха намерение да имитират клането в лагера Смит, вече си имаха наистина много подходящо подкрепление — хорите, които знаеха разположението на целия град, познаваха неговото ежедневие, можеха да посочат оръжейните складове и местата на охраната им и всичко останало. За евентуалното опожаряване на Центравил щабът можеше да вини само себе си. Те просто щяха да са си го заслужили — затова, че се бяха оставили изменниците да ги подведат, затова че бяха послушни хуманоиди и бяха пренебрегнали съветите на хора, които знаеха много добре какво представляват хорите.
Никой от тези юнаци в щаба не беше преживял като него онова завръщане в лагера, горящите останки и тлеещите трупове. И трупът на Ок, там където бяха изклали дървосекачите, който лежеше с по една стрела забодена във всяко от двете му очи, като някакво странно насекомо с антени протегнати във въздуха. Мили Боже, това видение го преследваше постоянно.
Едно нещо обаче, каквото и да нареждаха фалшивите директиви, с което момчетата от Централ нямаше да се съгласят, беше да сведат оръжието си до „леко преносимо въоръжение“. Техни бяха огнеметите и картечниците. Шестнайсетте малки хоптера бяха въоръжени с картечници и бяха много удобни за пускане на кутиите с огнено желе. Петте големи хоптера бяха тежко въоръжени, но те нямаха нужда от тях. Достатъчно
