няма да се подчиняват хората от съседното село, а в никакъв случай всички хора в целия свят, по едно и също време.
— Така е, защото вие нямате едно единно правителство, но ние го имаме сега и аз те уверявам, че неговите заповеди се изпълняват от всички и веднага. Но всъщност, струва ми се — поне по историите, които ми бяха разказани от колонистите тук, че ти се издал една заповед, Селвър, и на нея са се подчинили всички, на всички острови тук и веднага. Как успя да постигнеш това?
— По онова време аз бях бог. — каза без каквото и да е вълнение Селвър.
След като командирът си отиде, дойде високият бял мъж и попита дали може да седне в сянката на дървото. Той беше по-внимателен и наистина много умен. Селвър изпитваше някакво неудобство в негово присъствие. Също като Любоф, този човек можеше да бъде нежен, можеше да разбира и самият той да остава абсолютно неразбран. Защото и най-милият от тях беше някак далечен, недосегаем, също като най-жестокият. Ето защо присъствието на Любоф в ума му продължаваше да е болезнено, докато сънищата, в които виждаше и докосваше мъртвата си жена Тийле, бяха безценни, изпълнени със спокойствие.
— Когато бях тук преди — каза Лепенън, — аз се срещах с този човек — Радж Любоф. Нямах голяма възможност да разговарям с него, но си спомням какво каза. Имах време да прочета някои от неговите проучвания за твоя народ. Неговите произведения, както казваш ти. До голяма степен благодарение на тези произведения сега Атши е освободен от Земната колония. На тази свобода, предполагам, е посветил живота си Любоф. Ти, като негов приятел, ще разбереш, че дори смъртта не му попречи да достигне своята цел, да довърши своето пътуване.
Селвър продължи да седи без да промълви нито дума. Неспокойството в съзнанието му се превърна в страх. Този човек говореше като велик съновидец. Той въобще не му отговори.
— Дали ще ми кажеш едно нещо, Селвър, ако въпросът ми, разбира се, не те обижда. След това няма да питам нищо друго… Имало е избиване в лагера Смит, след това на това място — Ешсен, и накрая в лагера на Ню Ява, където Дейвидсън е водил група бунтовници. Това е било всичко, оттогава не е имало нищо такова… Истина ли е? Не е ли имало повече убийства?
— Аз не съм убил Дейвидсън…
— Това не е от значение — каза Лепенън, без да схване значението на думите му. Селвър искаше да каже, че Дейвидсън не е мъртъв, а Лепенън си помисли, че Дейвидсън е бил убит от някой друг. Успокоен, че и юменът може да сгреши, Селвър не го поправи.
— Значи не е имало повече убийства, така ли?!
— Нито едно. Те ще ви кажат — отвърна Селвър и кимна към полковника и Госи.
— Имам предвид — между вашите хора. Атшияни да са убивали атшияни?
Селвър мълчеше. Вдигна поглед към Лепенън, към странното лице, бяло като маската на Ясеновия дух, което се промени, когато очите им се срещнаха.
— Понякога пристига някой бог — каза Селвър. — Той носи със себе си нов начин, по който се вършат нещата, или нещо ново, което може да се прави. Нов начин, по който да се пее. Или нов вид смърт. Той ни донася това през моста между съновремието и световремието. И след като направи това, то вече е направено. Не могат да се правят неща, които съществуват в света и да се изпращат отново в съня, да се задържат вътре в съня чрез прегради и преструвки. Това е ненормалност. Което е, то е! Няма никакъв смисъл да се преструваме сега, че не знаем как да се избиваме един друг.
Лепенън положи дългата си ръка върху ръката на Селвър толкова бързо и нежно, че Селвър прие докосването сякаш това не бе ръка на чуждоземец. Ясенът хвърляше върху тях жълтозлатистите сенки на листата си.
— Не трябва да се преструвате, че имате причина да се избивате един друг. Убийството няма никакъв смисъл — рече Лепенън. Лицето му бе загрижено и тъжно като лицето на Любоф. — Ние ще си отидем. След два дни вече няма да ни има. Всички нас. Завинаги. Тогава дъбравите на Атши ще останат, каквито са били преди.
Любоф излезе от сянката в ума на Селвър и заяви:
— Аз ще бъда тук.
— Любоф ще бъде тук — каза Селвър. — И Дейвидсън ще бъде тук. И двамата. Може би след като аз умра, хората ще станат отново каквито са били преди да се родя и преди да бяхте пристигнали. Но аз не съм уверен в това.
Информация за текста
© 1976 Урсула Ле Гуин
© 1992 Харалампи Аничкин, превод от английски
Ursula K. Le Guin
The Word for World is Forest, 1976
Източник: http://sfbg.us
Романът „Светът се нарича дъбрава“ (The Word for World is Forest) се основава на едноименна повест, написана през 1972 г. През 1973 г. тя е удостоена с награда „Хюго“ за най-добра повест. Бел. Борислав.
Публикация:
СВЕТЪТ СЕ НАРИЧА ДЪБРАВА. 1992. Изд. ВЛ, София. Биб. Най-хубавото от… Роман. Превод: от англ. Харалампи АНИЧКИН [The Word for World is Forest / Ursula LE GUIN]. Печат: Абагар, Велико Търново. Формат: 20 см. Тираж: 15 000 бр. Страници: 160. Цена: 15.00 лв.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1661]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:46
