Известно време и тримата мълчаха, после Ааби попита:
— Ами гориво, капитане?
— Имаме достатъчно гориво.
— Но не за четири хоптера. И една седмица няма да изкараме.
— Искаш да кажеш, че и за този имаме запаси само за един месец?
Ааби кимна.
— Значи май ще трябва да си вземем и малко гориво.
— Как?
— Размърдайте си малко мозъците!
И тримата седяха като пълни глупаци. Това го ядоса много. Очакваха всичко от него. Той беше естественият водач, но обичаше хора, които могат да мислят и самостоятелно.
— Ти ще решиш как да стане това, Ааби. Това е по твоята част — каза той и излезе да пуши, отвратен от начина по който всички се държаха с него, като че бяха започнали да откачат. Просто не можеха да преценяват трезво фактите.
Запасите им от марихуана свършваха, а той не беше пушил от няколко дни. Това не му се отразяваше сериозно. Нощта беше тъмна, облачна, влажна, топла, миришеше на пролет.
Край него мина Нгенене. Походката му наподобяваше плавните движения на кънкьор върху лед или почти на робот, придвижван по кабел. Направи много плавен пирует и се втренчи в Дейвидсън, който стоеше на верандата пред къщичката в полумрака очертан от вратата. Той работеше с моторен трион, беше огромен мъж.
— Източникът на моята енергия е свързан с Великия генератор и аз не мога да се самоизключа — каза той съвсем спокойно, като продължаваше да се взира в Дейвидсън.
— Иди си в бараката и се наспи! — кресна Дейвидсън с нетърпящ възражение тон и след момент само Нгенене продължи да се плъзга грациозно нататък, потънал в размисъл.
Прекалено много от хората му бяха започнали да взимат все повече и повече хапчета. Имаше много, но те бяха предназначени за дървосекачите по време на тяхната неделна почивка, а не за войници от една малка застава сред този враждебен свят. Нямаха никакво време за емоционална възбуда, за сънища. Трябваше да заключи целия запас. След това някои от момчетата можеха да останат с разбити нерви. Не може да се направи омлет, без да се разбият яйцата.
Може пък да ги върне в Централ, като ги размени срещу малко гориво. Давате ми два-три резервоара гориво, а аз ви давам две-три топли тела, верни войници, добри дървосекачи, ваш тип момчета, поразминали се малко в представите си за страната на сънищата…
Той се ухили и тъкмо щеше да влезе вътре, за да опита този номер с Темба и другите, когато часовият, кацнал върху огромната купчина групи в центъра, се разкрещя.
— Идват! — дереше се той като хлапе, което си играе на „Чернокожи и родезийци“.
Разкрещя се и друг откъм западния край на ограждението. Чу се изстрел…
И те се появиха. Божичко, те наистина се появиха! Беше невероятно. Бяха хиляди, буквално хиляди. Никакви звуци не се чуваха, въобще никакъв шум, докато не се разкрещя часовият. И след това изстрелът. А после — експлозия. Една от мините избухна. И още една. Една след друга. Стотици, стотици факли запламтяха, огънят се предаваше от една на друга и те полетяха високо, като ракети в мрака, а стените на ограждението оживяха, покриха се с хори, които напираха, прехвърляха се от другата страна, бутаха се, настъпваха, хиляди… Бяха като армия плъхове, каквато Дейвидсън бе виждал веднъж, когато беше малък, при последния глад по улиците на Кливланд, щата Охайо, където бе израсъл. Нещо бе подгонило плъховете от техните дупки и те излизаха посред бял ден, плъзваха по стените, едно живо одеало от кожа и очи, от малки лапички и зъби, и той се бе разкрещял, викаше майка си и бягаше като луд. Или това беше само един сън, присънил му се, когато е бил малък?
Важното е да запази спокойствие. Хоптерът се намираше в кошарата на хорите. От тази страна беше все още тъмно и той стигна до него много бързо. Портата беше заключена, винаги я държеше така в случай, че някоя от старите сестрички пожелае да отлети до Татко Куку някоя тъмна нощ. Стори му се, че мина цяла вечност докато извади ключа, улучи ключалката и го завърти надясно, но важното беше да запази спокойствие, а след това му трябваше дълго време, за да спринтира до хоптера и да го отключи. Пост и Ааби вече бяха при него. Най-сетне се чу гръмкият грохот на роторите, яйцата се разбиваха, и погълна всички други странни шумове — пискливите гласчета, които викаха, кряскаха и пееха. Вдигнаха се и адът пропадна дълбоко под тях — кошара пълна с плъхове, обхваната от лапите на пожара.
— Трезв разсъдък се иска, за да се оцени начаса аварийната ситуация — каза Дейвидсън. — Вие момчета, мислихте бързо и действахте бързо. Чудесно! Къде е Темба?
— Прободоха го с копие в корема — отговори му Пост.
Ааби, пилотът, изглежда искаше да управлява хоптера и Дейвид му отстъпи кормилото. Настани се на една от задните седалки, облегна се и се опита да отпусне мускулите си. Под тях се носеше гората — черна пелена под черното небе.
— Каква е посоката, Ааби?
— Към Централ.
— Не, не искам да отиваме в Централ.
— А къде искаме да отидем? — захихика по женски Ааби. — В Ню Йорк? В Пекин?
— Задръж на височина, Ааби, и направи обиколка над лагера в големи кръгове, да не ни чуят.
— Капитане, от лагера Ява вече не е останало нищо — каза Пост, бригадирът на дървосекачите, едър, спокоен човек.
— Щом хорите приключат с изгарянето на лагера, ние ще се върнем и ще горим хори. Сигурно са се събрали четири хиляди на едно място. Отзад в хоптера има шест огнемета. Ще им дадем още около двайсет минути. Ще започнем с бомбите с огнено желе, а след това ще довършваме с огнеметите онези, които бягат.
— Боже мой — възпротиви се Ааби, — та някои от момчетата ми може да са там. Може да са взети в плен — ние не знаем това. Няма да се върна, за да изгарям може би и човешки същества.
Той не беше променил посоката на хоптера. Дей-видсън залепи дулото на револвера си в тила на Ааби и рече:
— Да, ще се върнем. Затова се стегни и не ми създавай повече главоболия.
— В резервоара има достатъчно гориво, за да стигнем до Централ, капитане — каза пилотът. Опитваше се да дръпне главата си от дулото на револвера, като че беше някаква досадна муха. — Но това е всичко, цялото гориво, с което разполагаме.
— В такъв случай ще го използваме за колкото се може по-дълъг пробег. Обръщай, Ааби!
— Мисля, че е по-добре да продължим към Централ, капитане. — Думите на Пост звучаха стабилно и това сдружаване срещу него толкова вбеси Дейвидсън, че той бързо обърна револвера в ръката си и с почти змийска ловкост удари Пост над ухото с дръжката му. Дървосекачът клюмна напред, превит на две като коледна картичка, и остана неподвижен на първата седалка с глава между коленете и ръце увиснали до пода.
— Обръщай, Ааби — изплющяха като камшик думите на Деивидсън.
Хоптерът направи широк кръг.
— По дяволите, къде изчезна лагерът? Никога не съм карал този хоптер нощно време без сигнал от земята — каза Ааби приглушено, като че страдаше от настинка.
— Обърни на изток и потърси пожара! — в гласа на Деивидсън се почувстваха ледени нотки.
Не можаха да покажат истинска издръжливост. Дори на Темба не му достигаха сили. Никой от тях не го подкрепи, когато положението стана наистина напечено. Рано или късно всички се съюзяваха срещу него, просто защото не можеха да приемат нещата така, както ги приемаше той. Слабите заговорничат срещу силните, а силният човек остава винаги сам и сам се грижи за себе си. Така беше устроен светът, това е.
Къде беше изчезнал лагерът?
Горящите сгради трябваше да се виждат от няколко километра в абсолютния мрак, независимо от дъжда. Нищо не се показваше. Сиво-черно небе, черна земя. Сигурно пожарът е бил угасен. Нарочно. Или хората бяха отблъснали нападението на хорите? След като той е избягал? Мисълта мина през главата му
