като струя ледена вода. Не, в никакъв случай, невъзможно, петдесет души срещу хиляди. Но, Боже мили, трябваше доста голям брой парчета от хори да са разхвърляни из минното поле. Лошото беше, че прииждаха толкова нагъсто — нищо не би могло да ги спре. Той можеше да предвиди това. Откъде се бяха появили? В продължение на толкова дни наоколо в гората нямаше никакви хори. Просто трябва отнякъде да се бяха излели, от всички посоки. Бяха се промъквали из гората, излизали са от дупките си като плъхове. Нямаше начин да бъдат спрени хилядите и хилядите като тях.
Къде, по дяволите, беше този лагер? Ааби го мамеше. Имитираше правилния курс.
— Намери лагера, Ааби! — гласът му беше почти нежен.
— За Бога, опитвам се — отвърна момчето.
Пост въобще не помръдваше, свит на седалката до пилота.
— Не може просто да е изчезнал, нали, Ааби. Имаш седем минути, за да го намериш.
— Намери си го сам — кресна му враждебно Ааби.
— Чак когато се вразумите с Пост, моето момче. Свали по-ниско!
— Това прилича на реката — каза след известно време Ааби.
Наистина беше реката и една голяма просека, но къде беше лагерът Ява? Не се появи и когато прелетяха над северната част на просеката.
— Това трябва да е, няма друга такава голяма просека по тези места — каза Ааби, като обърна отново над дърветата.
Фаровете за приземяване светеха силно, но извън тунелите, които прорязваха, не се виждаше нищо. По-добре е да ги изключат. Дейвидсън се протегна над рамото на пилота и изключи светлините. Гъстият лепкав мрак се притисна като черна кърпа върху очите им.
— За Бога? — разкрещя се Ааби и отново запали светлините, направи завой вляво и нагоре, но не беше достатъчно бърз. Дърветата се протегнаха в среднощния мрак и хванаха машината. Перките изскърцаха и вдигнаха циклон от листа и клони, прорязан от двата лъча светлина, но стъблата на дърветата бяха стари и стабилни. Малката крилата машина се гмурна надолу, плъзна се, като че да се освободи и потъна силно наклонена сред дърветата. Светлините угаснаха. Шумът утихна.
— Не се чувствам много добре — каза Дейвидсън.
И го повтори. След това престана да го повтаря, защото нямаше кой да го чуе. После осъзна, че въобще не го е казвал. Чувстваше се разнебитен, сигурно си беше ударил главата. Ааби го нямаше. Къде беше? Това бе хоптерът, обърнат надолу, но той продължаваше да си е на мястото. В тъмнината все едно, че беше сляп. Опипа наоколо и откри Пост — неподвижен, все още превит на две, заклещен между предната седалка и контролното табло. Хоптерът потреперваше при всяко движение на Дейвидсън и накрая той разбра — не се намира на земята, а е заклещен между дърветата, увиснал като хвърчило.
Главата му малко се проясни и той изпитваше все по-голямо желание да излезе от тъмната наклонена кабина. Провря се на пилотската седалка, измъкна краката си, увисна на ръце, но не почувства под себе си никаква опора, само клони, които го драскаха. Накрая се пусна, без да знае колко ще лети преди да падне, но трябваше да се махне от тази кабина. Оказаха се само един-два метра. Удари си главата, но се чувстваше по-добре, стъпил върху двата си крака.
Само да не беше толкова тъмно, да не беше този непрогледен мрак. В колана си имаше затъкнат фенер, винаги го носеше нощем в лагера. Но сега го нямаше. Сигурно е изпаднал някъде. По-добре да се върне в хоптера да го намери. Може би Ааби го е взел. Ааби нарочно бе ударил хоптера, беше взел фенера на Дейвидсън и беше избягал. Гадното копеленце! И той беше като всички останали.
Въздухът наоколо беше черен и пропит от влага. Просто не знаеше къде да стъпи, под краката му имаше огромна плетеница от корени и храсти. Около него се чуваха какви ли не шумове — капеше вода, шумоляха листа, дребни звуци, мънички неща писукаха в мрака. По-добре да се качи обратно в хоптера да си вземе фенера. Но той не виждаше как ще се качи там — ръбът на вратата беше прекалено високо, за да го достигне.
Появи се светлинка, слаб отблясък някъде далеч между дърветата. Ааби беше взел фенера му и бе тръгнал на разузнаване, да се ориентира, умно момче.
— Ааби! — опита се да извика с пронизителен шепот.
Стъпи върху нещо странно, докато се опитваше да открие отново светлината между дърветата. Срита го с ботушите си, след това се наведе да го опипа внимателно, защото не беше разумно да опипваш неща, които не виждаш. Напипа нещо много влажно, гладко, като умрял плъх. Дръпна бързо ръката си и опипа на друго място. То се казва обувка — разпозна я по преплетените връзки. Сигурно точно под краката му лежеше Ааби. Бил е изхвърлен от хоптера при падането. Ами, заслужил си го е с неговите предателски номера, към Централ ще ми бяга!
На Дейвидсън не се хареса чувството, което изпита при опипване на невидимите дрехи и на косата му. Той се изправи. Отново се появи светлинката, някъде между стволовете на дърветата — близки и далечни. Далечен пламък, който се движеше. Дейвидсън посегна към кобура си. Револверът му го нямаше.
Нали беше в ръката му, в случай че Пост и Ааби му посегнеха? Не беше в ръката му. Сигурно е горе в хоптера, при фенера.
Постоя приклекнал, неподвижен, след това скочи и побягна. Не виждаше къде се движи, блъскаше се в стволовете на дърветата, отскачаше от един на друг и се препъваше в корените. Падна и се изпружи в цялата си дължина, премазвайки някакви храсти. Вдигна се на ръце и крака и се опита да се скрие. Голи, мокри клони дращеха лицето му. Навря се още по-дълбоко в храстите. Не възприемаше нищо друго, освен тежката миризма на прогнило и прорастнало, мъртви листа, гнилоч, нови фиданки, двулистници, цветя, миризмите на нощта, на пролетта, на дъжда.
Светлината го огря напълно. Той видя хорите.
Спомни си какво правят, когато нямат изход и какво беше казал Любоф за това. Обърна се по гръб и остана да лежи с отметната назад глава и затвори очи. Сърцето му подскачаше в гърдите. Нищо не се случи. Трудно му беше да отвори очи, но най-сетне успя. Те просто стояха около него. Много. Десет или двайсет души. Носеха копия, с тях ходеха на лов. Малки, почти играчки, но железните им върхове бяха остри, можеха лесно да го пронижат. Той затвори очи и остана неподвижен.
И нищо не се случи.
Сърцето му се поуспокои. Изглежда можеше да мисли по-добре. Нещо в него се надигна, нещо почти като смях. За Бога, те не можеха да му направят нищо! Ако собствените му хора го бяха предали и човешката мисъл не можеше да направи повече нищо за него, той използва собствения им трик срещу тях самите. Престори се на мъртъв и въздейства върху инстинктивния им рефлекс, който им пречеше да убият когото и да било след като е заел тази поза. Те просто стояха около него и си шушукаха. Не можеха да му направят нищо. Като че той беше бог.
— Дейвидсън!
Трябваше отново да отвори очи. Насмоленият факел, който носеше един от хорите, все още гореше, по-слабо, а зад бледия пламък гората вече беше мътно-сива, а не гарваново черна. Как беше станало това? Бяха минали само пет или десет минути. Все още се виждаше трудно, но нощта вече си отиваше. Можеше да различава листа и клони. Можеше да различи и лицето, което се беше надвесило над него. Нямаше никакъв цвят в този безцветен здрач на утрото. Обезобразените черти приличаха на човешко лице. Очите бяха като тъмни дупки.
— Оставете ме да стана! — каза внезапно и гръмогласно Дейвидсън, гласът му беше прегракнал.
Той трепереше от студ, бе лежал дълго на влажната земя. Не можеше да продължи да лежи, докато Селвър го гледаше отгоре. Селвър не държеше нищо в ръцете си. Другите имаха копия и револвери. Откраднати от неговата оръжейна в лагера. Той се изправи на крака. Дрехите му лепяха леденостудени по цялото му тяло, по раменете му, по краката му и той не можеше да престане да трепери.
— Хайде, свършвайте — каза той — бързо-бързо!
Селвър само го погледна. Но сега трябваше да гледа нагоре, много нагоре, за да срещне погледа на Дейвидсън.
— Веднага ли искаш да те убия? — поинтересува се той.
Беше се научил да говори така от Любоф, разбира се. Дори гласът му бе същият — все едно говореше Любоф. Беше неестествено.
— И право на избор ли имам?
