поведение е, че и самият офицер изпитваше необходимост да се подчинява. Дейвидсън изведнъж осъзна, през нещо като шок, че хоптерите не бяха заплаха за него, защото Донг, Серенг, Госи, дори Бентън се страхуваха да ги изпратят. Хорите им бяха заповядали да държат хоптерите в Човешкия резерват и те се подчиняваха на заповедта.
Господи, как не му прилоша при тази мисъл. Беше време да действа. Бяха изчакали почти две седмици. Неговият лагер бе добре укрепен, бяха доизградили отбранителната стена по такъв начин, че нито един от малките маймуночовеци не можеше по никакъв начин да премине над нея, а онзи умник, Ааби, беше измайсторил спретнати саморъчни мини и ги беше посял навсякъде, около ограждението в полоса от около стотина метра. Беше време хорите да разбират, че могат да разиграват онези овци от Централ, но на Ню Ява имаха срещу себе си мъже.
Той се издигна с хоптера и оттам поведе един пехотен взвод от петнайсетина души към бърлогата на хорите южно от лагера. Беше се научил да забелязва тези места от въздуха. Знаците, които ги издаваха, бяха овощните градини — съсредоточаване на даден вид дървета, макар и не подредени в редове, както правят хората. Беше просто невероятно колко много такива обиталища откриваше човек, след като се научеше да ги разпознава. Гората бе пълна с тях. Наказателният взвод изгори това обиталище на ръка, а след това той и още няколко момчета откриха с хоптера още едно на по-малко от четири километра от лагера. И тук, за да няма никакво съмнение, че е действал той, за да остане видим белег за това, пусна бомба. Една запалителна бомба и то не голяма, обаче как гореше зелената козина от нейния огън! В гората остана голяма дупка, а по ръбовете на кратера продължаваше да гори.
Естествено, това беше истинското му оръжие, когато трябваше да се изпълни голяма наказателна акция. Горски пожар! Можеше да подпали, който си поиска от тези острови с бомби и огнено желе, които просто да пуска от хоптера. Трябваше да изчака само един-два месеца, да мине дъждовният сезон. Кой да предаде на огъня — Кинг или Смит, или Централ? На първо място Кинг, може би, като леко предупреждение, тъй като там не бяха останали хора, а след това Централ, ако онези не се вразумят дотогава.
— Какво си мислиш, че правиш? — попита някакъв глас по радиото и той се ухили, защото гласът беше пълен с изненада като на старица, която са нападнали на улицата. — Знаеш ли какво правиш, Дейвидсън?
— Естествено.
— И мислиш така да покориш хорите?
Този път не беше Джуджу, може би е онова кубе Госи или някой друг от тях. Няма никакво значение. Те можеха само да блеят.
— Да, точно така — отвърна той иронично-любезно.
— Мислиш, че като изгаряш селата им, те ще дойдат и ще капитулират пред теб? Всичките три милиона, така ли?
— Може би.
— Виж какво, Дейвидсън — чу се след малко по радиото през пращене и съскане. Използваха някакво допълнително аварийно устройство, след като бяха загубили големия си предавател, заедно с онзи фалшив ансибъл, което пък не беше никаква загуба. — Виж какво, няма ли наоколо някой друг, с когото да разговаряме?
— Не, всички други са прекалено заети. Знаете ли, тук се чувстваме чудесно, но малко ни приключва десертът, нали разбирате? Плодови коктейли, праскови и разни такива. Някои от момчетата страдат много от тази липса, пък и трябваше да получим една партида марихуанки, тъкмо когато ви видяха сметката. Ако ви изпратя хоптера, дали ще можете да ни отделите няколко каси сладкиши и трева?
— Да, изпрати го — отвърнаха след кратка пауза.
— Чудесно, вържете всичко в една мрежа и момчетата ще могат да го вдигнат без да се приземяват — ухили се той.
На другия край, в Централ, настъпи някаква суматоха и съвсем внезапно се включи Донг. За първи път говореше с Дейвидсън. Гласът му беше слаб, дъх не му достигаше, за да се чува ясно през воя на късите вълни.
— Слушай, капитане, искам да знам дали напълно осъзнаваш какво точно представляват действията ти на Ню Ява и как ще трябва да реагирам, ако продължаваш да не се подчиняваш на заповедите ми. Опитвам се да разговарям с теб като с разумен и лоялен военен. За да може да бъде гарантирана сигурността на моите хора тук, в Централ, ще бъда заставен да съобщя на местните, че не можем да поемем никаква отговорност за твоите действия.
— Тъй вярно!
— Опитвам се просто да ти обясня, защо ще бъдем заставени да им кажем, че не сме в състояние да те спрем, когато нарушаваш примирието на Ява. Ти имаш личен състав от шейсет и шест души. Искам тези хора да се завърнат живи и здрави тук, в Централ, за да изчакат завръщането на „Шакълтън“ и за да предотвратя разпадането на колонията. Ти си поел самоубийствен курс на действие, а за хората, които сега се намират при теб, отговорност нося аз.
— Съвсем не! Аз нося отговорност за тях. Успокойте се и помнете, че като видите джунглата да гори, трябва бързичко да се вдигнете и да се настаните по средата на някоя просека, защото не искаме и вие да се опържите като хорите.
— Слушай сега, Дейвидсън, заповядвам ти да предадеш командването на лейтенант Темба незабавно и да се явиш тук при мен! — чу се от другия край виещият глас и Дейвидсън изведнъж прекъсна връзката отвратен.
Те всички бяха откачили, играеха си на някакви войници, които бяха в пълно отстъпление от действителността. Всъщност много малко мъже могат да погледнат истината в очите, когато положението стане напечено.
Както беше очаквал, местните хори не направиха нищо след нападенията на обиталищата им. Единственият начин да се справи с тях, както си знаеше от самото начало, беше да ги тероризира и да не им дава възможност да си поемат дъх. Само при това положение можеха да разберат кой командва и да отстъпят.
Много от селата в радиус от трийсетина километра изглеждаха изоставени още преди те да са стигнали до тях, но той караше своите момчета да излизат и да ги горят през няколко дни.
Момчетата вече нервничеха. Той ги караше да продължават да секат дърветата, тъй като четирийсет и осем от всичките оцелели петдесет и пет бяха дървосекачи. Но те знаеха, че роботоварачите от Земята нямаше да бъдат повикани, за да натоварят дървения материал, а щяха да чакат сигнал, който така и нямаше да бъде подаден. Нямаше смисъл да се режат дърветата просто ей така. Това беше трудна работа. Можеха и да ги горят.
Той ги тренираше на екипи, с които разработваше технически прийоми за започване на пожарите. Все още беше прекалено дъждовно, за да свършат някаква работа, но така поне се занимаваха с нещо. Да му бяха тук и другите три хоптера щеше да може да нанася сериозни удари и да се оттегля.
Беше намислил нападение на Централ за освобождаване на хоптерите, но не бе споменавал идеята си нито пред Ааби, нито пред Темба — най-добрите му момчета. Някои от юнаците щяха да сдадат багажа още като чуят за нападение на собствения им Щаб. Те все още си говореха неща като „Когато се върнем при другите…“ Те не знаеха, че тези, другите, са ги изоставили, предали, че са продали кожите им на хорите. Но той не им го казваше, защото нямаше да го понесат.
Един ден той, Ааби, Темба и още някой здрав боец щяха просто да пристигнат с хоптера, да изскочат с картечниците, да отмъкнат по един хоптер и да се върнат пак у дома, пак у дома, ех че весела игра! С четири хубави миксера, с които да разбиват яйцата. Не може да се направи омлет, без да се разбият яйцата. Дейвидсън се изсмя на глас, къщичката му беше потънала в мрак. Все още не беше споделил плана си с никой, защото дори самата мисъл за него му доставяше удоволствие.
След още две седмици вече бяха приключили с всички обиталища на хорите в значителен радиус, из който можеше да се върви пеш и сега гората беше приятна и чиста. Без паразити! И без кълбета пушек над дърветата. Нямаше вече кой да изскача от храстите и да се просва на земята със затворени очи в очакване да го смажеш. Никакви малки зелени човечета. Само масив от дървета и няколко обгорели дупки.
Нервите на момчетата вече едва издържаха. Време беше да осъществи отвличането на хоптерите. Една вечер той сподели плана си с Ааби, Темба и Пост.
