познават — и им се струваше, че краят на всичко вече е дошъл и никога няма да бъде отново същото или да бъде както трябва. Но в присъствието на Селвър си спомниха целта, отчаянието им избледня и те зачакаха той да проговори.
— Повече няма да убиваме — каза Селвър. — Постарайте се всички да научат това.
Той ги огледа още веднъж.
— Трябва да говоря с пленниците в ограждението. Кои са водачите им?
— Пуяка, Патокракия и Влажноокия — каза Ресуан, бившият роб.
— Пуяка е жив? Добре. Помогни ми да се изправя, Греда! Костите ми сякаш са се превърнали на змиорки…
След като постоя известно време изправен, той се почувства по-силен, а след час тръгна за Ешсен, на два часа път от Ендтор. Когато пристигнаха, Ресуан подпря една стълба до зида на ограждението и изрева на пиджин-наречието, на което обучаваха робите:
— Донга дойде до порта, бързо-бързо!
От пътеките между ниските бетонови постройки някои от юмените започнаха да крещят и да го замерят с пръст. Старият полковник не излезе, но Госи, когото наричаха Влажноокия, се приближи с накуцване и извика към Ресуан:
— Полковник Донг е болен, не може да излезе.
— От какъв вид болен?
— Черва. Водна болест. Какво искаш?
— Говори-говори… Господарю бог — продължи Ресуан на собствения си език, като погледна надолу към Селвър, — Пуяка се крие. Искаш ли да говориш със Влажноокия?
— Добре.
— Стрелците да пазят портата… Към врата, господин Госа. Бързо-бързо!
Портата бе открехната само колкото Госи да се промъкне навън и веднага след това беше залостена отново. Той стоеше сам, изправен пред групата, водена от Селвър. Не се опираше на единия си крак, получил някаква рана през Нощта на Ешсен. Беше облечен в разкъсана пижама, оплескана с кал и подгизнала от дъжда. Посивялата му коса висеше на кичури около ушите и по челото му. Той беше два пъти по-висок от тях, беше сковал се във войнишка стойка и въпреки окаяното си състояние, погледът му изразяваше смелост и гняв.
— Какво искате?
— Трябва да говорим, господин Госи — каза Селвър, който беше научил правилния си английски от Любоф. — Аз съм Селвър от Ясеновото дърво на Ешрег, приятел на Любоф.
— Да, знам кой си. Какво имаш да кажеш?
— Искам да заявя, че няма да има повече убийства, ако и вие обещаете да спазвате това, също като нас. Можем да ви пуснем на свобода, стига да съберете свои хора от лагерите на дървосекачите в Южен Сорнол, Кушил и Ришуел, и да ги накарате да останат тук заедно с вас. Можете да живеете на това място, където гората е мъртва и където отглеждате своите посевни треви. Дървета повече няма да се секат!
По лицето на Госи се изписа изненада.
— Другите лагери не са били нападани?
— Не.
Госи замълча. Селвър се загледа в лицето му, след което рече:
— По-малко от две хиляди от вашите хора останаха да живеят на света. Всичките ви жени са избити. В другите лагери все още има оръжия. Вие можете да унищожите много от нас. Но и у нас има доста от вашите оръжия. А ние сме прекалено много, за да успеете да избиете всички. Предполагам, че сами го разбирате и сигурно затова не сте се опитали да повикате летящите кораби, за да ви донесат огнемети, да убиете стражите и да избягате. Би било безсмислено. Ние наистина сме много. Ако обещаете като нас да не убивате, ще бъде много по-добре и тогава ще можете да дочакате в пълна безопасност пристигането на някой от вашите големи кораби, с които да напуснете света. Това ще стане след три години, според мен.
— Да, три местни години. Откъде знаеш това?
— Ами и робите имат уши, господин Госи.
Госи най-сетне спря погледа си върху него. После погледна встрани, позавъртя се притеснено, опита се да облекчи напрежението в крака си, погледна отново към Селвър и пак отмести поглед.
— Ние вече „обещахме“ да не правим нищо лошо на вашите хора, затова и работниците бяха изпратени по домовете им, но това се оказа безсмислено. Вие пак не ни послушахте…
— Това обещание не беше направено пред нас…
— Как можем да постигнем каквото и да е споразумение или договор с народ, който няма правителство, няма централна власт?
— Не знам. Не съм сигурен дали знаете какво е обещание. Но това ваше обещание беше нарушено много скоро.
— Какво искаш да кажеш? От кого? Как?
— В Ришуел на Ню Ява, преди четиринадесет дни, един град беше изгорен, а хората му — избити, от юмени от лагера Ришуел.
— Даваш ли си сметка какво говориш?
— Съобщавам новини, които ни донесе пратеник от Ришуел.
— Това е лъжа! Ние поддържахме непрекъснат контакт с Ню Ява, докато не започна клането. Никой не е убивал местни хора нито там, нито където и да било другаде.
— Ти ни съобщаваш истината, която ти знаеш — каза Селвър, — а аз — истината, която аз знам. Приемам, че не си знаел за убийствата в Ришуел, но трябва да приемеш думите ми, когато ти казвам, че те са били извършени. Ето какво остава — обещанието трябва да бъде направено пред нас, с нас и да бъде спазвано. Сигурно ще искаш да говориш за тези неща с полковник Донг и другите.
Госи направи движение като че ще влезе обратно през портата, но се обърна и отново прозвуча дълбокият му прегракнал глас.
— Кой си ти, Селвър? Ти ли беше… Ти ли организира нападението? Ти ли ги водеше?
— Да, аз.
— Тогава за всичко си виновен ти! — избухна внезапно Госи. — И за Любоф, така да знаеш. Той е мъртъв — твоят „приятел“ Любоф.
Селвър не разбра напълно този израз. Беше научил какво е убийство, но за вината не знаеше почти нищо, освен че съществува такава дума. Когато погледът му се спря за миг в бледите очи на Госи, които просто излъчваха презрение, той почувства уплаха. Прилоша му дълбоко отвътре, усети мъртвешки студ. Направи опит да се освободи от него като за момент затвори очи. След кратка пауза каза:
— Любоф е мой приятел и затова не е мъртъв.
— Вие сте деца — просъска с омраза Госи, — деца, диваци! Вие нямате представа от действителността. Това не е сън, това тук е действителност! Ти уби Любоф. Той е мъртъв. Ти изби жените — жените — ти ги изкла като животни!
— Трябваше ли да ги оставим да живеят? — попила Селвър с ярост, която не отстъпваше на яростта на Госи. Но по-меко, защото гласът му беше напевен. — За да се размножавате като насекоми в трупа на Света? Да станете повече от нас? Убихме ги, за да останете стерилни. Знам какво значи реалист. Любоф и аз сме говорили за тези думи. Реалист е човек, който познава както света, така и собствените си сънища. Вие не сте нормални. От вас едва ли и един на хиляда знае как да сънува. Дори Любоф не знаеше, а той беше най-добрият между вас. Вие спите, събуждате се и забравяте сънищата си. Пак заспивате, пак се събуждате и така прекарвате целия си живот като си мислите, че това значи да съществуваш, че това е животът, действителността! Вие не сте деца, вие сте зрели мъже, но безумни. И затова ние трябваше да ви избием преди да сте ни предали своето безумие. Върви си обратно и говори за действителността с другите безумни мъже. Говорете си дълго и добре!
Стражите отвориха портата, като размахваха заплашително копията си към скупчените от вътрешната страна юмени. Госи влезе в заграждението, сгушил глава между раменете си, сякаш за да я запази от дъжда.
Селвър беше много уморен. Предводителката на Бере и още една жена дойдоха при него и той тръгна с
